Симеон I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Симеон Велики)
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския цар. За патриарха вижте Симеон I (константинополски патриарх).

Симеон I Велики
Цар на българи и ромеи
SimeonTheGreatAntonoff.jpg
Симеон пред портите на Константинопол (графика Николай Павлович)
Лични данни
Управление 893-927 ( 34 години )
Други титли княз на България
Роден 864(865)
Починал 27 май 927
Преслав, България
Предшественик Владимир Расате
Наследник Петър I
Семейство
Династия Крумова династия
Баща Борис I
Майка Мария
Бракове първи брак — съпруга ?
Мариам Сурсопал наречена Мария Сурсувул от Сърбия
Потомци от първия брак: Михаил Български и Иван ( ?св.Иван Рилски[1]), от втория брак: Петър I, Вениамин (Боян магьосник); дъщери ( Елена (Олга) и Зоя)?
България при цар Симеон I

Цар Симео̀н I Велѝки е български владетел, управлявал България от 893 до 927 г. по време на Първата българска държава. Успешните войни на Симеон срещу Византия и сърбите довеждат до временно разпростиране на България върху по-голямата част от Балканския полуостров и господство в Югоизточна Европа. При управлението му България граничи с три морета — Бяло, Адриатическо и Черно, а някои съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол.

Симеоновото царуване е и период на културен разцвет, наречено Златен век на българската култура от Спиридон Палаузов - български историк през XIX век. Създадената през 870 г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.

Биография[редактиране | edit source]

Произход и ранни години[редактиране | edit source]

Княз Симеон I е роден в периода 863-865, за което се съди от две писма на константинополския патриарх Николай Мистик, които ни съобщават, че към 923-924 г. той е бил на ок. 60 години. Освен всичко той го нарича „син на мира“, което ще рече, че годината на раждането му трябва да се отнесе към тази, в която се сключил българо-византийския мирен договор, довел до покръстването на българите[2]. Българският княз е третият син на княз Борис I[3] от династията на Крум.[4] и Мария (* ок. 835, кръстена ок. 864) [2]. Тъй като Борис е българският владетел, приел официално християнството през 865 г., Симеон е християнин през целия си живот.[3][5] Тъй като се очаква най-големият му син Владимир да наследи българския трон, намерението на Борис е Симеон да стане високопоставен духовник,[6] може би дори български архиепископ. По тази причина около 878 г. Борис го изпраща в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование.[5] Той постъпва като послушник в константинополски манастир[5] и приема името Симеон.[7]

Симеон прекарва следващото десетилетие (ок. 878-888) в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел.[8] Той овладява гръцкия до такава степен, че е наричан във византийските хроники „полугрък“.[9] Според някои тълкувани Симеон е обучаван от патриарх Фотий,[10] но тази хипотеза не се подкрепя от конкретни източници.[5]

Около 888 г. Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, „при устието на Тича“,[11] където под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език.[5] Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с Арнулф Каринтски,[12] което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир и да посочи Симеон за нов владетел.[13][14] Това става на събор в Преслав, който освен това обявява българския за единствен език на държавата и църквата[15] и решава столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав.[16] Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон.[3]

Външна политика[редактиране | edit source]

894 г. – 904 г.[редактиране | edit source]

Именно в този период Симеон води първата си война с Византия, след преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Византийските летописци описват началото на конфликта, започнал почти веднага след коронацията на българския цар (все още княз) така:

„Пристигнала вест, че князът на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Повод за войната било следното, Василеопаторът Зауда имал роб скопец на име Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма, които произхождали от Елада, търговци жадни за печалба и сребролюбци. Желаейки да печелят повече, чрез посредничеството на Мусик те преместили тържището на българите от столицата в Солун и облагали българите с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той сметнал всичко за дреболия. Симеон се разгневил и вдига оръжие срещу ромеите“ [17]

По това време икономическата политика на Византия и император Лъв VI Философ се изразявала в усилване на вътрешния и външния търговски обмен на империята, което довело до по-голяма роля на едрите търговци във византийската политика. Точно поради тези политически възгледи българското тържище било преместено от столицата Константинопол в Солун. [18]

Действията на Византия засегнали както икономическите интереси на България, така и нейния международен престиж, затова и Симеон започнал търговската си война с Византия [18]

Кръглата църква на цар Симеон във Велики Преслав

Симеон първоначално се опитал да реши въпроса по мирен път, но след като видял, че това няма да стане, се възползвал от изтичането на 30-годишния мирен договор и през 894 г. нахлул с войската си в Източна Тракия, без да срещне никаква съпротива. Император Лъв VI бил повече от изненадан; за новината разбрал от стратезите си в македонската област. Набързо била сформирана армия, предимно от императорската гвардия. Войската била поверена на стратилата Кринт. Опитът на Византия да спре българите бил напразен, византийската армия била напълно разбита[19], а сам Кринт паднал мъртъв на бойното поле, много били пленените.[17] След сражението Симеон дал заповед на войската да се върне обратно в България, тъй като не се чувствал готов за продължителна война.[20] Въпреки победата, Симеон не можал да постигне своята цел, а Лъв VI бил обиден от българския владетел — пленените хазари, наемници в имп. гвардия, били изпратени обратно при него в Константинопол от българите, с отрязани носове. Императорът на Византия не искал траен конфликт с България, защото имал проблеми и с арабите.[21] Точно поради тази причина Лъв прибягнал към това, което правели почти всички византийски императори по време на война — осигуряване на съюзник, който да поеме по-голямата част от загубите. Никита Склир (неизвестен византиец) бил изпратен при водачите на унгарците, Арпад и Кусан, и успял да им плати достатъчно, за да нападнат България. Византия щяла да осигури флота, която да превози маджарската армия до устието на Дунав. В същото време към българските южни граници се придвижвала ромейска войска, предвождана от пълководеца-герой на Византия от войните с арабите, Никифор Фока.

Българи се спасяват от унгарците в Доростол[22]

Планът на Лъв за съвместни действия с унгарците започнал да се осъществява някъде около 894 г. (или 895 г.). Симеон очаквал нападение от юг, затова главните сили от армията му се намирали там, но битка на юг нямало, Никифор Фока не нападнал, вместо това при българския владетел бил изпратен квестор, който от името на император Лъв предложил мирни преговори, като в това време византийската флота се придвижвала към Добруджа, пренасяйки унгарците. Симеон заподозрял измамата и хвърлил в тъмница пратеника.[23]Но вече било късно, унгарците били стоварени и опустошили Добруджа.

Българите разгромяват византийците при Булгарофигон[22]

Българският владетел бил принуден да започне преговори с византийците, но протакайки преговорите, си осигурил време да сключи съюз с печенегите и с тяхна помощ разгромил унгарците, които дори били прогонени от настоящите си местоживелища и се заселили в Панония. През лятото на 896 г. военните действия срещу Византия продължили — ромеите били разгромени при Булгарофигон, което ги принудило да търсят мир и тържището било върнато обратно в Константинопол. По-късно българският владетел завзел област с близо 30 крепости в днешна Албания. След преговори част от тези земи били върнати на Византия, но независимо от това за първи път в историята си българската държава достигнала до Адриатическо море.

През 904г арабски флот и армия, водени от гръка-ренегат Лъв Триполит, нахлули в Солун, плячкосали го и отвели много от жителите му в плен. Симеон видял възможност да завладее града и да го насели с българи. Византийците успели да откупят града, но Симеон получил териториални отстъпки в Тракия и Македония, като границата между двете държави минавала на 20км от Солун. Данни за последното се извличат от Наръшки надпис, датиращ от същата 904 г.

913 г. – 927 г.[редактиране | edit source]

Александър съобщава на вестоносци от България, че не иска да подписва договор със Симеон[22]

На 11 май 912 г. починал Лъв VI Философ и престолът бил зает от брат му Александър, който управлявал като регент на малолетния Константин VII Багренородни. Александър отказал да плаща ежегодния данък на България и като контрамярка Симеон обсадил Константинопол. През юни 913 г. в Константинопол бил извършен държавен преврат. Александър бил отстранен от властта и начело на държавата управлявал регентски съвет начело с патриарх Николай Мистик.

През юли-август 913 г. българските войски навлезли във византийска Източна Тракия и блокирали Константинопол по суша. Започнали преговори между двете страни, в хода на които се стигнало до лична среща между българския владетел и главата на имперското регентство в Константинополското предградие Хебдомон край северния бряг на Мраморно море.

Симеон и Константин VII на трапезата[22]

Според твърде спорното описание на византийската хроника на Симеон Логотет (възпроизведено и от хрониките на Продължителя на Георги Монах, Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Теодосий от Мелитене), при тази среща „Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема [т.е. императорска корона], собствения си епириптарий [т.е. патриаршеска шапка или було]“. В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата „кесар“ (Васил Златарски), „духовно осиновяване“ на Симеон от патриарха (Франц Дьолгер, Патриша Карлин-Хайтер, Любомира Хавликова) или просто за „архипастирска благословия“ (Иван Снегаров, Михаил Войнов, Алкмени Ставриду-Зафрака, Георги Бакалов). Най-вероятна обаче изглежда тезата, според която тук в завоалирана форма се признава, че патриархът е коронясал българския владетел за „цар“ или „цар на България“ (Георги Острогорски, Иван Дуйчев, Дмитрий Оболенски, Веселин Бешевлиев, Иван Божилов, Джонатан Шепард и др.).

Българите завладяват Одрин[22]

В края на август или в началото на септември 913 г. Николай Мистик сключил мирен договор със Симеон, според който бил предвиден бъдещ династичен брак между Константин VII и една от Симеоновите дъщери. С това Симеон целял да стане василеопатор (настойник на императора) и да придобие законното право да се намесва в управлението на Византия. Но през февруари 914 г. в Константинопол бил извършен нов държавен преврат от майката на Константин VII Багренородни, императрица Зоя. Тя анулирала договорите, подписани със Симеон, а с това и уговорения брак. В отговор на това, през есента на 914 г. Симеон навлязъл в Тракия и за кратко поставил под свой контрол Одрин. През следващите години правителството на императрица Зоя се ориентирало към подготовка за решителна война срещу българите.

Победата на българите над византийците при Ахелой, 917 година

На 20 август 917 г. близо до река Ахелой българите постигнали велика победа над византийската армия. Погромът бил пълен, дори и според византийските хронисти (Йоан Скилица, Лъв Дякон). Тази битка оставила траен спомен у византийците (според Лъв Дякон, който живял 50 години след битката, „още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите“). Тази победа имала и важен психологически ефект върху византийската армия, която като видяла, че губи сражението, побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол, византийците събрали остатъците от войската си край село Катасирти. Там отново били разбити в една нощна битка. Пътят към столицата бил открит, но Симеон се насочил на запад за да отстрани княза на сърбите Петър Гойникович, който водел анти-българска политика в съюз с Византия и на негово място поставил протежето си Павел Бранович.

Имперска политическа програма[редактиране | edit source]

Всички тези победи обнадеждили Симеон, че може да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите. Израз на това му намерение била титлата, с която се именувал — „Василевс на всички българи и гърци“, „Симеон в Христа Бога — самодържец на всички българи и ромеи“. Някои изследователи (Васил Златарски, Георги Бакалов) предполагат, че за да узакони новия си титул, през 918 г. българската архиепископия била издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх извършил освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнявала към византийската — „василевс и самодържец на ромеите“. Тази постъпка имала за цел и да накърни авторитета на императора. За да покори окончателно Византия, през същата година нахлул в Елада, опожарил Тива и дори стигнал до Дарданелите. През 919г императрица Зоя била свалена от главнокомандващия флота Роман Лакапин. За да се укрепи на престола, той омъжил дъщеря си за Константин VII и приел титула василеопатор, а година по-късно и съимператор. Това силно разгневява Симеон — Лакапин се оказва плагиат на неговата идея. В отговор българският владетел продължил силния си натиск в Елада и Тракия, а също така се опитал и да прехвърли български войски през Дарданелите в Мала Азия, като по този начин пренесъл българо-византийския конфликт и в Азия. Византийците не виждали друг изход от ситуацията освен нападение в тила на българите. Така, през 921 г., изпратили към Рашка Захарий, за да свали великия жупан Павел и да нападне българите. Опитът за преврат бил неуспешен и Захарий бил заловен и хвърлен в тъмница в България. Павел Бранович обаче се поддал на внушенията на византийската дипломация и се обърнал срещу цар Симеон. При стеклите се обстоятелства от българските тъмници били освободен княз Захарий и изпратен с войска към сръбските земи, където с българска помощ свалил Павел Бранович.

Осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава, той разбрал, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв, се обърнал за съдействие към арабите. През 922 г. българско пратеничество било изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласил с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпратил в България и свои, които трябвало да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те били заловени от византийците. Въпреки този неуспех, Симеон направил втори опит да се съюзи с арабите, но и той пропаднал.

Преговори между Симеон и египетския емир Фадлун[22]

Симеон използвал затишието в отношенията с Византия, за да нападне Захарий, който се обърнал срещу България. Така след един поход през 924 г. рашките земи /днешна Западна Сърбия и Косово/ са присъединени към България. След това, през 926 г., възникнал конфликт между България и прогресиращото Хърватско кралство, заради политическото убежище, което хърватският владетел предоставя на Захарий. Конфликтът е провокиран от византийците. Походът на Симеоновите войски към хърватските земи е неуспешен и той губи войната. Това е последната водена от Симеон война и първата, която той загубва. Това може да се отдаде на факта, че българската войска била изморена от почти непрестанните битки с ромеите. Посредник между българите и хърватите бил папа Йоан Х, който се надявал да привлече българите на своя страна. От своя страна Симеон се надявал папата да признае царския му титул. Обнадежден, той започнал подготовка за нов поход срещу Византия, който не се състоял поради преждевременната му смърт на 27 май 927 г., най-вероятно причинена от сърдечен удар.

След смъртта на Симеон властта е поета от сина му Петър от втория му брак с Мариам. По неизвестни причини Симеон лишава още приживе от короната първородния си син Михаил от първия му брак и го заставя да се замонаши. Също така, посочвайки Петър за свой наследник, предвид младостта му (Петър тогава е около 18—20-годишен), Симеон се погрижва да назначи и съуправител в лицето на болярина Георги Сурсувул, който впрочем се пада вуйчо на Петър.

Последствия[редактиране | edit source]

Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първото българско царство. По негово време освен до невиждано дотогава териториално могъщество страната става средище на културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволили да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепил властта си вътре в държавата и провел една изключително стабилна вътрешна политика. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение.

Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането ѝ под ромейско владичество през 1018 г. Независимо от този факт Симеон I остава в българската история с прозвището „Велики“, а управлението му с определението „Златен век“ заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната, невиждани до този момент.

Симеон Велики в изкуството[редактиране | edit source]

Симеон Велики е изобразен на „Цар Симеон“, най-известната картина на художника Димитър Гюдженов, окачена в Президентството на Република България.

Владимир Расате
Печат на Първото българско царство
цар на България (893 – 927)
Петър I


Бележки[редактиране | edit source]

  1. [1] Надежда Драгова, Култът към Св. Иван Релски, СУ 2006)
  2. Божилов, Ив. Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековна България, Изд. на Отечествения фронт, С., 1983, с. 33.
  3. а б в Златарски, Васил. История на българската държава през Средните векове. Том I. История на Първото българско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679-852). София, 1918., стр. 280.
  4. Димитров, Божидар. Храмът „Свети Четиридесет мъченици“. // Национален исторически музей. Посетен на 7 март 2007.
  5. а б в г д Fine, Jr., John V.A.. 5 Bulgaria under Symeon, 893–927. // The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century. Ann Arbor, University of Michigan Press, 1991. ISBN 978-0472081493., p. 132.
  6. Делев, „Българската държава при цар Симеон“.
  7. От гръцката форма на еврейското име שִׁמְעוֹן (Шимон), което означава „вслушващ се“ или „слушащ“. Campbell, Mike. Biblical Names. // Behind the Name. Посетен на 2007-03-04.
  8. „Hunc etenim Simeonem emiargon, id est semigrecum, esse aiebant, eo quod a puericia Bizantii Demostenis rhetoricam Aristotelisque sillogismos didicerit“. Лиутпранд Кремонски. „Antapodosis“, cap. 29, p. 66. Цитиран в Дринов, Марин. Южные славяне и Византия в X веке. 1876. с. 374.
  9. Fine, „The Early Medieval Balkans“, p. 132.
    * Делев, „Българската държава при цар Симеон“.
    * Златарски, „История на Първото българско царство“, стр. 282.
  10. Златарски, „История на Първото българско царство“, стр. 281.
  11. Това не трябва да се разбира буквално, тъй като устието на Тича е далеч на изток, на брега на Черно море. Изследователите интерпретират думата „устие“ от източниците като отнасяща се до тесен участък на реката или до прохода Устие близо до града. Николова, Бистра. Велики Преслав. // Православните църкви през Българското средновековие. София, Българска академия на науките, 2002. ISBN 954-430-762-1. с. 88.
  12. Annales Fuldenses, p. 408. Цитирани в Runciman, „A history of the First Bulgarian Empire“, p. 133.
  13. Златарски, „История на Първото българско царство“, стр. 283.
  14. Todt, Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon.
  15. Crampton, R.J.. The Reign of Simeon the Great (893–927). // A Concise History of Bulgaria. Cambridge University Press, 2005. ISBN 0521850851. с. 16-17.
  16. Калоянов, Анчо. Славянската православна цивилизация. // 2005-05-11. Посетен на 2007-03-12.
  17. а б Theophanes Coutinuatus. Chronopraphia, p. 357
  18. а б Antoniadis — Bibicon, p. 139 — 140
  19. Златарски, „История на Първото българско царство“, Т.1, стр. 282.
  20. Златарски, „История на Първото българско царство“, Т.1, Ч.1, стр. 290-291.
  21. Leo Philosophus. Tactica, col 956 стр. 167
  22. а б в г д е Миниатюра от хрониката на Йоан Скилица
  23. Leo Philosophus. Tactica, col 956 стр. 167-168
  24. Cawley, Medieval Lands.
    * Златарски, „История на Първото българско царство“ , стр. 280, стр. 495.
    * Runciman, A history of the First Bulgarian Empire, p. 133, p. 177.

Други източници[редактиране | edit source]

  • Божилов, И. Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на средновековна България. София, 1983.
  • Бакалов, Г. Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии). София, 1985.
  • Shepard, J. Symeon of Bulgaria — Peacemaker, Годишник на Софийския университет. Научен център за славяно-византийски проучвания „И. Дуйчев“, 3 (1989). София, 1991, с. 9-48.
  • Тържество на словото. Златният век на българската книжнина. Съставителство, редакция и научен коментар К. Иванова, Св. Николова. София, 1995.
  • Николов, А. Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата на IX — края на Х в.). София, 2006.

Външни препратки[редактиране | edit source]