Соя
| Соя | ||||||||||||||||||||||||||||
 |
||||||||||||||||||||||||||||
| Класификация | ||||||||||||||||||||||||||||
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
|
||||||||||||||||||||||||||||
| Научно наименование | ||||||||||||||||||||||||||||
 Glycine max(L.) Merr. |
||||||||||||||||||||||||||||
| Соя (Soybeans, green, raw) (Хранителна стойност за 100 g) |
|
| Енергия | 614 kJ (150 kcal) |
|---|---|
| Въглехидрати | 11.05 g |
| Захари | 0 g |
| Влакна | 4.2 g |
| Мазнини | 6.8 g |
| Наситени | 0.786 g |
| Мононенаситени | 1.284 g |
| Полиненаситени | 3.2 g |
| Холестерол | 0 mg |
| Белтъчини | 12.95 g |
| Вода | 67.5 g |
| Пепел | 1.7 g |
| Витамини | |
| Витамин A | 0 μg (0%) |
| Тиамин (B1) | 0.435 mg (36%) |
| Рибофлавин (B2) | 0.175 mg (13%) |
| Ниацин (B3) | 1.65 mg (10%) |
| Пантотенова к-на (B5) | 0.147 mg (3%) |
| Пиридоксин (B6) | 0.065 mg (5%) |
| Фолиева к-на (B9) | 165 μg (41%) |
| Кобаламин (B12) | 0 μg (0%) |
| Витамин C | 29 mg (32%) |
| Витамин D | 0 μg (0%) |
| Минерали | |
| Калций, Ca | 197 mg (20%) |
| Желязо, Fe | 3.55 mg (44%) |
| Магнезий, Mg | 65 mg (16%) |
| Фосфор, P | 194 mg (28%) |
| Калий, K | 620 mg (13%) |
| Натрий, Na | 15 mg (1%) |
| Цинк, Zn | 0.99 mg (9%) |
| Мед, Cu | 0.128 mg (14%) |
| Манган, Mn | 0.547 mg (24%) |
| Селен, Se | 1.5 μg (3%) |
| Аминокиселини | |
| Триптофан | 0.157 g |
| Треонин | 0.516 g |
| Изолевцин | 0.57 g |
| Левцин | 0.926 g |
| Лизин | 0.775 g |
| Метионин | 0.157 g |
| Цистин | 0.118 g |
| Фенилаланин | 0.586 g |
| Тирозин | 0.464 g |
| Валин | 0.576 g |
| Аргинин | 1.042 g |
| Хистидин | 0.348 g |
| Аланин | 0.582 g |
| Аспарагинова к-на | 1.508 g |
| Глутаминова к-на | 2.433 g |
| Глицин | 0.539 g |
| Пролин | 0.607 g |
| Серин | 0.721 g |
| Други | |
| Алкохол | 0 g |
| Кофеин | 0 mg |
| Теобромин | 0 mg |
| Процентите са спрямо препоръчителната дневна доза в САЩ. Източник: USDA Nutrient Database |
|
Соята (Glycine max) е едногодишно растение от семейство Бобови, срещащо се в диво състояние в Източна Азия. Използва се предимно като маслодайна култура, но също така е източник на храна за човека и фураж за домашни животни.
Съдържание |
[редактиране] Ботаническо описание
Соята е едногодишно растение. Кореновата ѝ система се състои от добре развит главен корен, който на дълбочина достига до 2 m и повече. Стъблото е право и твърдо с различна степен на разклоненост. Височината му зависи от сорта и от условията на отглеждане. Сортовете за зърно достигат на височина до 55 – 65 cm, а фуражните сортове – до 1,80 m.[1]
С изключение на първия чифт, листата са сложни, с по три листчета, целокрайни. Средното листче има по-дълга дръжка от страничните. Имат яйцевидна или овална форма, с притъпен или остър край. При някои сортове листата са по-нежни и меки, а при други – по-груби, набръчкани и плътни.[1]
Цветовете са групирани в съцветия, разположени в пазвите на листата на къси дръжки. В едно съцветие се намират от 3 до 15 и повече цвята, но не всички от тях дават завръзи. По върховете на страничните клонки обикновено се формират единични цветове.[1]
Соята развива дребни, светловиолетови или бели цветове с устройство, типично за бобовите растения – 5-листна чашка, 5-листно венче и 10 тичинки, от които 9 са сраснали в тръбичка, а едната е свободна. Половината от тичинките имат по-къси дръжки от останалите. Пестникът има яйцевидна форма и е покрит с власинки. Стълбчето е късо, голо и завършва с рилце, което има израстъци за задържане на прашеца. Соята е типично самоопрашващо се растение.[1]
Чушките (бобовете) са събрани на букетчета по 2–3 до 5–6 и повече. На едно растение се наброяват от 8–10 до 250 и повече чушки. По форма са прави, слабо извити в долния край или сърповидни, с остри върхове. С напредване на узряването се втвърдяват и от светложълти или светлокафяви стават тъмнокафяви до черни. В една чушка има най-често по 2–3 зърна и много рядко 1 или 4–5. Повечето от сортовете имат неразпукливи чушки. Всички надземни части на растението (стъбло, листа и чушки) са окосмени.[1]
Семената имат най-често овално продълговата форма, повече или по-малко закръглени, със светла, светложълта, тъмножълта или жълтозелена окраска и гладка повърхност. Срещат се сортове и с кафява или черна окраска (най-често фуражните сортове) и светли или тъмни пъпчета. Теглото на 1000 семена се колебае от 45 до 500 g. Големината на семената е сортово качество, което варира много в зависимост от условията на отглеждане.[1]
[редактиране] Биологични особености
Соята е топлолюбива култура. Най-ниската температура за поникване на семената е 9–10°С. Семената трябва да поемат влага от 90 до 150% от първоначалното си тегло, за да покълнат. При благоприятни условия поникват за 8–10 дни. Младите растения издържат на кратки пролетни застудявания до –2, –3°С.[1]
Вегетационният период се колебае от 75 до 200 дни в зависимост от сорта и условията на отглеждане. При по-топло време и особено при засушаване вегетационният период се скъсява, а при влажно и хладно време се удължава.[1]
Въпреки, че се нуждае от много топлина, соята не е сухоустойчива. Тя има най-голяма нужда от влага по време на цъфтежа и нарастването на семената. Недостатъчната почвена влага през този период причинява опадване на цветовете, но при благоприятна атмосферна влажност това явление не е така силно изразено.[1]
Соята има по-високи изисквания към плодородието на почвата от например фасула или бялата лупина. Тя расте най-добре на разрохкани, добре обработени, с неутрална реакция и богати на хумус и вар почви.[1]
[редактиране] Таксономия
Родовото име Glycine първоначално е въведено от Карл Линей в първото издание на Genera Plantarum (1737). Glycine произлиза от гръцката дума γλυκύς (сладък) и вероятно се отнася за сладкия вкус на крушовидните ядливи грудки на северноамериканското увивно бобово растение Glycine apios, днес познато като Apios americana Medik. Като културен вид соята за пръв път е описана в Species Plantarum на Линей под името Phaseolus max L. Общоприетото днес название Glycine max (L.) Merr. е предложено от Елмър Дрю Мерил през 1917 г.
Родът Glycine Willd. се разделя на два подрода Glycine и Soja. Подродът Soja (Moench) F. J. Herm. включва два едногодишни вида – културната соя Glycine max (L.) Merr. и нейния див прародител Glycine soja Sieb. & Zucc., растящ свободно в Китай, Япония, Корея, Тайван и Русия[2]. Подродът Glycine се състои от най-малко 27 диви многогодишни видове, като например G. canescens F.J. Herm. и G. tomentella Hayata, които се срещат в Австралия и Папуа-Нова Гвинея[3].
Подобно и на други култури, одомашнени твърде отдавна, връзката на съвременната културна соя с диворастящите видове не може да бъде проследена с каквато и да е сигурност. Соята е културно растение с голямо многообразие от сортове.
Наименованието соя произлиза от японската дума шою (醤油, しょうゆ), която означава соев сос.
[редактиране] Отглеждане
[редактиране] Агротехника
Мястото на соята в сеитбообращението на полето е предвиденото за зърнени бобови култури. За предшественик се използват житните култури със слята повърхност. Много добър предшественик за соята е царевицата, при напр. следното редуване: царевица, соя, пшеница, люцерна. На места, където за пръв път се отглежда соя, тя може да се засява и две години поред. В такива случаи през втората година добивите нарастват, което се дължи вероятно на увеличения брой и на по-голямата активност на грудковите бактерии.[1]
Подготовката на почвата и торенето са същите, както при пролетния грах, но тъй като соята се засява по-късно от граха, при нея се налага повторно предсеитбено култивиране. С второто култивиране се унищожават плевелите, почвата се разрохква на дълбочина 5–7 cm и по-добре се затопля, запазва се влагата от зимните и пролетните валежи. Така се създават добри условия за засяване и поникване на семената и за нормално развитие на грудковите бактерии.[1]
Прякото торене на соята с оборски тор не се прилага, тъй като растенията се развиват предимно вегетативно, вегетационният период се удължава, посевите силно заплевяват и добивът на семена се занижава силно. Най-добри резултати се получават, когато соята се засее на втората или третата година след торен с оборски тор предшественик.[1]
При сеитбата, освен на чистотата особено внимание трябва да се обръща на добрата кълняемост на семената, тъй като те съдържат много мазнини, хигроскопични са, лесно поглъщат влага и намаляват кълняемостта си. Там, където соята е нова култура или се засява на бедни на азот почви и във влажни години, заразяването на семената с чисти култури грудкови бактерии, приготвени изкуствено в лабораторна обстановка, води до чувствително увеличение на добивите.[1]
По времето на засяване соята спада към късните култури. Тя се засява, когато почвата на дълбочина 5–8 cm се е затоплила до 8–10°С (за Северна България – първата половина на април). При засяване на соята при по-засушливи и неполивни условия най-подходящото междуредово разстояние е 50 cm. За отделните сортове сеитбената норма е различна и зависи най-вече от едрината на семената и от конкретните за всяка година агрометеорологични условия, качеството на предсеитбената подготовка и наличността на влага в почвата, времето на засяване и др. За подходяща се счита норма от 45–50 броя кълняеми семена на m2, която в зависимост от сорта се изразява в маса от 5–7 kg семе на daa.[1]
В зависимост от вида на почвата и влагата в нея, както и от времето на сеитба семената се заравят на дълбочина 5–7 cm. Добрата предсеитбена подготовка и заравненост на почвата осигуряват равномерно заравяне и своевременно и дружно поникване на семената. При тежки глинести почви, ранна сеитба и достатъчно влага семената се заравят на по-малка дълбочина и обратно, при по-късна сеитба и по-малко влага в почвата по-дълбоката сеитба дава по-добри резултати.[1]
При захладяване на времето след сеитбата семената на соята никнат бавно. В това време поникват плевели, а често се образува и почвена кора. В такива случаи се налага брануване преди поникване на семената. Така се разрушава почвената кора, унищожават се повечето от поникналите плевели, повишава се температурата в почвата и поникването се ускорява.[1]
Посевите независимо от това, дали са за зърно или зелена маса, се окопават в междуредията най-много два пъти механизирано, като едновременно или непосредствено след окопаването се извършва и ръчна копан и плевене по редовете, без да се разреждат и загърлят соевите растения. Първото окопаване се извършва на по-голяма дълбочина – 8–10 cm, с което се унищожават плевелите, разрохква се почвата и се създават благоприятни условия за развитие на грудковите бактерия, а второто – по-плитко, на 6–8 cm.[1]
[редактиране] Болести
Мозайка. Причинява се от соевия вирус Soybean mosaic virus (SMV). Среща се често по листата на соята. Болните листа имат светли и тъмни петна, деформират се и се набръчкват. Болните растения изостават в растежа и развитието си, като заболелите в по-ранен стадий намаляват силно добива си. Вирусът се пренася с болните семена и чрез листните въшки.[4]
Бактериоза. Причинява се от бактерията Pseudomonas syringae pv. glycinea. Топлото и влажно време са най-благоприятните условия за нейното развитие. При силно нападение понижава значително добивите. Напада цялото растение – листа, стъбло и чушки. По семеделите и листата образува воднисти светлокафяви и ъгловати петна, които по-късно потъмняват и се сливат. Често местата на петната се разкъсват. По чушките петната са мазни и кафяви. Презимува в соевите семена и растителните остатъци.[4]
[редактиране] Неприятели
Бобов молец (Etiella Zinckenella Treitschke, 1832). Освен соята този молец напада още и граха, фия, лупината и др. Гъсеницата поврежда зърната, като ги нагризва отвън обезформя ги и ги прави негодни за посев. Възрастното насекомо е дребна нощна пеперуда. Дава две поколения – през юни и през август. Женската снася по чушките до 250 яйца, от които гъсениците се излюпват през лятото за 4–12 дни, а през есента – за 15–20 дни. От този неприятел страдат най-много късните посеви и късните сортове.[5]
[редактиране] История
Родината ѝ е Китай, а в Европа тя става известна едва към края на 18 век.
[редактиране] Химичен състав на семената
Съдържат най-различни хранителни вещества — белтъчини, мазнини, скорбяла, витамини.
[редактиране] Стопанско значение
От семената може да се получат заместители на кафето и шоколада, на месото и хляба. От соята се произвеждат тестени изделия, соево мляко, тофу (соево сирене). Маслото, което се получава от соевите семена, се използва за производство на лакове, бои и сапуни.
Соевите зърна са отличен фураж за селскостопанските животни.
[редактиране] Източници
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т Фудулов, 1963, с. 90-101
- ↑ ((en)) Species Records of Glycine subg. Soja. // Germplasm Resources Information Network (GRIN), Agricultural Research Service, Beltsville Area, United States Department of Agriculture, посетен на 13.08.2010 <http://www.ars-grin.gov/~sbmljw/cgi-bin/splist.pl?19932>
- ↑ ((en)) Species Records of Glycine subg. Glycine. // Germplasm Resources Information Network (GRIN), Agricultural Research Service, Beltsville Area, United States Department of Agriculture, посетен на 13.08.2010 <http://www.ars-grin.gov/~sbmljw/cgi-bin/splist.pl?19931>
- ↑ а б Фудулов, 1963, с. 136
- ↑ Фудулов, 1963, с. 140
[редактиране] Литература
- Фудулов, Димитър и др. Едногодишни бобови фуражни култури. Варна, ДИ, 1963, 149 с.
[редактиране] Външни препратки
- „Опитна станция по соята – Павликени” ДП, посетен на 13.08.2010 <http://soystation.eu/>
- Отглеждане на соя. // agrosaveti.com, посетен на 12.08.2010 <http://agrosaveti.com/agro/otglejdane/450-soia-rastej-razvitie.html>
