Сифилис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Сифилисът)
Направо към: навигация, търсене
Сифилис

Електронна микрография на бактерията Treponema pallidum
Класификация и външни ресурси
МКБ-10 A50-A53
МКБ-9 090-097
База данни
DiseasesDB
29054
База данни
MedlinePlus
001327
База данни
eMedicine
med/2224 emerg/563 derm/413
Мед. рубрики MeSH D013587
Сифилис в Общомедия

Сифилисът (наричан още Луес) е една от най-сериозните, лечими полово предавани болести. Причинител на сифилиса е бактериятабледа спирохета“ (Treponema pallidum).

Сифилисът е инфекция, предавана по полов път, причинявана от бактерията спихорета Treponema pallidum, подвид pallidum. Основният начин за предаване на инфекцията е чрез полов контакт, но тя може да бъде предадена и от майката на плода по време на бременността или при раждане, което води до вроден сифилис. Други човешки болести, причинявани от Treponema pallidum са фрамбезия (подвид pertenue), пинта (подвид carateum) и беджел (подвид endemicum).

При появата си е бил наименуван според предполагаемия национален произход - "френска", "немска" болест и т.н.

Болестта има много разнообразни симптоми, които могат да имитират други болести, затова сигурната диагноза се поставя само след серологичен тест. Протича във фази, продължаващи години наред и ако не бъде лекувана навреме, оставя тежки поражения върху болния.

Признаците и симптомите на сифилиса варират в зависимост от това, в коя от четирите фази се намира заболяването (първичен, вторичен, латентен или третичен). Първичната фаза обикновено се проявява с наличието на единичен шанкър (твърда, безболезнена, непредизвикваща сърбеж кожна раничка (язва)); вторичният сифилис се изявява с обриви по цялото тяло, които често включват и дланите и ходилата; латентният сифилис може да има слаби или никакви симптоми, а третичният, който се отличава със сифилистични гуми, може да има неврологични или сърдечни симптоми. Сифилисът обаче е известен като „големият имитатор“, заради честите си атипични проявления. Диагностицирането обикновено се извършва чрез кръвни изследвания, но бактерията може да бъде видяна и под микроскоп. Сифилисът може да бъде успешно лекуван с антибиотици, като по-специално се предпочита пеницилин G прилаган мускулно (или интравенозно при невросифилис) или цефтриаксон, а при пациентите с остра алергия към пеницилина – перорално с доксициклин или азитромицин.

Смята се, че към 1999 г. със сифилис са били заразени 12 милиона души в света, като над 90% от случаите са били в страни от развиващия се свят. След драстичния спад в разпространението на болестта след откриването и широкото разпространение на пеницилина през 50-те години на XX в., в много страни степента на заразата се е повишила след настъпването на новото хилядолетие, като често е съпровождана от ХИВ (човешки имунодефицитен вирус). Това се обяснява донякъде с небезопасните сексуални практики сред мъжете, които имат полов контакт с мъже, нарасналия промискуитет, проституцията и намаляващата употреба на предпазни средства.[1][2][3]

Фази и симптоми[редактиране | edit source]

Сифилисът има няколко стадия на развитие. Лечението може да бъде успешно във всеки един, но само докато в организма не са нанесени физически увреждания на органите и тъканите. Това обикновено се случва при третичния сифилис. Тогава при лечение, бактерията се унищожава напълно, но пораженията остават.

Сифилисът може да се прояви в един от четирите си стадия – първичен, вторичен, латентен и третичен,[4] а може да бъде и вроден.[5] Сър Уилям Ослър го нарича „големият имитатор“, заради разнообразните му проявления.[4][6]

Първичен сифилис[редактиране | edit source]

Твърд шанкър на пениса

След изтичането на инкубационния период от 10 до 90 дни (най-често около 20) след заразяването, на мястото на входната врата на инфекцията се образува раничка, по-рядко язва, наречена твърд шанкър .Тя е с кръгловата форма с диаметър от 5 до 20 мм, гладко дъно с медно-червеникав цвят, с оточно-червеникав цвят, с оточни твърди ръбове, неболезнена. Локализацията на язвата най-често е в областта на главата и препуциума на пениса, вулвата и влагалището. Няколко дни след появата на сифилистичната язва, регионалните лимфни възли се увеличават и достигат големина на лешник, като са неболезнени при опипване. Оставена без лечение раничката заздравява за няколко дни. Обикновено в този период, серологичните тестове стават позитивни при появата на шанкъра, но често и по-късно в хода на първия етап от болестта.

Първичен сифилис[редактиране | edit source]

Първичен сифилистичен шанкър на ръката

Заразяването с първичен сифилис обикновено става при директен полов контакт, когато единият от партньорите има инфекциозни лезии.[7] Приблизително 3 до 90 дни след заразяването (средно след 21 дни) на мястото на контакта се появява кожна раничка, наречена шанкър.[4] Обикновено (в 40% от случаите) той представлява единична, твърда, безболезнена, непредизвикваща сърбеж кожна раничка с гладко дъно и с остри ръбове, с размер от 0,3 до 3,0 см в диаметър.[4] Раничката обаче може да има почти всякаква форма.[8] В класическия случай тя започва като макула, преминава в папула и накрая се превръща в ерозия или язва.[8] Понякога може да се появят няколко ранички (~40% от случаите),[4] като появата на повече ранички се среща по-често когато има и заразяване с ХИВ. Раничките могат да бъдат болезнени или чувствителни (30%), и могат да се появят извън гениталиите (2–7%). Най-често се намират в маточната шийка при жените (44%), върху пениса при хетеросексуалните мъже (99%) и анално и правото черво сравнително често при мъже, които имат полов контакт с мъже (34%).[8] Често (в 80% от случаите) се получава увеличаване на лимфните възли около мястото на инфекцията,[4] което се проявява 7 до 10 дни след появата на шанкъра.[8]Оставена без лечение лезията може да се задържи около три до шест седмици.[4]

Вторичен сифилис[редактиране | edit source]

Вторият стадий на сифилиса започва средно от 1 до 6 месеца след първоначалното заразяване (най-често от месец и половина до два). Проявите са най-разнообразни, продължителността му е от 6 месеца до 4-5 години.

Сифилиди по гърба, признак за вторичен сифилис
сифилиди по дланите

Най-значителният симптом са сифилистичните обриви (сифилиди), които се появяват по цялото тяло, неболезнени са, и не предизвикват сърбеж. В началото това са малки и дискретни лезии с бледо розов цвят. С напредване на болестта обаче те прерастват в големи и забележими обриви разполагащи се по цялото тяло, най-вече в областта на дланите и ходилата, корема, гърдите, гърба и други места, като областта при челото и косата.

Вторичен сифилис[редактиране | edit source]

Типична проява на вторичен сифилис с обриви по дланите
Червеникави папули и нодули върху голяма част от тялото, причинени от вторичен сифилис

Вторичният сифилис се проявява приблизително четири до десет седмици след първоначалното заразяване.[4] Докато вторичното заболяване е известно с това, че се проявява по много различни начини, симптомите най-често включват кожата, лигавиците и лимфните възли.[9] Може да има и симетрични червеникаво-розови непредизвикващи сърбеж обриви върху торса и крайниците, включително дланите и ходилата.[4][10] Обривите може да станат макулопапулозни или пустулозни. Може да образуват плоски широки белезникави брадавични лезии, известни като плоски кондиломи на лигавицата. Всички тези лезии са огнище на бактерии и са заразни. Други симптоми може да включват висока температура, болка в гърлото, неразположение, загуба на тегло, косопад и главоболие.[4] Към редките прояви спадат хепатит, бъбречно заболяване, артрит, периостит, очен неврит, увеит и интерстициален кератит.[4][11] Острите симптоми обикновено отшумяват след три до шест седмици,[11] но около 25% от хората може да развият повторната поява на вторични симптоми. Много пациенти с вторичен сифилис (40–85% от жените и 20–65% от мъжете) не съобщават преди това да са имали класическия за първичния сифилис шанкър.[9]

Латентен сифилис[редактиране | edit source]

Латентният сифилис се определя като форма на заболяването, която дава серологични данни за заразяване, без симптоми на болестта.[7] В Съединените щати той се описва допълнително като ранен (по-малко от година след вторичния сифилис) или късен (повече от година след вторичния сифилис).[11] В Обединеното кралство се използва отрязък от две години за ранния и късния латентен сифилис.[8] При ранния латентен сифилис може да има повторна поява на симптомите. Късният латентен сифилис е асимптоматичен и не е толкова заразен, колкото ранния латентен сифилис.[11]

Латентен сифилис[редактиране | edit source]

При нелечение на симптомите на вторичния сифилис, болестта преминава в латентен стадий за неопределен период от време. При него болният няма повече подобни оплаквания, но инфекцията продължава да се развива, като навлиза още по-дълбоко в организма. Тестовете продължават да са позитивни и болестта може да бъде предадена на други хора.

Третичен сифилис[редактиране | edit source]

Пациент с третичен (гумозен) сифилис. Бюст в Музея на човека в Париж.

Третичният сифилис може да започне приблизително 3 до 15 години след заразяването и могат да бъдат различени три отделни форми: гумозен сифилис (15%), късен невросифилис (6,5%) и сърдечно-съдов сифилис (10%).[4][11] Оставени без лечение, една трета от заразените хора развиват третичен сифилис.[11]Хората с третичен сифилис не разпространяват заразата.[4]

Гумозният сифилис или късният доброкачествен сифилис обикновено се появяват 1 до 46 години след заразяването, като средно това се случва след около 15 години. Тази фаза се характеризира с образуването на хронични гуми, които представляват меки, подобни на тумори топчета от възпалена тъкан, чиито размери могат да варират в широки граници. Обикновено те засягат кожата, костите и черния дроб, но могат да се появят навсякъде.[4]

Терминът невросифилис се отнася до инфекция, засягаща централната нервна система. Невросифилисът може да бъде ранен и да се прояви като асимптоматичен, под формата на сифилистичен менингит или като късен и да се прояви под формата на менинговаскуларен сифилис, обща парализа или табес дорзалис, което се свързва със загуба на равновесие и пронизващи болки в долните крайници.Късният невросифилис обикновено се появява 4 до 25 години след заразяването. Менинговаскуларният сифилис обикновено се проявява с апатия, гърчове и обща парализа, съпроводена с деменция и табес дорзалис.[4] Също така може да има зеница на Аргил Робъртсън на двете очи, симптом, при който зениците се свиват, когато човек се фокусира върху близки обекти, но не се свиват при излагане на ярка светлина.

Сърдечно-съдовият сифилис обикновено се появява 10–30 години след заразяването. Най-често срещаното усложнение е сифилистичен аортит, който може да доведе до аневризма.[4]

Третичен сифилис[редактиране | edit source]

След преминаването на латентния период сифилиса навлиза в последната си фаза. Тя започва приблизително няколко години след заразяването (от 3 до 10), но началото и не може да бъде определено с точност. В някои случаи третичният сифилис започва 20 или 30 години след първоначалната инфекция, като през по-голямата част от това време пациентът е бил в латентната фаза. За тази фаза са характерни поражения върху вътрешните органи, централната нервна система, кожата.

Сифилистична гума - трета фаза на болестта
  • В третата фаза на болестта, по тялото се появат образувания, които на пипане са твърди и приличат на гумени топчета или тумори. Те се наричат сифилистични гуми (Gummas). Гумите са по-малобройни от обрива характерен за втория период. Те се намират под кожата, подвижни са спрямо нея, а големината им е с размер на бобено зърно до яйце. С времето те нарастват, размекват се и от тях изтича лепкава материя от гной и кръв. Разяждат кожата и подкожните тъкани, зараствайки бавно и причинявайки деформации и белези. При появата на гумозни образувания на небцето, те разяждат костта и се образува кухина между носа и устата, оставяйки тежки анатомични дефекти след себе си. Могат да се образуват също в областта на очите, предизвийквайки слепота. Появата им в мозъка води до психични разстройства, невросифилис или смърт.
  • Гуми навлизат също така и в костите и предизвикват остеомиелити, разрушавайки ги.
  • От вътрешните органи могат да бъдат засегнати черния дроб, стомаха, пикочно-половата система, но най-характерно е засягането на сърдечно-съдовата система, където при засягане на гръдната аорта се развива сифилитичен мезаортит.

Вроден сифилис[редактиране | edit source]

Сифилисът може да бъде предаден от бременна майка на плода. При скорошна инфекция вероятността за предаване на болестта е по-голяма от при инфекция в напреднал стадий. Може да бъде ранен и късен сифилис. При ранният сифилис инфектирането може да бъде в различни етапи от бременността. Различават се ранен сифилис на плода, на кърмачето и на детската възраст.

  • При една ранна инфекция и заразяване на плода в първите месеци през бременността, се ражда мъртво бебе, поради невъзможността за правилно създаване на органите му.
  • Сифилис на кърмачето се появява няколко месеца след раждането. В такива случай бебето има образувания (подобни на кожните сифилиди) около устата, дланите и ходилата, силни нарушения в костната система, увредени вътрешни органи, анемия и тежко цялостно състояние.
  • Сифилис на детската възраст се появява до 3-4 година след раждането. Характерни са кожните промени, подобни на тези при вторичен сифилис, патологични промени в дългите кости, засягат се важни органи, като черен дроб, очи, далак, тестиси и др.

В днешно време ранен вроден сифилис се среща рядко в развитите индустриални страни, характерен е за третия свят.

Късният вроден сифилис започва в пубертета, като дотогава обикновено остава латентен и бива рядко забелязан. Пораженията при него са подобни на тези от третичния придобит сифилис - гумозните образувания. Наблюдават се и характерни изменения в развитието на зъбите, очите (възможна е слепота), формата на главата и носа (седловиден нос). Вътрешните органи остават често незасегнати, но психически детето почти винаги развива увреждания, като умствена изостаналост, нарушения в координацията и движенията, възможно е настъпването на прогресивна парализа.

Вроден сифилис[редактиране | edit source]

Вроденият сифилис може да бъде предаден по време на бременността или при раждането. Две трети от болните от сифилис деца се раждат без симптоми. Общите симптоми, които се развиват след това, през първите няколко години от живота, включват:хепатоспленомегалия (70%), обриви (70%), треска (40%), невросифилис (20%) и пневмонитис (20%).Ако бъде оставен без лечение, късният вроден сифилис може да се прояви при 40% от случаите и включва: деформация под формата на седловиден нос, симптом на Игуменакис, саблевидна тибия или стави на Клутон и др.[12]

Невросифилис[редактиране | edit source]

Невросифилисът има четири различни форми: асимптоматичен, менинговаскуларен, сифилис на гръбначния стълб (tabes dorsalis) и обща пареза [13].

Невросифилисът може да настъпи във всяка една фаза от болестта. За ранен невросифилис става въпрос, когато налице са менингит и менингоенцефалит. Могат да се наблюдават при някои пациенти във втората-късно. Основните му форми са две:

  • Дегенерацията на нервните клетки носещи сигнали към мозъка (Tabesdorsalis) се характеризира с невралгични болки, загуба на сетивност по кожата или в по-дълбоките слоеве на тъканите или органите. Поради това по-сериозни промени в деформацията им може да не се усетят от болния. Зрението често отслабва поради засягане на зрителния нерв, и реакцията на зениците към светлина се губи.
  • Прогресивната парализа (Paralysisprogressivace) се изразява с остри промени в психиката. В началото лесна уморяемост, главоболие, безсъние, раздразнителност. Впоследствие деменция, отслабване на паметта, нарушения в координацията, зрението и говора. Болният престава да обръща внимание на външния си вид, но придобива мания за величие. В последната фаза , настъпва тежка деменция (лудост), парализа и смърт.

Симптоми

  • Анормалия на походката
  • Слепота
  • Объркване, дезориентация
  • Деменция
  • Депресия
  • Главоболие
  • Изпускане
  • Раздразнителност
  • Проблеми с паметта
  • Поведенчески разстройства
  • Вцепеняване на пръстите, ходилата или краката
  • Слаба концентрация
  • Психоза[14] и шизоподобна психоза [15].
  • Гърчове
  • Вратни схващания
  • Тремори
  • Зрителни проблеми. (Зеница на Aргил Робъртсън)
  • Мускулна слабост

Причини[редактиране | edit source]

Бактериология[редактиране | edit source]

Хистопатология на Treponema pallidum спирохети с използване на модифициран сребърен оцветител на Стайнер

Шаблон:Основна статия Treponema pallidum подвид pallidum е спираловидна грам-отрицателна, силноподвижна бактерия.[8][16] Treponema pallidum е причинител на три други болести при човека – фрамбезия (подвид pertenue), пинта (подвид carateum) и беджел (подвид endemicum).[4] За разлика от подвид pallidum, те не водят до неврологични заболявания.[12] Хората са единственият известен естествен преносител на подвид pallidum.[5] Бактерията може да оцелее без гостоприемник само в продължение на няколко дни. Това се дължи на това, че малкият й геном (1,14 MDa) не успява да разкодира метаболитните пътища, които са й необходими необходими за да извлече максимума от своите макронутриенти .Тя се дублира бавно – над 30 часа.[8]

Предаване[редактиране | edit source]

Сифилисът се предава основно чрез полов контакт или по време на бременност от майката на плода като спирохетата е в състояние да премине през незасегнати лигавици или наранена кожа.[4][5] По този начин болестта се предава чрез целувка в близост до раничката, както и орален, вагинален или анален секс.[4] Приблизително 30 до 60% от изложените на първичен или вторичен сифилис се разболяват.[11] Заразността със сифилис е пословична поради факта, че лице, ваксинирано срещу само 57 организма има 50% вероятност да бъде заразено.[8] Повечето от новозаболелите в Съединените щати (60%) са мъже, които имат полов контакт с мъже. Сифилисът може да бъде предаван чрез кръвни продукти. В много държави обаче кръвта се изследва за болести, предавани по полов път и затова рискът е малък. Рискът от предаване чрез използване на общи игли изглежда е ограничен.[4] Сифилис не може да бъде прихванат чрез тоалетни седалки, ежедневни дейности, джакузита или използване на общи прибори за хранене или дрехи.[17]

Диагностициране[редактиране | edit source]

Плакат, пропагандиращ провеждането на изследвания за сифилис, показващ мъж и жена, навели глави от срам (от 1936 г.)

Сифилисът е труден за клинично диагностициране в началото на неговото развитие.[8] Потвърждаването на диагнозата става или чрез кръвни изследвания или пряко визуално изследване с микроскопия. Кръвните изследвания се използват по-често, тъй като се правят по-лесно.[4] Диагностичните изследвания обаче не са в състояние да определят фазите на болестта.[18]

Кръвни изследвания[редактиране | edit source]

Кръвните изследвания се делят на нетрепонемални и трепонемални.[8] Нетрепонемалните изследвания се използват най-напред и включват лабораторно изследване за венерически болести и бърз реагинов тест. Тъй като тези тестове обаче понякога дават фалшиви положителни резултати, необходимо е потвърждаване с трепонемално изследване, като например treponemal pallidum particle agglutination (TPHA) или тест на абсорбирана имунофлуоресценция (FTA-Abs).[4] Фалшивите положителни резултати при нетрепонемалните изследвания може да се появят при някои вирусни инфекции като например варицела и морбили, както и при лимфома, туберкулоза, малария, ендокардит, съединителнотъканна болест и бременност.[7] Трепонемалните изследвания за антитела обикновено стават положителни две до пет седмици след заразяването.[8] Невросифилисът се диагностицира чрез откриването на висок брой левкоцити (преди всичко лимфоцити) и високи нива на протеини в гръбначно-мозъчната течност, при условие че се знае за заразяване със сифилис.[4][7]

Директно изследване[редактиране | edit source]

Микроскопия на тъмен фон на серозна течност от шанкър може да бъде използвана за поставяне на незабавна диагноза. Болниците обаче невинаги разполагат с необходимото оборудване или опитен персонал, а изследването трябва да бъде направено в рамките на 10 минути след вземане на пробата. За чувствителност се съобщава в близо 80% от случаите, следователно изследването може да бъде използвано само за потвърждаване на диагноза, но не и за изключване на такава. Въз основа на проба от шанкър могат да бъдат направени две други изследвания – пряка имунофлуоресценция и амплификация на нуклеинова киселина. Тестът с пряка флуоресценция използва антитела, маркирани с флуоресцеин, които се прикрепят към конкретни сифилистични протеини, докато амплификацията на нуклеинова киселина използва техники като полимеразна верижна реакция, за да установи наличието на конкретни сифилистични гени. Тези изследвания не зависят от времето, тъй като не изискват наличието на живи бактерии за поставяне на диагноза.[8]

Превенция[редактиране | edit source]

2010 г. все още няма ефикасна ваксина за превенция.[5] Въздържанието от физически контакт със заразени, както и правилната употреба на презерватив са ефективни начини за намаляване на предаването на сифилис. Употребата на презервативи обаче не елиминира напълно риска.[19][17] По тази причина Центровете за контрол и превенция на заболяванията препоръчват дългосрочни, взаимно моногамни връзки с незаразен партньор и избягване на алкохол и други упойващи вещества, които предразполагат към рисково сексуално поведение.[17]

Прeвенция срещу вроден сифилис при новородените може да се прави чрез превантивен контрол на майките в началото на бременността и лекуване на онези, които са заразени.[20] Американската служба за превенция на заболяванията (USPSTF) горещо препоръчва превантивен контрол на всички бременни жени[21], докато Световната здравна организация препоръчва всички жени да бъдат изследвани при първата им женска консултация и отново по време на третия триместър.[22] Ако резултатите са положителни, те препоръчват партньорите също да бъдат лекувани.[22]Вроденият сифилис обаче все още е често срещан в развиващите се страни, тъй като много жени не получават никакви предродилни грижи, а предродилните грижи, които други жени получават, не включват превантивен контрол[20] и това понякога все още се случва в развиващия се свят, тъй като онези, които е най-вероятно да се заразят със сифилис (чрез употреба на наркотици и др.) е най-малко вероятно да получат грижи по време на бременността.[20] Редица мерки за повишаване на достъпността на изследванията се оказват ефективни за намаляване на нивата на вроден сифилис в страните с нисък и среден доход на глава от населението.[22]

Сифилисът е подлежаща на задължително обявяване болест в много държави, включително Канада, [23] страните на Европейския съюз[24] и Съединените щати.[25] Това означава, че от здравните заведения се изисква да уведомяват здравните органи, които в идеалния случай би трябвало след това да осведомят партньорите на пациента. [26] Лекарите може също така да насърчават пациентите да изпращат партньорите си да потърсят помощ.[27] Центърът за контрол на заболяванията препоръчва сексуално активните мъже, които имат полови контакти с мъже, да бъдат изследвани поне веднъж годишно.[28]

Лечение[редактиране | edit source]

„Сифилис - срамът и страхът могат да разрушат бъдещето ви! Направете си тест!“ - плакат пропагандиращ анти-сифилис проект (1936-1938 г.)

В различните времена лечението на сифилиса се е променяло според познанията на хората за болестта. В началото на сифилис-инвазията в Европа през 15 век, се е смятало за нормално болестта да се лекува с живак. Най-често той се е търкал по кожата, като при процедурата са се изпълнявали ритуали с изричане на специални „магически“ фрази. Друг по-брутален начин е бил „опушването“, като пациентът е влизал в специален съд с живак. Под съда се е палел огън и така живакът се изпарявал, като „опушвал“ и лекувал болния.

По-късно, през 1908 се открива лекарството срещу сифилис „Салфарзан“ съдържащо арсен, по-късно се създава „Неосалфарзан“. Въпреки, че лекарствата са имали известен принос в борбата с инфекцията, те не са били сто процента сигурни и ефекта им е бил повече задържащ и ограничаващ усложненията, отколкото лекуващ.

Маларията също е била използвана за лечение. След, като се е установило, че високата температура и треската убиват бактерията на болестта, умишленото заразяване с малария също е било използвано, като лекарство. Тъй, като маларията се е лекувала по-лесно с хинин, методът е бил доста модерен в началото на 20 век. След откриването на пеницилина и масовото му производство след Втората световна война, сифилисът окончателно влиза в списъка на лечимите болести.

Инфекции в ранен стадий[редактиране | edit source]

Предпочитаното лечение на сифилис без усложнения си остава единична доза пеницилин G мускулно или единична доза азитромицин перорално.[29] Доксициклин и тетрациклин също са алтернатива, но поради риска от вродени увреждания, те не се препоръчват за бременни жени. Устойчивост към антибиотици се развива към множество видове, включително макролиди, клиндамицин и рифампин.[5] Цефтриаксон, цефалоспоринов антибиотик от трето поколение, може да бъде също толкова ефикасен, колкото и лечението с пеницилин.[4]

Инфекции в късен стадий[редактиране | edit source]

При невросифилиса, поради слабото проникване на пеницилин G в централната нервна система, се препоръчва на болните да се дават големи дози пеницилин интравенозно в продължение на най-малко 10 дни.[4][5] Ако болният е алергичен към него, може да се използва цефтриаксон или да се опита с пеницилинова десенситизация.Други късни прояви може да бъдат лекувани веднъж седмично с пеницилин G мускулно, в продължение на три седмици. Ако пациентът е алергичен към него, както при инфекция в ранен стадий, може да се използва доксициклин или тетрациклин, макар и за по-дълъг период. Лечението на този етап ограничава по-нататъшното развитие на болестта, но повлиява слабо пораженията, които вече са настъпили.[4]

Реакция на Яриш-Херксхаймер[редактиране | edit source]

Един от възможните странични ефекти от лечението е т.нар. реакция на Яриш-Херксхаймер. Тя често започва след около един час и продължава около 24 часа, като симптомите са треска, болки в мускулите, главоболие и тахикардия.[4] Предизвикана е от цитокини, произвеждани от имунната система като реакция на липопротеини, освобождавани от разкъсващите се сифилистични бактерии.[30]

Съвременно лечение[редактиране | edit source]

Диагностиката в днешно време се извършва чрез специален медицински тест, (в миналото „Васерман“, сега заменен от по-съвременни и точни тестове, като VDRL или TPHA) както и чрез изследване на проби от сифилистичните язвички. Лечението е комплексно, като включва силни антибиотици и води до пълно излекуване. Най-често прилагани антибиотици са еритромицин, тетрациклин, цефалоспорин и др.Заразените със сифилис обаче остават за дълго под лекарско наблюдение. Към тази болест не се създава имунитет. Лекува се също успешно със пеницилин и двойно дестилирана вода поставена мускулно. Сместа, след лекарско дозиране, се инжектира в горната част на левия крак, като усещането е изтръпване на крака, временна силна болка и световъртеж. Тези симптоми утихват до 2 минути. Възможни са и инжекции в рамото. Преди всичко е необходимо да се знае, че лечението при сифилис е най-ефективно и успешно в началните етапи от развитието на болестта. Последният стадий на сифилис е изключително трудно овладяем и не се поддава на лечение до пълно излекуване. Поради това от особено значние за лечението е бързата и адекватна реакция при наличие на каквото и да е съмнение, бързото диагностициране и незабавно предприемане на необходимите мерки.

Епидемиология[редактиране | edit source]

Стандартизирани показатели според възрастта за смъртността от сифилис на 100 000 души през 2004 г.[31]
  no data   <35   35-70   70-105   105-140   140-175   175-210
  210-245   245-280   280-315   315-350   350-500   >500

Смята се, че през 1999 г. 12 милиона души са били заразени със сифилис, като повече от 90% от случаите са били в развиващите се страни.[5] Той засяга между 700 000 и 1,6 милиона бременности годишно, което води до спонтанни аборти, мъртвородени деца и вроден сифилис. В Субсахарска Африка сифилисът е причина за приблизително 20% от случаите на перинатална смърт.[12] Нивата са пропорционално по-високи сред инжектиращите се с наркотици, заразените с ХИВ и мъжете, които имат полов контакт с мъже.[1][2][3] В Съединените щати процентният дял на заразеност със сифилис към 2007 г. е бил шест пъти по-висок при мъжете, отколкото при жените, докато през 1997 г. стойностите са били почти еднакви.[32] Афроамериканците са съставлявали почти половината от всички случаи през 2010 г.[33]

Сифилисът е бил много разпространен в Европа през XVIII и XIX век. В началото на XX век в развитите страни заразата бързо намаляла, благодарение на широкото разпространение на антибиотиците и това продължило до последните две десетилетия на века.[16] След 2000 г. в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия и Европа, броят на случаите на сифилис нараства – преди всичко сред мъжете, които правят имат полов контакт с мъже.[5] Процентът на болните от сифилис сред американските жени обаче е останал стабилнен през това време, а тези сред британските жени се е повишил, но броят на случаите при жените е по-малък от този при мъжете.[34] Повишени нива сред хетеросексуалните от последното десетилетие на XX век насам се наблюдават в Китай и Русия.[5] Това се обяснява с небезопасните сексуални практики като сексуалния промискуитет, проституцията и намаляващата употреба на предпазни средства.[5][35][34]

Оставен без лечение, сифилисът има процентни стойности на смъртност от 8% до 58%, като по-голямата част от случаите са мъже.[4] Симптомите на сифилиса са станали по-малко остри през XIX и XX век, отчасти заради широко разпространеното ефикасно лечение и отчасти заради намаляващата вирулентност на спирохетите.[9] Когато лечението започне отрано, появяват се малко усложнения.[8] Сифилисът повишава риска от предаване на ХИВ два до пет пъти, а често се среща заразяване и с двата вируса (30–60% в редица гъстонаселени градски райони).[4][5]

История[редактиране | edit source]

Портрет на Жерар де Лерес от Рембранд ван Рейноколо 1665–1667 г., масло върху платно – Де Лерес, самият той художник и теоретик на изкуството, е страдал от вроден сифилис, който сериозно деформирал лицето му и в крайна сметка го ослепил.[36]

Точният произход на сифилиса не е известен.[4] Според едната от двете основни хипотези, сифилисът е бил донесен в Европа от завърналите се от пътуването на Христофор Колумб до Америка моряци, а според другата сифилисът е съществувал в Европа и преди това, но не е бил познат. Двете хипотези се наричат съответно „колумбова“ и „доколумбова“.[18] Колумбовата хипотеза се основава преди всичко на наличните доказателства.[37][38] Първите писмени свидетелства за разпространение на сифилис в Европа се появяват през 1494/1495 г. в Неапол, Италия по време на френската инвазия.[16][18] Заради разпространението му от завръщащите се френски войски, първоначално е бил известен като „френска болест“, с което име е традиционно наричан и днес. Названието „сифилис“ е използвано за пръв път през 1530 г. от италианския лекар и поет Джироламо Фракасторо като заглавие на неговата поема на латински език в дактилен хекзаметър, описваща опустошителните ефекти от болестта в Италия.[39] В миналото болестта е била известна и като „голямата шарка“.[40][41]

Причиняващият го организъм, Treponema pallidum, за пръв път е бил идентифициран от Фриц Шаудин и Ерих Хофман през 1905 г.[16] Първото ефикасно лечение (Салварзан) е било разработено през 1910 г. от Паул Ерлих, което е било последвано от изследванията на пеницилин и ефикасността му е потвърдена през 1943 г.[16][40] Преди появата на ефективно лечение широко са били използвани живак и изолация, като леченията често нанасяли повече вреди от самата болест.[40] Смята се, че много известни исторически личности като Франц Шуберт, Артур Шопенхауер, Едуар Мане[16] и Адолф Хитлер[42] са страдали от тази болест.

История[редактиране | edit source]

Илюстрация от Албрехт Дюрер, изобразяваща болен от сифилис мъж (1496)
дървена фигура на болен от сифилис с гумозни образувания по тялото (16 век)

Сифилисът е болест с дълга история. По-голямата част от изследователите смятат, че той е пренесен в Европа от Америка чрез мореплавателите по времето на Колумб. Други твърдят, че той е съществувал в Европа още преди новата ера, по времето на Древна Гърция. Съществува и „комбинирана“ теория, според, която бактериите от типа спирохета, са съществували на земята още от милиони години, но в различните континенти са започнали своето отделно една от друга развитие, причинявайки различни болести: венерическия сифилис в Америка и тропическите трепонематози фрамбезия, пинта и беджел, които не са венерически, а по-скоро кожни; Всички тези болести имат доста общи признаци.

Независимо от произхода и разпространението си, бактерията причиняваща сифилис започва масово да се разпространява в Европа, като венерическа болест през 15 век, като предизвиква епидемии с фатален край. Тогавашната форма на сифилис е била много по-агресивна от съвременната и поради липсата на лечение, инфекцията е отнела много човешки животи.

Векове наред сифилисът е смятан за най-сериозната венерическа болест, до откриването на пеницилина през 20 век. Известни личности, заболели от сифилис са: поетът Хайнрих Хайне, английския крал Хенри VIII и кралицата Мария I Тюдор, композиторите Франц Шуберт и Роберт Шуман, известният гангстер Ал Капоне. Други, за които има твърдения, но недостатъчно проучени факти, са Адолф Хитлер, Ленин [43], Фридрих Ницше, Оскар Уайлд

Общество и култура[редактиране | edit source]

Изкуство и литература[редактиране | edit source]

Мол умира от сифилис, Хогарт Пътят на проститутката

Най-ранното европейско произведение на изкуството, изобразяващо сифилис, е Сифилистикът на Албрехт Дюрер, дърворезба, за която се вярва, че представя ландскнехт – северноевропейски наемник.[44] Смята се, че митът за фаталната жена или „отровните жени“ от XIX век отчасти се дължи на пораженията от сифилиса, като класическите примери от литературата включват Безжалостната красавица на Джон Кийтс.[45][46]

Художникът Ян ван дер Страт е нарисувал сцена, при която богат мъж се лекува от сифилис с тропическото дърво гваяк някъде около 1580 г.[47] Заглавието на творбата е „Подготовка и употреба на гваяк за лечение на сифилис“. Фактът, че художникът е избрал да включи това изображение в поредица творби в чест на Новия свят показва колко важно е било за европейския елит по онова време лечението на сифилиса, та било то и неефикасно. Богато оцветената и с множество детайли творба изобразява четирима слуги, подготвящи някаква отвара под надзора на лекар, криещ нещо зад гърба си, докато злочестият пациент я пие.[48]

Изследванията в Тъскиджи и Гватемала[редактиране | edit source]

Един от най-печално известните случаи в Съединените щати на спорна медицинска етика през XX век е случаят с изследването на сифилис в Тъскиджи.[49] Изследването било проведено в Тъскиджи, Алабама, и било подкрепено от Службата по обществено здраве на САЩ в партньорство с Института на Тъскиджи.[50] Проучването започнало през 1932 г., когато сифилисът бил широко разпространен проблем и нямало безопасно и ефикасно лечение.[6] Целта на изследването била да оцени развитието на оставения без лечение сифилис. До 1947 г. било доказано, че пеницилинът е ефикасно лечение срещу сифилис и той бил все по-широко използван при лечението на болестта. Ръководителите на проучването обаче продължили изследванията и не предложили на участниците лечение с пеницилин.[50] Това било подложено на обсъждане и било установено, че на мнозина от пациентите бил даван пеницилин.[6] Проучването не приключило чак до 1972 г.[50]

Опити със сифилис са били провеждани и в Гватемала от 1946 до 1948 г. Те били спонсорирани от Съединените щати експерименти с хора, провеждани от правителството на Хуан Хосе Аревало със сътрудничеството на някои гватемалски здравни министри и длъжностни лица. Лекарите заразявали войници, затворници и психиатрично болни пациенти със сифилис и други болести, предавани по полов път, без тяхното информирано съгласие и след това ги лекували с антибиотици. През 2010 г. САЩ официално се извини на Гватемала за провеждането на тези експерименти.[51]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б Coffin, LS и др. Syphilis in Drug Users in Low and Middle Income Countries. // The International journal on drug policy 21 (1). January 2010. DOI:10.1016/j.drugpo.2009.02.008. с. 20–7.
  2. а б Gao, L и др. Meta-analysis: prevalence of HIV infection and syphilis among MSM in China. // Sexually transmitted infections 85 (5). September 2009. DOI:10.1136/sti.2008.034702. с. 354–8.
  3. а б Karp, G и др. Syphilis and HIV co-infection. // European journal of internal medicine 20 (1). January 2009. DOI:10.1016/j.ejim.2008.04.002. с. 9–13.
  4. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав Kent ME, Romanelli F. Reexamining syphilis: an update on epidemiology, clinical manifestations, and management. // Ann Pharmacother 42 (2). February 2008. DOI:10.1345/aph.1K086. с. 226–36.
  5. а б в г д е ж з и к л Stamm LV. Global Challenge of Antibiotic-Resistant Treponema pallidum. // Antimicrob. Agents Chemother. 54 (2). February 2010. DOI:10.1128/AAC.01095-09. с. 583–9.
  6. а б в White, RM. Unraveling the Tuskegee Study of Untreated Syphilis. // Archives of Internal Medicine 160 (5). 13 March 2000. DOI:10.1001/archinte.160.5.585. с. 585–98.
  7. а б в г Committee on Infectious Diseases. Red book 2006 Report of the Committee on Infectious Diseases. 27th. Elk Grove Village, IL, American Academy of Pediatrics, 2006. ISBN 978-1-58110-207-9. с. 631–44.
  8. а б в г д е ж з и к л м н Eccleston, K и др. Primary syphilis. // International journal of STD & AIDS 19 (3). March 2008. DOI:10.1258/ijsa.2007.007258. с. 145–51.
  9. а б в Mullooly, C и др. Secondary syphilis: the classical triad of skin rash, mucosal ulceration and lymphadenopathy. // International journal of STD & AIDS 21 (8). August 2010. DOI:10.1258/ijsa.2010.010243. с. 537–45.
  10. Dylewski J, Duong M. The rash of secondary syphilis. // Canadian Medical Association Journal 176 (1). 2 January 2007. DOI:10.1503/cmaj.060665. с. 33–5.
  11. а б в г д е ж Bhatti MT. Optic neuropathy from viruses and spirochetes. // Int Ophthalmol Clin 47 (4). 2007. DOI:10.1097/IIO.0b013e318157202d. с. 37–66, ix.
  12. а б в Woods CR. Congenital syphilis-persisting pestilence. // Pediatr. Infect. Dis. J. 28 (6). June 2009. DOI:10.1097/INF.0b013e3181ac8a69. с. 536–7.
  13. http://alzheimers.about.com/od/typesofdementia/a/neurosyphilis.htm
  14. Murray ED, Buttner N, Price BH. Depression and Psychosis in Neurological Practice. // Bradley's Neurology in Clinical Practice: Expert Consult - Online and Print, 6e (Bradley, Neurology in Clinical Practice e-dition 2v Set). 6th. Philadelphia, PA, Elsevier/Saunders, 2012. ISBN 1-4377-0434-4. с. 101-102.
  15. Kohler CG, Pickholtz J, Ballas C., „Neurosyphilis presenting as schizophrenialike psychosis.Neuropsychiatry, neuropsychology, and behavioral neurology. 2000 Oct;13(4):297-30
  16. а б в г д е Franzen, C. Syphilis in composers and musicians--Mozart, Beethoven, Paganini, Schubert, Schumann, Smetana. // European Journal of Clinical Microbiology and Infectious Diseases 27 (12). December 2008. DOI:10.1007/s10096-008-0571-x. с. 1151–7.
  17. а б в Syphilis - CDC Fact Sheet. // Centers for Disease Control and Prevention (CDC), 16 September 2010. Посетен на 30 May 2007.
  18. а б в Farhi, D и др. Origins of syphilis and management in the immunocompetent patient: facts and controversies. // Clinics in dermatology 28 (5). September 2010-Oct. DOI:10.1016/j.clindermatol.2010.03.011. с. 533–8.
  19. Koss CA, Dunne EF, Warner L. A systematic review of epidemiologic studies assessing condom use and risk of syphilis. // Sex Transm Dis 36 (7). July 2009. DOI:10.1097/OLQ.0b013e3181a396eb. с. 401–5.
  20. а б в Schmid, G. Economic and programmatic aspects of congenital syphilis prevention. // Bulletin of the World Health Organization 82 (6). June 2004. с. 402–9.
  21. U.S. Preventive Services Task, Force. Screening for syphilis infection in pregnancy: U.S. Preventive Services Task Force reaffirmation recommendation statement. // Annals of internal medicine 150 (10). May 2009 19. с. 705–9.
  22. а б в Hawkes, S и др. Effectiveness of interventions to improve screening for syphilis in pregnancy: a systematic review and meta-analysis. // The Lancet infectious diseases 11 (9). June 2011 15. DOI:10.1016/S1473-3099(11)70104-9. с. 684–91.
  23. National Notifiable Diseases. // Public Health Agency of Canada, 5 April 2005. Посетен на 2 August 2011.
  24. Viñals-Iglesias, H и др. The reappearance of a forgotten disease in the oral cavity: syphilis. // Medicina oral, patologia oral y cirugia bucal 14 (9). September 2009 1. с. e416–20.
  25. Table 6.5. Infectious Diseases Designated as Notifiable at the National Level-United States, 2009 [a]. // Red Book. Посетен на 2 August 2011.
  26. Brunner & Suddarth's textbook of medical-surgical nursing.. 12th. Philadelphia, Wolters Kluwer Health/Lippincott Williams & Wilkins, 2010. ISBN 978-0-7817-8589-1. с. 2144.
  27. Hogben, M. Partner notification for sexually transmitted diseases. // Clinical infectious diseases: an official publication of the Infectious Diseases Society of America 44 Suppl 3. April 2007 1. DOI:10.1086/511429. с. S160–74.
  28. Trends in Sexually Transmitted Diseases in the United States: 2009 National Data for Gonorrhea, Chlamydia and Syphilis. // Centers for Disease Control and Prevention, 22 November 2010. Посетен на 3 August 2011.
  29. David N. Gilbert. The Sanford guide to antimicrobial therapy 2011. 41st. Sperryville, VA, Antimicrobial Therapy. ISBN 978-1-930808-65-2. с. 22.
  30. Radolf, JD; Lukehart SA (editors). Pathogenic Treponema: Molecular and Cellular Biology. Caister Academic Press, 2006. ISBN 1-904455-10-7.
  31. Disease and injury country estimates. // World Health Organization (WHO), 2004. Посетен на 11 November 2009.
  32. Trends in Reportable Sexually Transmitted Diseases in the United States, 2007. // Centers for Disease Control and Prevention(CDC), 13 January 2009. Посетен на 2 August 2011.
  33. STD Trends in the United States: 2010 National Data for Gonorrhea, Chlamydia, and Syphilis. // Centers for Disease Control and Prevention (CDC), 22 November 2010. Посетен на 20 November 2011.
  34. а б Kent, ME и др. Reexamining syphilis: an update on epidemiology, clinical manifestations, and management. // The Annals of pharmacotherapy 42 (2). February 2008. DOI:10.1345/aph.1K086. с. 226–36.
  35. Ficarra, G и др. Syphilis: The Renaissance of an Old Disease with Oral Implications. // Head and neck pathology 3 (3). September 2009. DOI:10.1007/s12105-009-0127-0. с. 195–206.
  36. The Metropolitan Museum of Art Bulletin, Summer 2007, pp. 55–56.
  37. Rothschild, BM. History of syphilis. // Clinical infectious diseases: an official publication of the Infectious Diseases Society of America 40 (10). 15 May 2005. DOI:10.1086/429626. с. 1454–63.
  38. Harper, KN и др. The origin and antiquity of syphilis revisited: an appraisal of Old World pre-Columbian evidence for treponemal infection.. // American journal of physical anthropology 146 Suppl 53. 2011. с. 99-133.
  39. Nancy G. "Siraisi, Drugs and Diseases: New World Biology and Old World Learning," in Anthony Grafton, Nancy G. Siraisi, with April Shelton, eds. (1992). New World, Ancient Texts (Cambridge MA: Belknap Press/Harvard University Press), pages 159-194
  40. а б в Dayan, L и др. Syphilis treatment: old and new. // Expert opinion on pharmacotherapy 6 (13). October 2005. DOI:10.1517/14656566.6.13.2271. с. 2271–80.
  41. Knell, RJ. Syphilis in renaissance Europe: rapid evolution of an introduced sexually transmitted disease?. // Proceedings. Biological sciences / the Royal Society 271 Suppl 4 (Suppl 4). 7 May 2004. DOI:10.1098/rsbl.2003.0131. с. S174–6.
  42. Hitler syphilis theory revived. // BBC News, 12 March 2003.
  43. ((en)) Vladimir Lenin died from syphilis, new research claims, Дейли Телеграф, 22 октомври 2009
  44. Eisler, CT. Who is Dürer's "Syphilitic Man"?. // Perspectives in biology and medicine 52 (1). 2009 Winter. DOI:10.1353/pbm.0.0065. с. 48–60.
  45. Hughes, Robert. Things I didn't know : a memoir. 1st Vintage Book. New York, Vintage, 2007. ISBN 978-0-307-38598-7. с. 346.
  46. Wilson, [ed]: Joanne Entwistle, Elizabeth. Body dressing. [Online-Ausg.]. Oxford, Berg Publishers, 2005. ISBN 978-1-85973-444-5. с. 205.
  47. Reid, Basil A.. Myths and realities of Caribbean history. [Online-Ausg.]. Tuscaloosa, University of Alabama Press, 2009. ISBN 978-0-8173-5534-0. с. 113.
  48. "Preparation and Use of Guayaco for Treating Syphilis". Jan van der Straet. Retrieved 6 August 2007.
  49. Katz RV. The Tuskegee Legacy Project: Willingness of Minorities to Participate in Biomedical Research. // J Health Care Poor Underserved 17 (4). November 2006. DOI:10.1353/hpu.2006.0126. с. 698–715.
  50. а б в U.S. Public Health Service Syphilis Study at Tuskegee. // Centers for Disease Control and Prevention, 15 June 2011. Посетен на 7 July 2010.
  51. U.S. apologizes for newly revealed syphilis experiments done in Guatemala. // The Washington Post. 1 October 2010. Посетен на 1 October 2010. The United States revealed on Friday that the government conducted medical experiments in the 1940s in which doctors infected soldiers, prisoners and mental patients in Guatemala with syphilis and other sexually transmitted diseases.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Syphilis“ и страницата „Neurosyphilis“ в Уикипедия на английски и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на тeхните съавтори.  

Външни препратки[редактиране | edit source]

http://www.merck.com/mmpe/sec14/ch194/ch194i.html#CACBEBAB