Смедеревски санджак
Смедеревският санджак, добил още популярност и като Белградски пашалък /макар това да не е коректното османско наименование/, е историко-географска област, където избухва Първото сръбско въстание. Впоследствие, благодарение на Русия и след Виенския конгрес, санджака придобива автономия.
Съдържание |
[редактиране] История
Смедеревският санджак е образуван с падането на Смедеревското деспотство в 1459 г. С превземането на Белград (1521), османската власт мести управата на санджака от Смедеревската крепост в Белградската. В периода 1718 - 1739 година, територията на санджака е под австрийско управление, което спомага за значително намаление на османското и ислямско влияние и население на територията му, за сметка на християнското, и основно на сръбското. От 1817 година, след успеха на т.нар. Второ сръбско въстание, на територията на санджака е установено автономно християнско управление. По силата на договореностите, турците се изселват от санджака, като се запазва единствено турското военно присъствие чрез гарнизони в някои от по-големите градове /по-после след събитията около Първата българска легия, остават само гарнизоните в Белград, Смедерево, Шабац и Кладово/.
[редактиране] Обхват
Смедеревският санджак към момента на избухване на Първото сръбско въстание има около 400 000 население /от които около 1/10 мюсюлмани/, и площ 24 440 km². Съставен е от 12 нахии - Белградска, Смедеревска, Пожаревска, Кюприйска, Ягодинска, Крагуевска, Ужичка, Валевска, Шабачка, Рудничка, Сокоска, Пожешка, формирани след Свищовския договор. В 1830-1833 г. сръбския автономен район се разраства от 24 440 km² на 37 740 km², като към първоначалния княжеството анексира още 6 нахии от съседните санджаци - Неготинска, Църноречка, Парачинска, Крушевачка, Старовлашка и Подринска, възползвайки се от затрудненията на Портата, заета с въстанието на Али паша в Египет /застрашил Цариград чрез похода си през Сирия/. Според т. 8 от Букурещкия договор, се дава право на Смедеревския санджак да се управлява автономно, включайки свобода на управление и богослужение. След нахлуването на Наполеон в Русия, Османската империя напада автономното княжество от три страни - откъм Видин, Ниш и Босна, подчинявайки напълно под своя власт територията на санджака към края на септември 1813 г.
На 24 март 1826 г., руският посланик при Високата порта поставя ултиматум, с който се иска прилагането на чл. 8 от Букурещкия договор. Този ултиматум предизвиква Акерманската конвенция (25 септември 1826 г.), след която се признава на Руската империя правото на протекторат над Молдова, Влашко и Сърбия. Петата статия на конвенцията потвърждава правата на Княжество Сърбия, дадени от чл. 8 на Букурещкия договор, подчертани и от особен хатишериф, който съдържа допълненията и обясненията, изработени от особена комисия в Цариград с участието и на сръбски делегати. Портата признава по принцип на Сърбия правото на шестте нахии, които са въстанали с Кара-Георги, и които не са се присъединили към Милошевото въстание през 1815 г., не защото са били придадени към други пашалъци, а защото като български, не са искали, по всяка вероятност, в ущърб на своето освобождение, да подкрепят пак сръбското. [1]
[редактиране] Етноси
Населението по време и след падане на Смедеревското деспотство под османска власт е изцяло християнско, и приемуществено българско /в територията на санджака попадат средновековните Браничевска и Белградска области/. С падането на Белград под османска власт, българското население от града и околността е изселено, прекарано е по Виа Милитарис и е заселено в Източна Тракия [2] с цел, чрез практикуваното от него земеделие, да бъде подсигурена прехраната на все по-нарастващото население на столицата на империята - Истанбул.
Сръбското население на санджака /основно в Шумадия/ нараства значително следствие от преселенията на сърби в периода 15-18 век от юг /Косово/, и основно от югозапад /Херцеговина/ на север - по посока на Военната граница. Причините за миграцията на сърбите от старите предели са две - бягство от османците, поради страх от отмъщение, заради подкрепата им за австрийските войски по време на австро-турските войни /най-вече по време на голямото сръбско преселение/, и поради благоприятните условия които предоставят Хабсбургите за заселване на сърбите във военната граница като федерати на империята - във връзка с провежданата политика от Австрийската империя.
В началото на ХІХ век, по време на избухване на Първо сръбско въстание, преобладаващия етнос в санджака е сръбския, като на изток от Морава християните са само българи и власи. Благодарение на етническото си мнозинство, и най-вече на благоприятното стечение на редица фактори, сърбите успяват в резултат от въстанията да извоюват частично автономия за територията на целия санджак.
В българската историография, често се смесват понятията за Белградски пашалък (Смедеревски санджак) и Шумадия.
[редактиране] Източници
- ↑ Чилингиров, Стилиян. Поморавия по сръбски свидетелства. Българско дело, 1942.
- ↑ Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
