Социалистически реализъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Социалистическия реализъм, съкратено соцреализъм, е художествен стил на литературния реализъмс политическа насоченост за насърчаване и задълбочаване на идеите на социализма и комунизма.

Стилът е представен при всички форми на изкуството: архитектура, литература, сценични изкуства и визуалните изкуства.

Поява и развитие[редактиране | edit source]

Възниква в началото на 20 век и се утвърждава след успеха на Октомврийската революция от 1917 г.

Самият термин социалистически реализъм е въведен през 1932 г. в СССР. Смята се[1], че е използван за пръв път във вестник „Литературная газета“ от 23 май. Теоретическите му основи са поставени от Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Георгий Плеханов и Анатолий Луначарски. Още през 1918 г. по инициатива на Владимир Ленин се разработва план за „монументална пропаганда“, чиято цел е разпространение на социалистическата идеология. Важно място в него заема изкуството, на което е отредена обслужваща партийните цели роля. След установяване на „диктатура на пролетариата“ в държавите попаднали в сферата на влияние на СССР, социалистическият реализъм е възприет и в тях. Ръководствата на страните от Варшавския договор го налагат като единствено правилен художествен метод. От тях той е определян като „нов етап в художественото развитие на човечеството“ и „закономерно продължение и развитие на най-добрите реалистични традиции на изкуството“[2].

Течението намира привърженици и извън Източния блок, сред художници симпатизиращи на социаризма: Диего Ривера (Мексико), Давид Сикейрос (Мексико), Фернан Леже (Франция), Франс Мазарел (Белгия).

Изобразително изкуство[редактиране | edit source]

При зараждането си социалистическият реализъм е само едно от теченията в културния живот на Русия. След 1917 г. Съветската власт прави всичко възможно да го наложи и утвърди. Художниците модернисти Василий Кандински и Марк Шагал са привлечени на отговорни длъжности в областта на културата, но тъй като „те не са в състояние да разберат съветските стремежи към реалистично изкуство“[3], скоро са принудени да напуснат родината си. Заявявайки, че се опира на традициите на критическия реализъм, руското народно творчество и передвижниците, соцреализмът проявява нетърпимост към инакомислещите. Дори ляво ориентирани артистични групи като „Пролеткулт“ са подложени на гонение заради „ляво сектантство“[4]. През 1922 г. е основана Асоциацията на художниците на революционна Русия (АХРР). Нейните членове Борис Костудиев, Константин Юон, Исак Бродски и други, се самоопределят като наследници на передвижниците. Техните възгледи се считат от властта за еталон на социалистическия метод в изкуството. Сдружението „Четирите изкуства“ и „Дружеството на московските художници“, като цяло също следват официалната партийна линия. Въпреки това на тях се гледа с известно подозрение от страна на правителството.

Соцреализмът влиза в конфликт със съвременното си западноевропейско изкуство, което е обвинено от него във „формализъм“, „субективизъм“ и „упадъчен натурализъм“[5]. Направленията експресионизъм, кубизъм, футуризъм и други, са определяни като упадачни и реакционни[6]. От художникът се изисква социална ангажираност и пресъздаване на сюжети определени от партийното ръководство на държавата. В СССР такива са Октомврийската революция, Червената армия, Великата отечествена война. В България основните теми са „Съветската армия“, „Антифашиската съпротива“ и „Трудовото ежедневие“.

Силно развитие получават монументалната скулптура и архитектура, където се проявяват отчетливо тенденции към гигантизъм. Пример в това отношение е скулптурната композиция „Работник и колхозничка“ в Москва, дело на Вера Мухина. В стремежа да се демонстрира превъзходството на комунизма над капиталистическото общество, се изграждат огромни жилищни комплекси, като този на „Калинински проспект“ в Москва (1961).

В България пионер на социалистическият реализъм в монументалната скулптура е Иван Фунев. Като образци в архитектурата могат да се посочат Монументът на връх Бузлуджа и Мавзолеят на Георги Димитров.

Тоталитарните режими използват изобразителното изкуство за утвърждаване култа към личността. В епохата на социализма се създават безброй произведения възвеличаващи Ленин, Сталин, Георги Димитров, Тодор Живков, Николае Чаушеску, Енвер Ходжа.

Галерия[редактиране | edit source]

Кино[редактиране | edit source]

На киното се отдава особено значение заради възможностите, които то представя като средство за пропаганда. „От всички изкуства за нас сега най-важно е киното“, заявявя Ленин в „Беседа на В.И. Ленин с А.В. Луначарски“[7]. Самите партийни и държавни ръководители имат решаваща роля при определяне съдбата на филмовите проекти.

Забележително произведение на социалистическото кино е „Броненосецът „Потьомкин“ на режисьора Сергей Айзенщайн, присъстващо неизменно в челните места на класациите за най-добри филми. Сред безбройните киноленти, посветени на Червената армия и Великата отечествена война, като образци могат да се посочат „Свой сред чужди, чужд сред свои“ (1974) на Никита Михалков и „Бялото слънце на пустинята“ (1969), съчетали в себе си пропагандни внушения с художествени качества и интригуващи сюжети.

Известни заглавия в българското социалистическо кино са „На малкия остров (1957) на режисьора Рангел Вълчанов, „Черните ангели“ (1970) на Въло Радев и сериалътНа всеки километър“.

Литература[редактиране | edit source]

За основоположник на социалистическият реализъм в литературата се сочи писателят Максим Горки (романът „Майка“). Известни представители на движението са Михаил Шолохов („Те се сражаваха за родината“, „Разораната целина“), поетът Владимир Маяковски, а в България - Пеньо Пенев.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Евгений Добренко, Метафора власти. Литература сталинской эпохи в историческом освещении, Мюнхен, 1993.
  • Evgeny Dobrenko and Thomas Lahusen, eds. Socialist Realism without Shores, Durham and London, Duke University Press, 1997.
  • Евгений Добренко, Формовка советского читателя, Санкт-Петербург: Академический Проект, 1997.
  • Евгений Добренко, Формовка советского писателя. Социальные и эстетические истоки советской литературной культуры, Санкт-Петербург: Академический Проект, 1999.
  • Евгений Добренко и Ганс Гюнтер, сост. Соцреалистический канон, Санкт Петербург, 2000.
  • Evgeny Dobrenko, Political Economy of Socialist Realism, New Haven, Yale University Press, 2007.
  • Evgeny Dobrenko, Stalinist Cinema and the Production of History: Museum of the Revolution, Edinburgh, Edinburgh University Press & New Haven, Yale University Press, 2008.
  • Evgeny Dobrenko and Marina Balina, eds. Petrified Utopia: Happiness Soviet Style, London & New York: Anthem Press, 2009.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. ((ru)) „Социалистический реализм“ - статия в artpaint.kiev.ua
  2. „Философски речник“, Издателство на БКП, София, 1968, стр. 497.
  3. Ханс Байер, „Стилове в изкуството“, издателство „Български художник“, София, 1981.
  4. Ханс Байер, „Стилове в изкуството“, издателство „Български художник“, София, 1981.
  5. „Философски речник“, Издателство на БКП, София, 1968, стр. 497.
  6. „Речник на чуждите думи в българския език“, издателство „Наука и изкуство“, София, 1970 г.
  7. ((ru)) „Об одной фальсификации (Ленин о кино)“