Северен полюс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Азимутна проекция на северния полюс и Северния ледовит океан.
Гледка от Северния полюс. На снимката три подводници на повърхността на полюса.

Северният полюс (по-точно географски северен полюс или земен северен полюс) се определя (с уговорки) като точката в Северното полукълбо, в която оста на въртене на Земята се пресича с повърхността ѝ. Не трябва да се бърка със Северния магнитен полюс.

Северният полюс е най-северната точка на Земята, диаметрално противоположна на Южния полюс. За негова географска ширина се дава 90° с.ш., като посоката, насочена към него, се счита за „истински север“. На Северния полюс във всички посоки е юг. Тук се събират всички меридиани, така че всяка географска дължина е вярна за Северния полюс.

Докато Южния полюс се намира на материка, Северният е разположен в средата на Северния ледовит океан, като водите са почти целогодишно покрити от постоянно изместваща се ледена покривка. Поради това не е практично построяването на постоянна станция на Северния полюс. СССР и Русия правят много „дрейфни станции“, които са построени на или близо до полюса. В началото на XXI век проучванията показват, че Северният полюс може да остане без лед за сезон поради топенето на ледниците, като това се предвижда за от след няколко години до след над 50.

Дълбочината на океана при Северния полюс е 4 261 м. Смята се, че най-близката земя е о. Кафеклюбен, близо до брега на Гренландия, който отстои от полюса на около 700 км. Някои предполагат, че малко по-наблизо се намират и непостоянни баластрени маси.

Точно определение[редактиране | edit source]

Експедиции[редактиране | edit source]

Преди 1900 г.[редактиране | edit source]

Още от 16 век е разпространено правилното схващане, че Северният полюс се намира насред море (наричано през 19 век Полиния или Отворено полярно море) и до него може да се достигне с кораб в периоди от годината, през които ледът е стопен или е тънък. Организирани са няколко експедиции с цел намиране на път до полюса. Повечето от тях използват китоловни кораби, вече широко разпространени в студените географски ширини.

Една от първите експедиции, поставили си за цел достигането до Северния полюс, е ръководена от британския флотски офицер Уилям Едуард Пари, който през 1827 г. достига 82°45′ с.ш. През 1871 г. американската експедиция Полярна звезда, под ръководството на Чарлс Франсис Хол, завършва трагично. Американската експедиция от 1879-1881 г., водена от флотския офицер Джордж Уошингтън де Лонг, също има фатален край, след като нейния кораб USS Jeannette е смазан от леда. Почти половината екипаж, включително и Де Лонг, загиват.

През април 1895 г. норвежките изследователи Фритьоф Нансен и Ялмар Юхансен потеглят към полюса със ски, след като изоставят заседналия в леда кораб „Фрам“. Двамата достигат 86°14′ с.ш., след което потеглят на юг и впоследствие се домъкват до Земя на Франц Йосиф.

През 1897 г. шведският инженер Соломон Август Андре с двама придружители прави опит да стигне Северния полюс със своя водороден балон „Örnen“ (Орел), но падат на 300 км северно от Квитьоя, най-северната точка на архипелага Свалбард (Шпицберген), и загиват там. През 1930 г. останките на тази експедиция са открити от норвежката експедиция Братвог.

Италианският изследовател Луиджи Амедео, херцог на Абруци и капитан Умберто Кани от Италианския кралски флот отплават през 1899 г. от Норвегия с кораба „Stella Polare“ (Полярна звезда). На 11 март 1900 г. експедицията стъпва на леда и на 25 април те достигат 86° 34’ с.ш., поставяйки нов рекорд и подобрявайки този на Нансен и Юхансен от 1895 г. с 35-40 км. На 16 август „Stella Polare“ отплава от о. Рудолф и се завръща в Норвегия.

1900-1940 г.[редактиране | edit source]

XXI в.[редактиране | edit source]

Ден и нощ[редактиране | edit source]

Полярната нощ и периодите на здрач често "оцветяват" снега и леда в синьо

На Северния полюс, слънцето е постоянно над хоризонта през летните месеци и непрекъснато под хоризонта през зимните месеци. Денят трае 187 денонощия, а нощта 178. При това денят и нощта се сменят благодарение на въртенето на Земята около Слънцето, а не въртенето около оста. Изгревът е точно преди пролетното равноденствие (около 19 март); след това са му необходими три месеца, за да достигне до своята най-висока точка на близо двадесет и 23½° височина по време на лятото слънцестоене (около 21 юни), след което слънцето започва да се снижава, достигайки залез малко след есенното равноденствие (около 24 септември). Когато слънцето се вижда в полярното небе, то изглежда сякаш се движи в хоризонтален кръг над хоризонта. Този кръг постепенно се издига в близост до хоризонта веднага след пролетното равноденствие до максимална кота (в градуси) над хоризонта в лятното слънцестоене и след това потъва обратно към хоризонта, преди се снижи под него при есенното равноденствие.

Период на утринен здрач от около две седмици се наблюдава преди изгрев и след залез, след това т. нар. „морски здрач“ от около пет и накрая „астрономически здрач“ в период от около седем седмици преди изгрев и след залез слънце.

Тези ефекти са причинени от комбинацията на наклона на оста на Земята и въртенето ѝ около Слънцето. Посоката на аксиалния наклон на Земята, както и ъгълът ѝ спрямо равнината на орбитата на Земята около Слънцето, остават почти постоянни в течение на една година (и двете се променят много бавно в продължение на дълги периоди от време). В средата на лятото Северният полюс е обърнат към слънцето в максимална степен. С напредването на годината и движението на Земята около Слънцето, Северният полюс постепенно се отдалечава от Слънцето и в средата на зимата, той е обърнат в противоположна на Слънцето посока в максимална степен. Подобна последователност се наблюдава на Южния полюс, с разликата във времето от шест месеца.

Време[редактиране | edit source]

На повечето места на Земята местното време се определя по географската дължина, така че денят повече или по-малко се определя от позицията на слънцето на небето (например, по обяд слънцето е се намира в най-високата си точка). Този механизъм на определяне на времето не е валиден за Северния полюс, защото там Слънцето изгрява и залязва само веднъж годишно и всички географски дължини, а оттам и всички часови зони, се събират. На Северния полюс няма постоянно човешко присъствие и не е възложена определена часова зона. Полярните експедиции могат да използват всяка времева зона, която им е удобна, като Гринуичкото време, или пък часовия пояс на страната, от която експедицията тръгва.

Климат[редактиране | edit source]

Северният полюс е значително по-топъл от Южния, защото се намира на морското равнище в средата на океан (който действа като източник на топлина), вместо на голяма надморска височина върху континентална земна маса.

Зимните (януарски) температури на Северния полюс може да варират от около -43 °C до -26 °C, средно около -34 °C. Летните температури (юни, юли и август), са средно около точката на замръзване (0 °C). Най-високата температура, записана някога, е 5 °C — много по-висока, отколкото рекорда на Южния полюс от -13,5 °C.[1]

Ледовете на Северния полюс са обикновено около 2 до 3 м в дебелина,[2] въпреки че на места има значителни различия, и от време на време на движението на ледени късове става причина на повърхността да избива чиста вода.[3] Проучванията показват, че средната дебелина на леда е намаляла през последните години.[4] Този спад се дължи на глобалното затопляне, въпреки че това заключение се оспорва от някои.[3] Различни научни доклади също прогнозират, че в рамките на няколко десетилетия на Северния ледовит океан ще бъде изцяло свободен от лед през летните месеци.[5]

Флора и фауна[редактиране | edit source]

Териториални претенции[редактиране | edit source]

Културни интерпретации[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. "Science question of the week", Goddard Space Center
  2. Beyond "Polar Express": Fast Facts on the Real North Pole, National Geographic News
  3. а б The Top of the World: Is the North Pole Turning to Water?, John L. Daly
  4. "Arctic ice thickness drops by up to 19 per cent", Daily Telegraph, 28 October 2008
  5. Arctic sea ice "faces rapid melt", BBC news story, December 2006