Славяносръбски език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Славяносръбски
Говорел се е в: днешна Войводина и на други места
Район: Балкански полуостров
Общ брой говорещи: под милион
Ранглиста: мъртъв език от 70-те години на 19 век, но намерил отражение в съвременния т.нар. Шумадийско-войводински говор
Класификация Индоевропейски

 Славянски
  Южен
   Източен
    

Официално положение
Официален език на: книжовен език
Контролиран от: Матица Сръбска
Кодове на езика
ISO 639-1
ISO 639-2(B)
ISO 639-2(T)
SIL
Списанието «Славеносербски магазин» от 1768 г., т.е. точно век преди окончателната победа на Вуковата реформа

Славяносръбският език (славяносербскій, словенскій) (и на сръбски: Славеносрпски језик) е предходна и преходна форма към днешния книжовен сръбски език.

Благодарение на делата на Вук Караджич (под менторството на Ерней Копитар, който прокарва книжовната южнославянска политика на Балканите на Австрийската империя), славяносръбския е изтласкан от употреба посредством неговата езикова и книжовна реформа, която е окончателно въведена за официална в Княжество Сърбия през 1868 г. по времето на разтурянето на Втората българска легия с крайното изгонване на турците от Белградската крепост (последвано от убийството на княз Михаил Обренович в края на тази 1868 г.).

С голямото преселение по Военната граница на Австрийската империя в края на 17, и началото на 18 век, пречанските сърби в рамките на Хабсбургската монархия развиват и създават свой книжовен език. Като писменост за своя говорим език, населението на Войводина по това време ползва руската кирилица на Петър Велики, основана на московския говор.

Славяносръбският е смесица между руския църковнославянски, наследил респективно старобългарския и среднобългарския, и народните сръбски говори, респективно българските такива. На практика този говорим език е смесица от западнобългарски със сръбски говори от Херцеговина на ерците и представлява един миксиран българо-сръбски говор - виж и шумадийско-войводински говор. Коректното наименование на този език е словенски (което ще рече славянски), но то не се използва, за да не се бърка със съвременния словенски език.

Този книжовен език, наречен славяносръбски (или граждански, а най-точното му семантично наименование е българо-сръбски, но не и обратното: сръбско-български), се използва от средата на 18-и, до 70-те години на 19 век, когато употребата му е окончателно изтласкана посредством сръбската езикова политика по Вуковата реформа, наложила и по политически причини в Княжество Сърбия за сръбски книжовен и официален език простонародния източнохерцеговински говор.

Формирането на този "словенски език", наречен постфактум славяносръбски се отнася към средата на 18 век, когато в района на военната граница в днешна Войводина се струпва християнско население емигрирало от юг, т.е. от османските предели. Австро-турската война от 1737/39 г., обявена в подкрепа на Русия свършва зле за австрийските Хабсбурги и те са принудени да сключат сепаративен мир с османците посредством Белградския мирен договор от 1739 г., по силата на който е прекратено първото хабсбургско управление на Смедеревския санджак.

Събитията в и с края на австро-турските войни в края на 17-и и първата половина на 18 век водят до струпването на християнско население от сръбските и западните български земи в днешна Войводина. Това население носи със себе си своя народен говорим език, като същевременно за църковна употреба се използва църковнославянски. По този начин, и под влиянието на руския, с въздействието на просветителските идеи проникнали в Австрия (на чиято територия е била днешна Войводина), се формира този "словенски език".

Най-ярките представители и просветители на този език са Захарий Орфелин и Милован Видакович. Според сръбските и югославски езиковеди и защитници на Вуковата книжовна реформа, този език бил с ограничена и книжовна употреба в рамките на една по-образована градска среда - сред това и до днес смесено население във Войводина.

Пример и граматика[редактиране | edit source]

В своето списание «Славеносербски магазин» Захарий Орфелин пише:

Весьма бы мені пріскорбно было, ако бі я кадгод чуо, что ты, мой сыне, упао у пянство, роскошь, безчініе, і непотребное жітіе.

, което на сръбски език е:

Веома би мени тужно било, ако бих ја кадгод чуо, да си ти, сине мој, упао у пијанство, блуд, бескористност и бесмислени живот.

В "словенския език" за сегашно време в 3-то лице, множествено число, се използвало окончанието , примерно «они могутъ» вместо «они могу» на сръбски - виж членуване и Балкански езиков съюз.

Източници[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]