Средиземноморски подковонос

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Средиземноморски подковонос
Природозащитен статут
LC
Незастрашен[1]
Червена книга на България
VU
Уязвим[2]
Класификация
царство:Животни (Animalia)
(без ранг):Двустранно симетрични (Bilateria)
(без ранг):Вторичноустни (Deuterostomia)
тип:Хордови (Chordata)
(без ранг):Ръкоперки (Sarcopterygii)
(без ранг):Тетраподоморфи (Tetrapodomorpha)
(без ранг):Амниоти (Amniota)
(без ранг):Синапсиди (Synapsida)
(без ранг):Терапсиди (†Therapsida)
клас:Бозайници (Mammalia)
разред:Прилепи (Chiroptera)
семейство:Подковоносови (Rhinolophidae)
род:Подковоноси (Rhinolophus)
вид:Средиземноморски подковонос (R. blasii)
Научно наименование
Peters, 1866
Разпространение
Средиземноморски подковонос в Общомедия
[ редактиране ]

Средиземноморският подковонос[3] (Rhinolophus blasii) е вид насекомояден бозайник от разред Прилепи.[4] Среща се и на територията на България и е защитен вид съгласно Закона за биологичното разнообразие,[3] също така е вписан в Червената книга на Република България.[5]

Подвидове[редактиране | редактиране на кода]

  • R. b. andreinii (Senna, 1905)
  • R. b. blasii (Peters, 1866)
  • R. b. empusa (K. Andersen, 1904)
  • R. b. meyeroehmi (Felten, 1977)

Физическа характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Основните размери на средиземноморския подковонос са:

  • Дължина на тялото с главата: 4,4 – 5,9 cm[6]
  • Дължина на опашката: 2 - 3,1 cm[6]
  • Размах на крилата: 27 – 31 cm[6]
  • Маса: 7,5 – 16 g

Окраската на гърба му е матовожълта[7] или сиво-кафява[8]. Коремът е бял. Крилата са кафяви и широки.

Разпространение и местообитание[редактиране | редактиране на кода]

Разпространен е в Средиземноморието и Балканския полуостров, Централна и Югозападна Азия, Южна и Източна Африка. В България се среща в цялата страна, но с по-голяма концентрация в южните райони.[6]

Обитава обрасли с храсти открити райони, савани и саванни гори. Намира убежиша в пещери и минни галерии.[8]

Начин на живот и хранене[редактиране | редактиране на кода]

Средиземноморският подковонос образува колонии от по няколкостотин екземпляра, често смесени с други видове прилепи. Една от най-големите колонии в Европа, наброяваща 1500 екземпляра, е регистрирана през 1962 година край село Мрамор, Тополовградско. Хранителните навици на този вид не са добре изучени. Води уседнал начин на живот.[6]

Размножаване и развитие[редактиране | редактиране на кода]

На територията на Европа в размножителни убежища може да се съберат над 200 женски.[8] През август се ражда едно малко.[7]

Природозащитен статут[редактиране | редактиране на кода]

Основни заплахи за оцеляването му са безпокойството и унищожаването на местообитания от човека.

Числеността на популацията в България се оценява на 5000 индивида.[10]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Rhinolophus blasii (Peters, 1866). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
  2. Червена книга на Република България. Средиземноморски подковонос. Посетен на 25 март 2012
  3. а б в Закон за биологичното разнообразие // www.lex.bg. Посетен на 2022-10-06.
  4. а б Jacobs, D., Cotterill, F.W., Taylor, P., Aulagnier, S., Nagy, Z. & Karataş, A. Rhinolophus blasii // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 8 февруари 2008. (на английски)
  5. Попов, Васил; Иванова, Теодора. Средиземноморски подковонос // Червена книга на Република България. Посетен на 2022-10-06.
  6. а б в г д Пешев, Цоло. Фауна на България. Т. 27. Mammalia. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2004. ISBN 954-430-860-1. с. 172-174.
  7. а б Марков (1988), стр. 133
  8. а б в Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, Vol. 13, Mammals II (2003), стр. 399
  9. Наръчник за Натура 2000 в България. Костадинова, И., М. Михайлов (съст.). БДЗП, София, 2002, ISBN 954-90211-6-5, стр. 63, 67
  10. Иванова (2005), стр. 21

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Иванова, Теодора. Концепция за опазване на прилепна фауна и местообитания в България в рамките на Натура 2000. София, 2005
  • Марков, Георги. Бозайници. Наука и изкуство, София, 1988, стр. 133
  • Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, 2nd edition. Vol. 13, Mammals II, edited by M. Hutchins, D. G. Kleiman, V. Geist, M. C. McDade. Farmington Hills, Ml: Gale Group, 2003, стр. 399

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]