Соболева акция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Соболевата акция)

Соболевата акция е пропагандна акция на Българската комунистическа партия (БРП (к)) в края на 1940 г. по време на Втората световна война в подкрепа на предложения от Съветския съюз на България пакт за приятелство и взаимна помощ. Наречена е на името на съветския дипломат Аркадий Соболев.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

В началото на Втората световна война България се опитва да запази своя неутралитет, но се стреми да използва международната ситуация в своя полза. На 7 септември 1940 г. под диктата на СССР и Германия се сключва Крайовската спогодба между България и Румъния с която България получава обратно Южна Добруджа. На 16 октомври 1940 г. германският външен министър Йоахим фон Рибентроп иска от страната в двудневен срок да определи политиката си спрямо Тристранния пакт, а на същия ден Бенито Мусолини заявява на българския посланик, че Кралство Италия очаква от България да се включи в бъдещата война срещу Кралство Гърция. България отклонява и двете искания. СССР не членува в пакта, но има сключен договор с Германия пакт Молотов-Рибентроп. Според него Балканите не попадат в ничия зона на влияние и не фигурират в тайните клаузи за разпределение на територии. Италия напада Гърция на 28 октомври 1940 г., но войната не се развива добре за нея и тя започва да се надява на военна помощ в случай на встъпване на България в нея.

Същевременно чрез германския посланик в Москва съветският диктатор Йосиф Сталин се опитва да договори условията при които Съветският съюз желае да се присъедини към Тристранния пакт, сред които е възможност за те­риториален и военен контрол на Балканите, южно от река Дунав. На 12 ноември в Берлин се състоят съветско-германски преговори. Германското правителство предлага на СССР да се присъедини към пакта, но водещият преговорите Молотов отговаря, че СССР е готов да се присъедини, но не като страна, а като партньор. Молотов твърди, че взаимодействието с Гер­мания предполага, че след като немските войски са навлезли в Ру­мъния, съветските следва да имат свои бази в България. От преговорите Сталин разбира, че германците нямат сериозно на­мерение да приемат това предложение. Те твърдят, че войските им са поканени официално от правителството на Румъния и приканват СССР да получи такава покана от България. На 17 ноември българския монарх е на тайно посещение в Берхтесгаден и се среща с Хитлер, като Борис III за пореден път отхвърля предложението за присъединяване към Тристранния пакт, позовавайки се на възможните усложнения със СССР.[1] На 19 ноември българският пълномощен министър в Москва Стаменов е поканен от помощник-комисаря на външните работи Деканозов, който му заявява, че България може да получи гаранции за своята сигурност не само от Германия, но и от СССР. Молотов съобщава на Стаменов, че ако българското правителство приеме да сключи пакт със СССР, той е готов да подкрепи териториални претенции за разширение на България.[2] На 23 ноември външния министър Попов изпраща отговора на Стаменов, в който се казва, че България не се чувства застрашена и не са необходими гаранции, а също така, че е поканена да влезе в Тристранния пакт и се проучва това предложение.[3]

Развитие[редактиране | редактиране на кода]

Междувременно Сталин решава да не чака повече в тази патова ситуация и прави светкавичен дипломатически демарш в София. Така на 24 ноември 1940 г. той изпраща там Аркадий Соболев, генерален секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР.[4] На 25 ноември Соболев е приет последователно от външния министър Иван Попов, от премиера Богдан Филов и накрая от цар Борис III.

Предложенията направени от Соболев в София са за договор за взаимна по­мощ. Съветската страна обещава запазване на независимостта и политическия режим в страната и съдействие за защита на българските интереси в Западна и Източна Тракия, в замяна на което България трябва да предостави на СССР военни бази в Бургас и Варна.[5] Малко преди това подобни предложения са направени на Литва, Латвия и Естония, които през същата 1940 г. вече са анексирани от СССР.[6] По този повод Сталин казва: „В пактовете за взаимопомощ намерихме формата, която ще ни позволи да поставим редица страни в сферата на влияние на Съветския съюз.“[7]

Точка 12 от предложението на СССР твърди, че ако се сключи пактът за взаимопомощ, отпадат възраженията против присъединяването на България към Тристранния пакт, както и че СССР също вероятно ще се присъедини към него.[5] СССР се задължава да окаже всякаква помощ на България, в случай че бъде застрашена от трета държава. Наред с това се подчертава готовността на съветското правителство да подпомогне българската икономика с необходимите суровини и средства. От своя страна България трябва да окаже помощ на СССР в случай на заплаха на черноморското му крайбрежие.

Междувременно, на 25 ноември Георги Димитров е извикан на разговор при Сталин и Молотов, които уведомяват комунистическия лидер за отправеното предложение към България за сключване на пакт между двете страни.[7] След срещата си със съветските ръководители Димитров съставя телеграма в духа на съветските предложения и я изпраща до българските комунисти, след което БРП (к) разгръща широка кампания, финансирана от Коминтерна, за приемане на съветските предложения.[8] Чрез многобройни позиви партията агитира в полза на направеното предложение. Първоначално местните комунисти отпечатват листовки с текста на съветския меморандум, но след остра реакция от Москва разпространението им е спряно.[9] Провеждат се събрания и сбирки по фабрики, учреждения, читалища, казарми. До Министерския съвет и Народното събрание са изпратени множество резолюции, писма и телеграми. По време на кампанията Никола Вапцаров пише едно от най-известните си стихотворения – „Селска хроника“. В позив на РМС, младежката организация на комунистическата партия, се казва: „Искаме съюз със СССР!“ и „Искаме съюз с героична и социално-прогресивна Германия!“, както и „Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа.“[10] В кампанията се включват и редица други политически партии – „Звено“, БЗНС „Александър Стамболийски“, БЗНС „Врабча 1“, БРСДП (о).

На 26 ноември Аркадий Соболев си тръгва от България без ясен отговор на своите предложения. На същия ден посланикът на Германия в Москва изпраща в Берлин телеграма с гриф „Съвършено секретно!“. Телеграмата разяснява, че на 25 ноември вечерта посланикът е бил поканен от Вячеслав Молотов, който му заявява, че съветското правителство е готово да се включи в Тристранния пакт, но България трябва да бъде включена в сферата на влияние на Съветския съюз. В същия документ се предлага подписването на нов секретен протокол между Германия, Съветския съюз и Италия с признаване на факта, че сключването на съветско-български договор за взаимна помощ е политическа необходимост.[11]

Въпреки всичко българското правителство отхвърля съветските предложения, не желаейки да усложнява отношенията със своите съседи, Германия и Великобритания, но най-вече заради недоверието си към съветските уверения за запазване на политическия режим в страната.[6] Така, на 28 ноември на съветския посланик в София Александър Лавришчев е връчен официален отказ. Българското правителство се опитва да запази в тайна отказа на предложението, но комунистическата партия е информирана и му дава гласност.

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Според по-късната официална комунистическа историография постигнатият резултат от кампанията за сключване на българо-съветски договор е внушителен и надминава всички очаквания на организаторите, като са събрани милион и половина подписа в подкрепа на предложението на Соболев.[12] Кампанията на БКП предизвиква остро недоволство в съветското ръководство, като на 28 ноември Сталин заявява в телефонен разговор с Димитров: „Нашите в София разпространявали позиви по повод съветското предложение към България. Глупаци!“.[7] В отговор Димитров изпраща указания за прекратяване на „тази вредна глупост“, според които пропагандата около предложението на Соболев не трябва да има „партиен, антибуржоазен, антидинастичен и антигермански характер“ и които засилват объркването сред партийните активисти в страната.[7]

Междувременно СССР не се отказва и на 7 декември 1940 г. съветското правителство чрез Лавришчев декларира готовността си да анулира предвидените в проекта за пакт български военни задължения и едностранно да се ангажира спрямо България с военна помощ, ако България бъде нападната. България отново отклонява предложението. Според някои историци Соболевата акция допринася за временно отлагане на войната на Балканите и предпазва България от война с Турция. По това време посланикът на Великобритания в София, след разговори в Анкара съобщава на българското външно министерство, че Турция е готова да се намеси с армията си, ако някоя чужда сила се настани на Балканите. Според други обаче, съветският натиск и заплахата от болшевизация на страната принуждават правителството в София да подпише Тристранния пакт.[13]

На 4 януари Богдан Филов се среща във Виена с Рибентроп и с Хитлер. На тази среща българският ръководител заявява, че страната ще подпише Тристранния пакт, но не веднага, а преди германски войски да стъпят на българска територия. След като Борис III разбира за съдържанието на водените разговори реагира необичайно остро, но Филов го убеждава, че това е единственият вариант. На 20 януари на продължително заседание на Министерския съвет е прието решение за присъединяването на България към пакта, но при определени условия. На 9 февруари българският посланик Първан Драганов се среща в Берлин с Рибентроп и му предава условията, които са следните: 1) да се отложи присъединяването на България към Тристранния пакт до навлизането в страната на германски войски; 2) да се направи необходимото за успокояване на съседите на България; 3) да се потвърди писмено, че България ще получи Тракия; 4) Германия да не иска пряко българско участие във войната.

След като тези искания са приети, на 1 март, министър-председателят Богдан Филов подписва във Виена протокол за присъединяването на България към Тристранния пакт. Същия ден германски войски започват да навлизат от Румъния в страната. По този повод Молотов заявява с недоволство на германския посланик Вернер фон Шуленбург, че присъединяването на България към пакта става в ситуация, доста по-различна от тази по време на изявлението на съветското правителство от 25 ноември.[14] При подписването на Пакта, Филов прави изявление в което се казва:

„ „България остава вярна на договорите за приятелство, сключени със съседите ѝ, и е решена да продължи и да развива по-нататък традиционните си приятелски отношения със СССР.“ “

По това време наличието на пакта Рибентроп-Молотов, както и готовността на СССР да се включи в Тристранния пакт е повод за създаване в средите на ръководството на БРП на дружеско отношение към хитлеристка Германия. Според Върбан Ангелов:

„ „Вътрешното ръководство на БКП проведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт...В края на 1940 и началото на 1941 г. по нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт ... Когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски... Агитацията да влезем в Тристранния пакт и във войната на страната на Германия, Италия и Япония трая до 22 юни 1941 г., когато у нас стана известно, че германската армия напада СССР.“ [15] “

В своите „Спомени" царица Йоанна Савойска пише:

„ „Белези на съветско-немско приятелство имаше непрекъснато. Съветските танкери прекосяваха Черно море, за да разтоварят суровината, предназначена за Германия, в пристанищата на Варна и Бургас. Върху вагоните-цистерни работниците, разтоварващи петрола, пишеха с големи букви: Да живее борбата на немските другари! Да живее братството на съветския и немския народ! Да живее другаря Хитлер!“ “

Съдържание на предложения Договор за приятелство[редактиране | редактиране на кода]

Според историка проф. Георги Марков след 9 септември 1944 оригиналът на предложението е прибран от съветските органи за сигурност и сега се намира в Москва в специален засекретен архив. Въпреки направените постъпки от българска страна за разсекретяването му отговорът на руските власти е, че предложението е секретно, понеже засяга и трети страни.[16] Въпреки това е запазена записка за съветското предложение на главния секретар на Министерството на външните работи Димитър Шишманов, която дава представа за част от съдържанието му:

„ 1. България и СССР имат приятелски отношения, взаимоизгодни и нееднократно проверени в опит (като пример може да се напомни разрешението на въпроса за Южна Добруджа).

2. СССР разбира националните интереси на България в Западна Тракия и е готов да съдейства за осъществяването им.

3. Има достоверни сведения за това, че Турция ще се съпротивлява по въоръжен начин на настъпването на България към юг и ще препятства с всички сили осъществяването на плановете на България.

4. От друга страна СССР е жизнено заинтересован в Проливите за безопасността на своите черноморски граници [...]

5. Имайки предвид общността на интересите на СССР и България, Съветсикят съюз подновява своето предложение, направено през септември 1939 г., да сключи пакт за взаимопомощ с България, който ще помогне в осъществяването на нейните национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия [...]

7. Според този пакт СССР се задължава да окаже на България всякаква помощ, в това число и въоръжена, в случай на заплаха от нападение [...]

9. Пактът (...) в никой случай не може да засегне вътрешния режим, суверенитета и независимостта на България [...]

11. СССР е готов да окаже на България каквато и да е помощ в пари, продоволствие, въоръжение и материали под формата на заем [...] СССР е готов да разшири своите покупки на български стоки.

12. При условие да се сключи пакт за взаимопомощ със СССР падат възраженията против присъединяването на България към известния пакт на трите държави. Напълно вероятно е, че и СССР в този случай ще се присъедини към Тристранния пакт.[17]

“

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ България – своенравният съюзник на Третия райх. Сборник документи, 1992. стр. 14.
  2. ↑ Николай Генчев, Външната политика на България (1938 – 1941) (Издателство Вектор, София 1998) гл. четвърта.
  3. ↑ Янев, Ив. Присъединяването на България към Тристранния пакт, (1 март 1941 г. в българската историография).
  4. ↑ Каменов, Йордан. Властта, историята и Вапцаров. Пространство и форма, 2004. ISBN 954907417Х. с. 25.
  5. ↑ а б Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4. с. 480 – 484.
  6. ↑ а б Вачков, Даниел. Пътят на комунистическата партия към властта (1939 – 1944) // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 92 – 93.
  7. ↑ а б в г Фосколо, Мона. Георги Димитров. Една критическа биография. София, Просвета, 2013. ISBN 978-954-01-2768-2. с. 240 – 241.
  8. ↑ Шарланов 2009, с. 85 – 86.
  9. ↑ Шарланов 2009, с. 115.
  10. ↑ Габриеле Нисим, Човекът, който спря Хитлер: историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация, Народно събрание на Република България, 1999, ISBN 9542202210, стр. 109.
  11. ↑ Петров Пл. Българската карта в играта на Хитлер и Сталин, или, как Фюрерът надви кремълския диктатор в битката за България. сп. „НИЕ“ бр. 7 – 8, юли-август 2002 г.
  12. ↑ История на антифашистката борба в България, т. I 1939/1943 г. София, 1976.
  13. ↑ Янев Ив. Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература, 1938 – 1944 г.
  14. ↑ LiterNet, 19.03.2009, № 3 (112) Още записки по исторически наивизъм, Христо Карастоянов.
  15. ↑ За повече виж: в-к Дневник от 10 юни 2012 г. Прочит на историята: Тристранният пакт и българските комунисти, Димитър Ненов.
  16. ↑ LiterNet, 19.03.2009, № 3 (112) Още записки по исторически наивизъм, Христо Карастоянов.
  17. ↑ Служебна бележка от главния секретар на Министерството на външните работи и изповеданията Димитър Шишманов за съветското предложение от 25 ноември 1940 г. Виж: Документ № 3. Архив на оригинала от 2015-09-25 в Wayback Machine.
Цитирани източници
  • Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том I. Комунизирането на България. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0543-4.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „История на България“         Портал „История на България“          Портал „Съветски съюз“         Портал „Съветски съюз“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Соболева_акция&oldid=12146518“.