Свещена Римска империя
| Свещена Римска империя (962-1806) |
|||||
|
|||||
 |
|||||
| Управление | Изборна монархия | ||||
|---|---|---|---|---|---|
| Официален език | Латински | ||||
| Официална религия | Католицизъм (962-1806) Лутеранство (1555-1806) Калвинизъм (1648-1806) |
||||
| Столица | няма | ||||
| Императори | Ото I (962-973) Карл V (1519-1556) Франц II (1792-1806) и други |
||||
|
На територията на днешните държави:
|
|||||
.svg)
Свещената Римска империя (на немски Heiliges Römisches Reich; на италиански Sacro Romano Impero; на латински Sacrum Romanum Imperium) е официалното название на средновековната германска държавност, окончателно утвърдено и наложено след възкачването на Хабсбургската династия на германския престол. Просъществува в периода 2 февруари 962 – 6 август 1806 г.
Съдържание |
[редактиране] Наименование
Определението „свещена“ отразява дълготрайната идея за Германия като естествен хегемон на християнския свят и най-могъщ светски защитник на папския престол и християнската църква от иноверски посегателства и заплахи, а съчетанието „Римска империя“ съдържа представата за реставрация и обновление на единната универсална империя на цивилизованите народи, получила своя завършен вид през епохата на античната Римска империя.
[редактиране] История
Първият владетел в средновековна Европа, който се сдобива с короната на древните римски императори, е Карл Велики.[1]
Предводител и крал на франките съобразно изконните германски военно-племенни традиции, Карл утвърждава и превръща в най-голямата сила в Европа първата единна, централизирана и християнска държава върху отломъците на някогашната римска цивилизация. В знак на признателност за неговите лични заслуги около превръщането на християнската църква в най-голямата обществена сила сред германските племена и гало-романското население, през 800 г. папа Лъв III го дарява с императорска титла.
Така Карл Велики започва да се титулова освен с титлата „крал на франките“ (Rex Francorum) и с най-високата държавна титла от късната Античност - „император на римляните“ (Imperator Romanorum). Остава в паметта на своите съвременници и на следващите поколения не само като обединител на западните народности; защитник и покровител на римската църква, но и като голям покровител на културата. В резултат на неговата неотклонно преследвана политика по унифициране на западния свят, от една войнолюбива и предприемчива германска племенна общност франките израстват до позицията на основоположници на универсална средновековна държавност, приближаваща се по обхват до границите на разпространение на християнската религия в Западна и Централна Европа. Самото коронясване на франкския крал в Рим отзнаменува символната и духовна реставрация и обновление на християнизираната късно-римска империя като процеси от висш порядък, които се подчиняват на политическата теория за така наречения преход на върховната власт от една империя в друга (translatio imperii). Но създадената от Карл Велики франкска империя с оглед на блестящото германско бъдеще на неговите правоприемници е само един несъвършен прототип на възникналата няколко века по-късно „Свещена Римска империя“, и в този смисъл е съвсем погрешно да се слага знак на историческа идентичност между двете империи - франкската и германо-римската.
.svg){kind=small}
.svg){kind=small}
.svg){kind=small}
След смъртта на големия франкски владетел и обединител на западноевропейското пространство настъпва бърз упадък на държавното единство, продължил над едно столетие (IX, докъм средата на X век). Франкската държава, на теория - реставрираната римска империя, се разпада на три части- Източно франкско кралство (Германия), Западно-франкско кралство (бъдещата Франция), и Лотарингия (земята на Лотар, внук и наследник на Карл Велики), но основната ос на пълзящо напрежение и раздор се дължи на растящото отчуждение между източните и западни франки. По зла ирония мисията на франките да бъдат държавно-творчески народ намира продължение в постепенното романизиране и тотално асимилиране на западните франки от завареното гало-романско население, а създадената с меч франкска държава губи германския си облик в тези предели, за да бъде обсебена и на свой ред докрай романизирана в основите на бъдещото кралство Франция.
Делбата на наследството на Карл Велики оставя дълбока следа в германската и общоевропейска история, като прекроява съдбата на многолюдни племенни общности с иначе еднаква кръв, език и нрави, за да ги превърне във вечни съперници и врагове. Своеобразен завършек на кризата в държавната идея за всеобща християнска империя слагат владетелите на Източно-франкското кралство, които единствени бранят ревниво древните германски родови традиции, нрави и език, без при това да отвръщат поглед от културното очарование на Вечния град с неговото наследство.
Към средата на 10 век на една изконно германска династия - Саксонската, е предопределено да възвърне блясъка на римската корона и духовния престиж на признат от всички християни общоевропейски хегемон. След разпиляването на неколцина преходни амбиции и претенции за посвещаване в императорско достойнство, второто по същество религиозно посвещаване в титулатурата „Imperator et augustus“ се постига от най-блестящия представител на саксонската династия, Отон Велики, (р.912-973г), син на Хенрик I. Отон I., съвсем справедливо наречен Велики, в ред отношения може да се сравнява с фигурата на самия Карл Велики. Забележителният саксонец приема имперската корона от ръцете на папата през 962 г. и разширява пределите на източно-франкското кралство (Германия) до невиждани дотогава размери, опрян както на произтичащото от високата титла право на върховен суверенитет върху всички християнски народи, така и върху силата на германското оръжие. Неговата родина - Саксония, е разположена в сърцето на германската народностна общност, и дори само по силата на този факт „империята на римляните“ мислено се превръща в германска власт, а властта над германците - в приемственост на римските държавно-творчески традиции.
Така вследствие способностите и енергията на германските племенни предводители средновековната германска държавност се превръща в нещо повече от обикновено варварско кралство, възникнало върху руините на римската империя, и на Германия, а не на Франция, предстои да извърши едно великолепно продължение на римското държавно и политическо наследство. Ритуалът на помазание на Карл Велики е подет и превърнат от Отон Велики в своеобразна културна норма и държавно-правна традиция. Посвещаването на германските крале в имперско достойнство се състои от: тържествена литургия в папската базилика „Св. Петър“, помазание в присъствието на висши духовни и светски сановници, както и коронясване с короната на римските императори от ръцете на римския първосвещеник - единственият законен пазител на символите на Вечния град и Римската империя.
От този миг нататък благословията на Римския престол - най-високата и авторитетна духовна институция сред християните, по един незрим и дълбоко символичен начин преобразява краля на германците от владетел на един отделен народ в законен наследник и правоприемник на „световната“ Римска империя, и поне на теория - във върховен светски повелител и покровител на всички християнски народи. Този ритуал на практика отзнаменува единението на светската и духовната власт в постигането на мир на земята като предпоставка за спасение на душите. Чрез римския папа в качеството му на „наместник на Христос на земята и приемник на ап. Петър“ германският крал получава своеобразна „небесна“ санкция да покровителства, брани и воюва в името на християнската религия, като невинаги изречените, но винаги мислените очаквания на римския първосвещеник към него са: „това, което църквата не може да завоюва със силата на едното свято слово, ти трябва да постигнеш със силата на своя меч!“. В светлината на тази претенция тържествената литургия, ритуала на миропомазание и посвещаване в императорско достойнство имат своята цена, и тя носи не само и не непременно оптимистични перспективи.
Базиликата „Св. Петър“ е прекалено комплицирана институция, за да предполага еднозначни въпроси и отговори на отношенията между светската и духовната власт. С други думи, от ритуала произтичат не само суверенни права, но и тежки задължения за новия римски император. В замяна на един авторитет, нерядко оспорван от този, който го е осветил, т.е. самият римски понтификат, германският владетел се сдобива с бремето да брани със собствени ресурси папския престол и Вечния град от външни и вътрешни противници, каквито впрочем никога не липсват. Това задължение не само го превръща в заложник на дълбоко чужди на германската народност интереси и интриги; не само го „дарява“ с унижението да бъде определян като „слуга на Църквата“, но най- вече отвлича почти цялото му държавническо внимание, енергия и сили от решаването на съществени и нетърпящи отлагане германски дела, за да го вкара във водовъртежа на италианския политически и социален хаос през Средновековието.
От друга страна, типичният за средновековната християнска цивилизация аргумент - както е един Бог на небето, така е един и императорът на земята, се явява непредсказуем откъм дипломатически усложнения и дълбоко противоречив източник на легитимация на римо-германската имперска власт поради безспорното наличие на още един християнски император - византийският василевс, при това в качеството му на пряк наследник на древната римска и имперска традиция. Императорите се оказват двама, и това обстоятелство постоянно трови отношенията между Византия и Свещената Римска империя, а династичните бракове и размяна на посолства никога не успяват да загладят неприязненото отношение на Константинопол към германската имперска титулатура като към акт на узурпация.
Но въпреки всичко имперската титла на германските владетели и названието Свещена римска империя демонстрират удивителна жизненост и оцеляват чак до началото на 19 век, като далече надживяват както Византийската империя, така и превратностите и въртопите на прехода от Средновековие към модерни времена. Това се дължи не само на указаната религиозно-сакрална легитимация на германската корона вследствие на симбиозата с папския престол, колкото и отчаяната и перманентна потребност на Ватикана от военна закрила да корумпира като конюнктурна и безпринципна подобна политико-идеологическа комбинация. Свещената Римска империя като Първи германски Райх дължи своята хилядолетна устойчивост най-вече на удивителната и неукротима енергия на германската нация във всички сфери на материалния и духовен живот, както и на непоколебимата и яростно отстоявана вяра на германците в своята изключителност - качество, забелязано още от римския историк Тацит. Плодовете на тази неудържима народностна енергия и мистична вяра в собствените качества се изразяват с извоюването на лидерска позиция в Европа и сдобиването с редица първокласни материални и културни постижения.
Политическото и конституционно кристализиране на идеята за „Свещена Римска империя на германската нация“, както гласи приетото през хабсбургската епоха пълно название на средновековна Германия, се намира в тясна връзка с разбирането за историческата мисия на германската нация да служи като форпост на западната християнска цивилизация срещу нашествия и движения на езически и нехристиянски народи от Изток и Юг през различните исторически периоди - на маджари и славяни от Изток и на араби откъм италианския юг през 9 и 10-ти век, както и на османски турци през 15-ти, 16-ти и 17-ти век. Тази представа на свой ред е неделима от идеята за призванието на германската нация да разпространява християнската доктрина и нравствени ценности извън своите собствени териториални предели. (Виж Тевтонски орден)
Териториалният обхват на Свещената Римска империя първоначално включва в основни линии етническото пространство на германските племена, но прекомерната самостоятелност на германските князе и относителна слабост на централната имперска власт, вътрешните раздори и религиозни войни, както и възникването на силни градски съюзи през 13-ти и особено през 14 век, довеждат до избуяване на сепаратизма и постепенно отделяне на някои региони от германската народностна общност. Това са: Съюз на свободните кантони - Швейцария; Обединени Провинции - Холандия; Дофине - предложено от бездетен херцог, подвластен на германския император, в наследствен дар на френската корона в замяна на пожизнени привилегии и издръжка; Бургундия (вследствие на редица превратности анексирана от Франция), Елзас и Лотарингия (също анексирани от Франция). Така привидно обширната средновековна германска империя, устроена по римски образец, в действителност никога не постига пълно обхващане и включване на всички германци в пределите на една държава.
[редактиране] Бележки
[редактиране] Вижте още
