Славяни

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за средновековните народи. За съвременните народи вижте Славянски народи. За селото в Северна България вижте Славяни (село).

Съвременни държави, в които официалният език е категоризиран като славянски

Славяните представляват група от народности, обитавали Източна Европа до 7–10 век от н.е. и говорели езици, които съвременна лингвистика обединява под общото название славянски.

Славянските езици спадат към индоевропейската езикова група. Може да се смята за безспорно, че тяхната прародина е Европа. По археологически и лингвистични данни е установено, че са населявали обширни области, заключени между Карпатите, Балтийско море и реките Одра, Днестър и Днепър. Към началото на първото хилядолетие пр.н.е. се оформил общият праславянски език, който запазил своята архаичност.

В резултат на Великото преселение на народите през 3 век, славяните започнали да напускат своите първоначални територии. Оформили се три племенни групи славяни — западна, наречена венеди, източна — анти и южна — славини. До края на 5 век южните славяни заели териториите северно от река Дунав (приблизително териториите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Така славяните влезли в непосредствена близост с римо-византийската култура, която оказала значително влияние върху тяхното развитие.

Произход и развитие[редактиране | edit source]

Славянските поселения към 300 г. пр. н. е. (в синьо) и прародината им (в тъмносиньо)

Първоначално славяните обитавали районите между горното течение на река Висла, Северните Карпати и река Днепър. Това е обширна гориста територия в Източноевропейската равнина, осеяна с множество малки реки, езера и блата. В тамошните земи, при съответните климатични условия, се оформил древният славянски материален и социален бит, който запазил спецификите си през следващите две хилядолетия. В този обширен район славяните остават до Великото преселение на народите, което е в края на 3 в.сл.Хр. През първата половина на Vв. Йорданец описва местонахождението на славяните на запад от Балтийското езеро, на севр от р.Дунав и на изток от р.Днепър и р.Днестър.

Славянският бит и мислене били изцяло предопределени от средата на първите им местоживелища. Славяните били предимно земеделци, но също се занимавали и със скотовъдство. Отглеждали най-вече едър рогат добитък и свине, а също и коне. Археологията, лингвистиката, ономастиката и религиозните проучвания доказват, че конят е бил добре познато и равномерно разпространено сред славяните животно. Отглеждани от славянските племена са редица растителни култури - просо, лен, пшеница и др.

Разпространени занаяти били ковачеството, грънчарството, дърводелството, тъкачеството и др. Първоначално керамиката била изработвана на ръка, но впоследствие е възприето грънчарското колело и усъвършенствали технологията по приготвянето и изпичането на глината.

Социалната структура на славянското общество не се отличавала от тази на другите варварски народи, появили се на историческата сцена в прехода между Античността и Средновековието. Основната обществена единица била родовата община (задруга), оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Неговата власт била ограничена от общото събрание на племето (Вяще), в което влизали всички мъже воини. Славянските селища били строени край реки, езера и блата - труднодостъпни за враговете им места. Славяните живеели в землянки или полуземлянки, изградени от плет и глина, но с течение на времето започват да се строят и къщи от камъни. Домовете им имали повече от един изход, за да е възможо бързото отстъпление в случай на неприятелско нападение.

За дълго време славяните били зависими от номадските племена скити и сармати, които били велика сила в Античността. Те също били индоевропейци, но принадлежали към иранските народи, което оказало важно влияние върху славянската култура. Славянският език останал архаичен, много близък до общия индоевропейски и до индо-иранските езици.

Разселение[редактиране | edit source]

Slavic peoples 6th century historical map.jpg

Причини за славянското нашествие на Балканите: 1) търсене на нови територии, заради увеличеното население, 2) експанзивно земеделие, 3) досег с Византия с цел грабежи.

Чуждото владичество вероятно дало начало на първото разделение на славянския етнос. Покорените племена, които обитавали източните славянски земи, около реките Днестър и Днепър, не можели свободно да контактуват с независимите си западни роднини. Битът, обичаите, вярванията и наречията им развивали все по-големи разлики и се оформили три групи славяни — източни (анти), западни (венети) и южни (славини). От антите произлезли руснаците, украинците и беларусите; от венетите — чехите, словаците, поляците и лужишките (германските славяни).

От началото на VI век славяните, които живеели на север от река Дунав, започнали системни нападения в земите на Византийската империя. Това принудило император Анастасий да изгради 70-километрова стена за защита на столицата си Константинопол, започваща от крепостта Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море. Първоначално славянските набези са били породени с цел ограбване на византийските богатства и били съпроводени с разрушения и отвлечени пленници. По времето на император Юстиниан I (527-565) славянските атаки станали особено ожесточени и монархът предприел нови укрепителни строителства по границите на държавата и по крепостните стени на застрашените градове. Важни политически ходове на византийците били опитът да се привлекат славяни на служба в ромейската армия, както и да се предизвикат размирици между отделните славянски племена. Тези действия обаче имали само временен успех и през 549 и 550 г. последвали нови инвазии. При последната масирана атака три славянски отряда достигнали до Солун и презимували по земите на империята.

Последното десетилетие на VI век бележи началото на трайното отсядане на славяните във византийските земи, разположени на юг от река Дунав. През 584 г. славяните за първи път обсадили град Солун. Последвали още четири неуспешни обсади, които за малко не довели до превземането на втория по големина град във Византия. За сметка на това обаче земите около крепостта били заселени от многобройно славянско население, което постепенно преминало към по-мирен начин на живот.

Славянската колонизация се разпростирала в тема Елада, тема Тракия и споменатата вече Солунска област. Възползвайки се от борбите между аварите и Византия, славяните превзели Сингидиум (Белград), Виминациум (Косталац), Аугуста (Оряхово), Анхиало(Поморие). Според Моневмазийската хроника славяните превзели Тесалия, Елада и Пелопонеси се отправили към планината Тайгет, известна в древността със своите несметни съкровища. Съюзът на седемте славянски племена и племето севери се установило р.Тимок, р.Дунав, Балкана и Черно море. Те имали три основни цели: 1) трайно усядане и овладяване на вече заетите области, 2) стремеж към завладяване на гр.Солун, 3) господство над Адриатическото и Беломорското крайбрежие и прилежащите им острови.

През VIIв. император Констанс II организира поход срещи "скавиниите"(дн. Македония), тоест към териториите със славянско население.

Славяните, които живеели в равнините или сред вражески племена, се събирали в по-големи общности и строели добре укрепени селища. Такива обаче не са открити на територията на съвременна България. До края на XI век на територията на почти цяла Добруджа се откриват останките на добре укрепени български аули (крепости), в които липсва каквато и да е славянска култура. Славянските укрепени селища на праславянски се наричали *горд, откъдето се развива и съвременната дума град. Те обикновено ставали културни и политически средища на околните славянски племена и в тях се намирала резиденцията на местния княз и множество храмове на славянски божества. Такива славянски крепости били средновековните градове Аркона, Кореница, Ретра, Волгаст, Стетин (дн. Шчечин), Ратибор и др.

Историкът Прокопий Кесарийски е отбелязал, че славяните „живеят в демокрация“. Това характерно социално устройство пречело на появата на славянски държави в ранната славянска история. Дори когато се появило класово разслоение и князете съсредоточили повече власт в ръцете си, те постоянно враждували помежду си, защото всеки смятал себе си за равен и независим от другите. С времето, обаче, нещата се променяли. Славянското общество се развивало, появявали се необходимите катализатори и в VI-VII в. славянските народи се озовали на прага на държавността.


Основна статия: Славянски народи

Религия[редактиране | edit source]

Религиозните вярвания на славяните били свързани с техния начин на живот. Те обожествявали природните сили, от които зависело благополучието им. Главен бог-творец на мълниите бил Перун. В това отношение е съпоставим със Зевс и Юпитер. Почитани били богът на плодородието Даждбог, богът на стадата Велес, богът на огъня и занаятите Сварог, богинята на красотата Лада и богинята на смъртта Морена. Славяните вярвали също и в съществуването на свръхестествени същества, надарени с човешки образ, които могат да влияят върху плодородието и съдбата на хората (вили, самодиви и русалки). От най-древни времена сред тях бил разпространен култът към мъртвите. Основен погребален ритуал бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвите в гробовете славяните поставяли различни предмети, които би трябвало да им служат в отвъдния свят. Погребенията им се придружавали от особени ритуали. Един от тях бил т.нар. тризна — своеобразно военно състезание. Над гроба на умрелия било устройвано и угощение, наречено страва. В религиозните им практики основно място заемало жертвоприношението, чиято основна цел било омилостивяването на бога. Използвали каменни и дървени идоли, пред които произнасяли езически молитви. Този ритуал е свързан със силно разпространения фетишизъм.

Списък на славянски племена[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]