Свещена Римска империя

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Свещена Римска империя
(962-1806)
Знаме на {{{кратко-име}}}
Герб на {{{кратко-име}}}
Територия на Свещената Римска империя от 962 до 1806 г.
Територия на Свещената Римска империя от 962 до 1806 г.
География и население
Столица Рим, Регенсбург
Официален език Латински
Официална религия Католицизъм (962-1806)
Лутеранство (1555-1806)
Калвинизъм (1648-1806)
Управление
Форма Изборна монархия
Императори Ото I (962-973)
Карл V (1519-1556)
Франц II (1792-1806)
и други
История
Икономика
Валута германски дукат (след 1559 г.)
На територията на днешните държави:

Свещената Римска империя (на немски: Heiliges Römisches Reich, на италиански: Sacro Romano Impero, на латински: Sacrum Romanum Imperium), от 1512 г. — Свещена Римска империя на германската нация (на немски: Heiliges Römisches Reich Deutscher Nation, на латински: Sacrum Imperium Romanum Nationis Germanicæ или Sacrum Imperium Romanum Nationis Teutonicæ) е официалното название на средновековната германска държавност, съществувала в периода 2 февруари 9626 август 1806 г. и обединяваща много територии в Европа. По времето на най-големия си разцвет, в империята влизат Германия (която се явява нейното ядро), Северна и Централна Италия, Нидерландия, Чехия, както и някои райони на Франция; а от 1134 г. формално се състои от три кралства: Германия, Италия и Бургундия. През 1135 г. в империята влиза кралство Чехия, чиито официален статут в рамките на империята е окончателно утвърден през 1212 г.

Империята е основана през 962 г., от източнофранкския крал Отон I Велики, и се разглежда като пряко продължение на античната Римска империя и Франкската империя на Карл Велики. Процесите на преобразуване на отделната държава в империя за цялата история на съществуването ѝ така и не са завършени, и Свещената Римска империя остава силно децентрализирана държава, със сложна феодална йерархична структура, обединяваща няколкостотин различни по религия, език, култура и степен на самостоятелност териториално-държавни образувания. Начело на империята стои император, чиято титла не е наследствена, а се дава на определен избраник от избирателната колегия на курфюрстите. Властта на императора никога не преминава в абсолютна и остава ограничена само до най-висшата аристокрация на Германия, а от края на 15 век — до Райхстага, представляващ интересите на основните съсловия на империята.

В ранния си период, Свещената Римска империя има характер на феодално-теократична държава, а владетелите ѝ претендират за върховната власт в християнския свят. Укрепването на Папския престол и многовековната борба за притежание на Италия, при едновременното увеличаване на властта на местните владетели в Германия, драстично отслабват централната власт в империята. В периода на Късното Средновековие надделяват процесите на разпадане, които заплашват да превърнат империята в общност от полунезависими държави. Все пак, извършената в края на 15 и началото на 16 век „имперска реформа“ успява да укрепи единството на страната и оформя нов баланс на властта между императора и съсловията, което позволява на империята да се конкурира успешно с националните държави в Западна Европа. Кризите на Реформацията и на Тридесетгодишната война са преодолени с цената на засилващо се ограничаване на властта на владетеля и превръщането на общосъсловния Райхстаг в основен елемент на имперската структура. В периода на Новото време, в империята съвместно съществуват няколко вероизповедания, запазва се самостоятелността на отделните владения, от които е съставена, както и традиционните права и привилегии на съсловията. За сметка на това, империята губи способностите си за експанзия, засилване на централната власт и водене на нападателни войни. Развитието на големите германски херцогства по пътя на вътрешната консолидация и формирането на тяхна собствена държавност влиза в противоречие с традиционната структура на империята, което довежда до застой на централните институции и разпадането на имперската система през 18 век. Свещената Римска империя просъществува до 1806 г. и е унищожена по време на Наполеоновите войни, когато е образуван Рейнския съюз, а последният император Франц II абдикира.

Характер на държавата[редактиране | edit source]

В продължение на цялото си 850-годишно съществуване, Свещената Римска империя си остава йерархично държавно образувание от феодален тип. Тя никога не успява да придобие характер на национална държава като Англия или Франция, и така и не достига до висока степен на централизизация на властта. Империята не е нито федерация, нито конфедерация, в съвременния смисъл на думите, а продължително време съчетава елементи и от двете форми на управление. Съставът на империята се характеризира с изключително разнообразие: големи полунезависими курфюрства и херцогства, княжества, епископства и графства, свободни градове, малки абатства и незначителни рицарски владения — всички те се явяват субекти на империята, притежаващи различни права. Властта на императора никога не достига до абсолютизъм, а е поделена с висшата аристокрация. Освен това, за разлика от други европейски страни, жителите на империята не са директно подчинени на императора, а на свой собствен владетел — светски или църковен, рицар или магистрат. Това формира две нива на властта в страната: императорско и териториално — често в противоречие помежду си.

Всеки субект на империята, особено силни държави като Австрия, Прусия или Бавария, притежава голяма степен на самостоятелност във вътрешните си дела и определени прерогативи във външната си политика. Все пак върховенството на държавната власт остава атрибут на империята, а разпоредбите на имперските институции и нормите на имперското право имат задължителна сила (макар понякога и само на теория) за всички съставляващи я държавни образувания. За Свещената Римска империя е характерна специфичната роля на църквата, която придава на империята елементи на теокрация, макар че това е първата държавна структура в Европа, която след Реформацията осигурява продължително мирно съществуване на няколко вероизповедания в рамките на една държава.

Развитието на Свещената Римска империя е в условията на постоянна борба между тенденциите на дезинтеграция и интеграция. Първата е изразена от по-големите териториални образувания, постепенно придобиващи характер на суверенни държави, които се стремят да се освободят от властта на императора.В същото време основните консолидиращи фактори са императорския престол, имперските учреждения и институции (Райхстага, имперският съд, системата на законодателни забрани за използването на военна сила за разрешаване на конфликтите между отделните владетели), католическата църква, германската национална идентичност, както и имперския патриотизъм (на немски: Reichspatriotismus), коренящ се в социалното съзнание за лоялност към империята и към императора като неин върховен представител (но не като представител на конкретна династия).

Наименование[редактиране | edit source]

Определението „Свещена“ отразява дълготрайната идея за Германия като естествен хегемон на християнския свят и най-могъщ светски защитник на папския престол и християнската църква от иноверски посегателства и заплахи, а съчетанието „Римска империя“ съдържа представата за реставрация и обновление на единната универсална империя на цивилизованите народи, получила своя завършен вид през епохата на античната Римска империя.

Възникнала през 962 г., Свещената Римска империя претендира за приемник на Римската империя и франкската империя на Карл Велики, и се опитва да се превърне в универсално държавно образувание, което да обедини целия европейски християнски свят. Отон I Велики, първият монарх на империята, използва титлата Imperator Romanorum et Francorum („император на римляни и франки“)[1]. Въпреки, че ядрото на империята винаги е била Германия, нейният сакрален център е Рим: в този град, до 16 век се провеждат коронациите на императорите, и именно от Рим, по средновековните представи, произтича тяхната божествена власт. Титлата Imperator Augustus Romanorum („римски император“) е използвана от Отон II (973-983), а словосъчетанието „Римска империя“ за пръв път е споменато в източници от 1034 г. В същото време, употребата на титлата предизвика остри реакции във Византия, където се смята, че само византийския император има право да се нарича „римски император“.

Монарсите на Свещената Римска империя претендират за върховната духовна власт на територията ѝ и за ролята на защитници и покровители на европейската християнска църква. Първоначално, за това не е било нужно отделно споменаване в титулатурата, но след края на борбата за инвеститурата и разпространението на идеята за върховенството на римския папа в духовната сфера, към името на империята започва да се добавя думата „Свещена“ (на латински: Sacrum — първо, вероятно през 1157 г.), която подчертава претенциите на императорите в отношенията с църквата.[2] Използването на епитета „свещен“ не за личността на владетеля, а за държавното образувание, както изглежда е нововъведение, въведено от канцеларията на император Фридрих I Барбароса[3] (1152-1190). Всъщност името „Свещена Римска империя“ в латинския вариант Sacrum Romanum Imperium се появява за първи път през 1254 г., а еквивалента на немски език (на немски: Heiliges Römisches Reich) - едва век по-късно, по време на управлението на Карл IV (1346-1378).

Посочването на „германската нация“ в титлата на императора започва да се използва през средата на 15 век, когато повечето негермански земи са загубени и империята започва да се възприема повече като национална немска държава. Първите сведения за използването на титлата се съдържат в Закона за земския мир от 1486 г. на император Фридрих III. Крайната форма на името си, империята придобива в началото в 16 век: през 1512 г. Максимилиан I, в обръщението си към Райхстага, за първи път официално използва името „Свещена Римска империя на германската нация“ (на немски: Heiliges Römisches Reich Deutscher Nation).

Към средата на 18 век, империята губи и последното останало ѝ влияние в Италия, императорът е лишен от прерогативите си в църковната сфера, а тенденциите на дезинтеграция фактически превръщат Германия в конгломерат от полунезависими княжества. Това дава повод на Волтер да заяви, че Свещената Римска империя вече не е „нито свещена, нито римска, нито империя“. В последните си документи (Заключителното постановление на имперската депутация от 1803 г. и манифеста на Франц II за разпускането на империята от 1806 г.), държавата вече се нарича просто „Германска империя“ (на немски: Deutsches Reich).

Доколкото през по-голямата част от съществуването си, Свещената Римска империя се явява единственото държавно образувание в Западна Европа, чиито монарх носи титлата „император“, тя често е наричана просто „Империята“. През 19 век, след образуването на Германската и Австрийската империи, по отношение на предшественицата им се е използвало названието „Старата империя“. Във връзка с това, че за наименованието на нацисткия режим в Германия през 1933—1945 г. неофициално е употребяван термина „Третия райх“, по отношение на Свещената Римска империя се използва обозначението „Първия райх“.

История[редактиране | edit source]

Образуване на империята[редактиране | edit source]

Идеята за империя (на латински: Imperium), единна държава, обединяваща целия цивилизован и християнски свят, произлиза от времето на Древния Рим и преживяла второ рождение при Карл Велики, се съхранява и след разделянето на Франкската империя на Каролингите. Империята в общественото съзнание е земно превъплъщение на Царството Божие, най-добрия модел на организация на една държава, чиито владетел поддържа мира и спокойствието в християнските страни, защитава и се грижи за просперитета на църквата и организира защитата срещу външни заплахи. Ранносредновековната концепция за империя предполага единство на държавата и църквата и тясно взаимодействие на императора и папата, осъществяващи върховната светска и духовна власт. Въпреки че столицата на империята на Карл Велики е Аахен, идеята за империя е свързана преди всичко с Рим, центъра на западното християнство и, според „Константиновия дар“ - източник на политическата власт в цяла Европа.[4]

Първият владетел в средновековна Европа, който се сдобива с короната на древните римски императори, е Карл Велики.[5]

Предводител и крал на франките съобразно изконните германски военно-племенни традиции, Карл утвърждава и превръща в най-голямата сила в Европа първата единна, централизирана и християнска държава върху отломъците на някогашната римска цивилизация. В знак на признателност за неговите лични заслуги около превръщането на християнската църква в най-голямата обществена сила сред германските племена и гало-романското население, през 800 г. папа Лъв III го дарява с императорска титла.

Така Карл Велики започва да се титулова освен с титлата „крал на франките“ (Rex Francorum) и с най-високата държавна титла от късната Античност - „император на римляните“ (Imperator Romanorum). Остава в паметта на своите съвременници и на следващите поколения не само като обединител на западните народности; защитник и покровител на римската църква, но и като голям покровител на културата. В резултат на неговата неотклонно преследвана политика по унифициране на западния свят, от една войнолюбива и предприемчива германска племенна общност франките израстват до позицията на основоположници на универсална средновековна държавност, приближаваща се по обхват до границите на разпространение на християнската религия в Западна и Централна Европа. Самото коронясване на франкския крал в Рим отзнаменува символната и духовна реставрация и обновление на християнизираната късно-римска империя като процеси от висш порядък, които се подчиняват на политическата теория за така наречения преход на върховната власт от една империя в друга (translatio imperii). Но създадената от Карл Велики франкска империя с оглед на блестящото германско бъдеще на неговите правоприемници е само един несъвършен прототип на възникналата няколко века по-късно „Свещена Римска империя“, и в този смисъл е съвсем погрешно да се слага знак на историческа идентичност между двете империи — франкската и германо-римската.

История на Германия
Сградата на Райхстага в края на XX век
Древни времена
Германи
Велико преселение на народите
Франкска империя
Средновековие
Източно франкско кралство
Кралство Германия
Banner of the Holy Roman Emperor (after 1400).svg Свещена Римска империя
Insignia Germany Order Teutonic.svg Германска източна колонизация
Изграждане на нация
Рейнски съюз
Wappen Deutscher Bund.svg Германски съюз
Flag of Germany (3-2 aspect ratio).svg Германска революция 1848/49
Flag of Germany (3-2 aspect ratio).svg Северногермански съюз
Flag of Germany (3-2 aspect ratio).svg Обединение на Германия
Германски райх
Flag of the German Empire.svg Германска империя
War Ensign of Germany 1903-1918.svg Първа световна война
Flag of Germany (3-2 aspect ratio).svg Ваймарска република
Flag of German Reich (1935–1945).svg Нацистка Германия
Flag of German Reich (1935–1945).svg Втора световна война
Следвоенна Германия
Flag of Germany.svg ФРГ + Flag of Germany.svg ГДР + Flag of Germany.svg Зап. Берлин
Flag of Germany.svg Обединение на Германия (1990)
Тематични
Bundeswehr Kreuz.svg Военна история на Германия
Териториални промени на Германия
Хронология на историята на Германия
История на немския език
Разделението на Франкската империя след смъртта на Карл Велики (843 г.)
Короната на императорите
Герб на Свещената Римска империя

След смъртта на големия франкски владетел и обединител на западноевропейското пространство настъпва бърз упадък на държавното единство, продължил над едно столетие (IX, докъм средата на X век). Франкската държава, на теория — реставрираната римска империя, се разпада на три части- Източно франкско кралство (Германия), Западно-франкско кралство (бъдещата Франция), и Лотарингия (земята на Лотар, внук и наследник на Карл Велики), но основната ос на пълзящо напрежение и раздор се дължи на растящото отчуждение между източните и западни франки. По зла ирония мисията на франките да бъдат държавно-творчески народ намира продължение в постепенното романизиране и тотално асимилиране на западните франки от завареното гало-романско население, а създадената с меч франкска държава губи германския си облик в тези предели, за да бъде обсебена и на свой ред докрай романизирана в основите на бъдещото кралство Франция.

Делбата на наследството на Карл Велики оставя дълбока следа в германската и общоевропейска история, като прекроява съдбата на многолюдни племенни общности с иначе еднаква кръв, език и нрави, за да ги превърне във вечни съперници и врагове. Своеобразен завършек на кризата в държавната идея за всеобща християнска империя слагат владетелите на Източно-франкското кралство, които единствени бранят ревниво древните германски родови традиции, нрави и език, без при това да отвръщат поглед от културното очарование на Вечния град с неговото наследство.

Към средата на 10 век на една изконно германска династия - Саксонската, е предопределено да възвърне блясъка на римската корона и духовния престиж на признат от всички християни общоевропейски хегемон. След разпиляването на неколцина преходни амбиции и претенции за посвещаване в императорско достойнство, второто по същество религиозно посвещаване в титулатурата „Imperator et augustus“ се постига от най-блестящия представител на саксонската династия, Отон Велики, (р.912-973г), син на Хенрик I. Отон I., съвсем справедливо наречен Велики, в ред отношения може да се сравнява с фигурата на самия Карл Велики. Забележителният саксонец приема имперската корона от ръцете на папата през 962 г. и разширява пределите на източно-франкското кралство (Германия) до невиждани дотогава размери, опрян както на произтичащото от високата титла право на върховен суверенитет върху всички християнски народи, така и върху силата на германското оръжие. Неговата родина - Саксония, е разположена в сърцето на германската народностна общност, и дори само по силата на този факт „империята на римляните“ мислено се превръща в германска власт, а властта над германците — в приемственост на римските държавно-творчески традиции.

При управлението на Хайнрих I Птицелов (919—936) и особено на Отон I (936—973), германското кралство значително укрепва. В състава на държавата влиза богатата Лотарингия с бившата имперска столица на Каролингите — Аахен, отразени са набезите на маджарите (битката на река Лех през 955 г.), започва активна експанзия в славянските земи по Полабието и Мекленбург.

Свещената Римска Империя през 10 век

Така вследствие способностите и енергията на германските племенни предводители средновековната германска държавност се превръща в нещо повече от обикновено варварско кралство, възникнало върху руините на римската империя, и на Германия, а не на Франция, предстои да извърши едно великолепно продължение на римското държавно и политическо наследство. Ритуалът на помазание на Карл Велики е подет и превърнат от Отон Велики в своеобразна културна норма и държавно-правна традиция. Посвещаването на германските крале в имперско достойнство се състои от: тържествена литургия в папската базилика „Св. Петър“, помазание в присъствието на висши духовни и светски сановници, както и коронясване с короната на римските императори от ръцете на римския първосвещеник — единственият законен пазител на символите на Вечния град и Римската империя.

От този миг нататък благословията на Римския престол — най-високата и авторитетна духовна институция сред християните, по един незрим и дълбоко символичен начин преобразява краля на германците от владетел на един отделен народ в законен наследник и правоприемник на „световната“ Римска империя, и поне на теория — във върховен светски повелител и покровител на всички християнски народи. Този ритуал на практика отзнаменува единението на светската и духовната власт в постигането на мир на земята като предпоставка за спасение на душите. Чрез римския папа в качеството му на „наместник на Христос на земята и приемник на ап. Петър“ германският крал получава своеобразна „небесна“ санкция да покровителства, брани и воюва в името на християнската религия, като невинаги изречените, но винаги мислените очаквания на римския първосвещеник към него са: „това, което църквата не може да завоюва със силата на едното свято слово, ти трябва да постигнеш със силата на своя меч!“. В светлината на тази претенция тържествената литургия, ритуала на миропомазание и посвещаване в императорско достойнство имат своята цена, и тя носи не само и не непременно оптимистични перспективи.

Базиликата „Св. Петър“ е прекалено комплицирана институция, за да предполага еднозначни въпроси и отговори на отношенията между светската и духовната власт. С други думи, от ритуала произтичат не само суверенни права, но и тежки задължения за новия римски император. В замяна на един авторитет, нерядко оспорван от този, който го е осветил, т.е. самият римски понтификат, германският владетел се сдобива с бремето да брани със собствени ресурси папския престол и Вечния град от външни и вътрешни противници, каквито впрочем никога не липсват. Това задължение не само го превръща в заложник на дълбоко чужди на германската народност интереси и интриги; не само го „дарява“ с унижението да бъде определян като „слуга на Църквата“, но най- вече отвлича почти цялото му държавническо внимание, енергия и сили от решаването на съществени и нетърпящи отлагане германски дела, за да го вкара във водовъртежа на италианския политически и социален хаос през Средновековието.

От друга страна, типичният за средновековната християнска цивилизация аргумент — както е един Бог на небето, така е един и императорът на земята, се явява непредсказуем откъм дипломатически усложнения и дълбоко противоречив източник на легитимация на римо-германската имперска власт поради безспорното наличие на още един християнски император — византийският василевс, при това в качеството му на пряк наследник на древната римска и имперска традиция. Императорите се оказват двама, и това обстоятелство постоянно трови отношенията между Византия и Свещената Римска империя, а династичните бракове и размяна на посолства никога не успяват да загладят неприязненото отношение на Константинопол към германската имперска титулатура като към акт на узурпация.

Но въпреки всичко имперската титла на германските владетели и названието Свещена римска империя демонстрират удивителна жизненост и оцеляват чак до началото на 19 век, като далече надживяват както Византийската империя, така и превратностите и въртопите на прехода от Средновековие към модерни времена. Това се дължи не само на указаната религиозно-сакрална легитимация на германската корона вследствие на симбиозата с папския престол, колкото и отчаяната и перманентна потребност на Ватикана от военна закрила да корумпира като конюнктурна и безпринципна подобна политико-идеологическа комбинация. Свещената Римска империя като Първи германски Райх дължи своята хилядолетна устойчивост най-вече на удивителната и неукротима енергия на германската нация във всички сфери на материалния и духовен живот, както и на непоколебимата и яростно отстоявана вяра на германците в своята изключителност — качество, забелязано още от римския историк Тацит. Плодовете на тази неудържима народностна енергия и мистична вяра в собствените качества се изразяват с извоюването на лидерска позиция в Европа и сдобиването с редица първокласни материални и културни постижения.

Политическото и конституционно кристализиране на идеята за „Свещена Римска империя на германската нация“, както гласи приетото през хабсбургската епоха пълно название на средновековна Германия, се намира в тясна връзка с разбирането за историческата мисия на германската нация да служи като форпост на западната християнска цивилизация срещу нашествия и движения на езически и нехристиянски народи от Изток и Юг през различните исторически периоди — на маджари и славяни от Изток и на араби откъм италианския юг през 9 и 10-ти век, както и на османски турци през 15-ти, 16-ти и 17-ти век. Тази представа на свой ред е неделима от идеята за призванието на германската нация да разпространява християнската доктрина и нравствени ценности извън своите собствени териториални предели. (Виж Тевтонски орден)

Териториалният обхват на Свещената Римска империя първоначално включва в основни линии етническото пространство на германските племена, но прекомерната самостоятелност на германските князе и относителна слабост на централната имперска власт, вътрешните раздори и религиозни войни, както и възникването на силни градски съюзи през 13-ти и особено през 14 век, довеждат до избуяване на сепаратизма и постепенно отделяне на някои региони от германската народностна общност. Това са: Съюз на свободните кантони - Швейцария; Обединени Провинции - Холандия; Дофине — предложено от бездетен херцог, подвластен на германския император, в наследствен дар на френската корона в замяна на пожизнени привилегии и издръжка; Бургундия (вследствие на редица превратности анексирана от Франция), Елзас и Лотарингия (също анексирани от Франция). Така привидно обширната средновековна германска империя, устроена по римски образец, в действителност никога не постига пълно обхващане и включване на всички германци в пределите на една държава.

Система на управление[редактиране | edit source]

Органи на управление през Средновековието[редактиране | edit source]

В ранния период, административната система на империята е слабо диференцирана. Императорът лично осъществява управлението, периодически обхождайки всички региони на държавата.[6] Към него има канцелария, соъстояща се от три отдела: германски, италиански (от 962) и бургундски (от 1033), начело на които стоят ерцканцлери.[7]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. По-чeсто обаче, Отон I и следващите го няколко приемници използат титлата Imperator Augustus.
  2. Съединяването на върховното светско и духовно начало в личността на императора има византийски корени, въпреки че точно Византия противостои на Свещената Римска империя в борбата за честта да се счита за наследница на Древния Рим и не признава титлата „римски император“ на германските монарси.
  3. Moraw, P. Heiliges Reich. // Lexikon des Mittelalters, Bd. 4.
  4. Рапп, Ф. „Священная Римская империя германской нации“ — СПб.: Евразия, 2009. ISBN 978-5-8071-0327-7 стр. 15-35
  5. Статуетка на Карл Велики
  6. Хёфер, М. Император Генрих II. — Москва: Транзиткнига, 2006. — ISBN 5-9578-2270-1, стр. 153
  7. Архиепископите съответно на Майнц, Кьолн и Безансон.

Вижте още[редактиране | edit source]