Стефан Стамболов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Стамболов)
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския политик. За булеварда в София вижте Стефан Стамболов (булевард в София).

Стефан Стамболов
Стефан Стамболов
Мандат
1 септември 1887 – 31 май 1894
Избран от 5 Обикновено НС
Предшественик Константин Стоилов
Наследник Константин Стоилов
Роден 12 февруари 1854 г.(1854-02-12)
Търново, днес България
Починал 18 юли 1895 г. (на 41 г.)
София, България
Съпруг(а) Поликсена Станчева
Полит. партия НЛП (1887-1894)
Либерална партия (?)
Портал  Портална икона   Политика

Стефан Николов Стамболов е бележит български държавник, революционер, политик, поет и журналист. Лидер на ВРО. Взима активно участие в Старозагорското въстание през 1875 и Априлското въстание през 1876.

След Освобождението на България е един от активните дейци на Либералната партия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от Русия. Управлението на ръководената от него Народнолиберална партия (1887-1894), макар и критикувано заради преследванията на опозиционни политици, поставя основите на подема на България през следващите две десетилетия. Стамболов е третият по продължителност на управлението си министър-председател на България след Станко Тодоров и Тодор Живков.

Биография[редактиране | edit source]

Ранни години[редактиране | edit source]

Стефан Стамболов е роден на 31 януари / 12 февруари 1854 г. в Търново. Потеклото му по майчина и бащина линия е от Трявна. Бащата е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и съмишленик на капитан Дядо Никола. Стефан Стамболов расте в обкръжението на революционери като Христо Иванов-Големия, отец Матей Преображенски, Христо Караминков - Бунито.

Образованието си започва в родния си град. Учи в Духовната семинария в Одеса (18701872), но не я завършва, тъй като е изключен за връзки с руски революционери. През 1873 г. за кратко е учител в Търново, след което заминава за Румъния.

Участие в националнореволюционните борби[редактиране | edit source]

По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. - Стамболов е предпоследен на задния ред

Стамболов е делегат на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет на 2-3 септември 1874. През есента е изпратен от БРЦК в България, като заместник на Левски, с цел съживяване на революционните комитети. На следващата година се връща в Букурещ, където издава обща стихосбирка със своя съратник Христо Ботев („Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“). Стамболов участва в Общото събрание на БРЦК на 24 август 1875 г., на което се взима решение за въстание в България. Той е изпратен за апостол в Старозагорския революционен окръг, където е сред ръководителите на Старозагорското въстание.

След неуспеха на Старозагорското въстание, Стамболов отново заминава за Румъния. На 13 октомври 1875 г. участва в събранието на БРЦК в Гюргево, който взема решение за организиране на общо въстание през пролетта на следващата година. Определен за главен апостол на Търновския революционен окръг. Ръководи събранието в Горна Оряховица на 6-7 май 1876, на което трябва да се определи дата за начало на въстанието в окръга. След разгрома на Априлското въстание, успява да избяга в Румъния, където участва в ръководството на Българското централно благотворително общество и издава основания от Ботев вестник „Нова България“.

По време на Руско-турската война (1877-1878) е военен кореспондент на в-к „Новое время“. Участва в кампанията за доставка на храна и фураж за Действуващата Руска армия.

Според решенията на Берлинския договор, голяма част от земите населени предимно с българи, в това число и Македония, остават в пределите на Османската империя. Един от основателите на комитетите Единство. Стамболов участва в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание в Македония. Заедно с Никола Обретенов, застъпва идеята за изпращане на апостоли, които да подготвят народа за бунт.

Държавник[редактиране | edit source]

Делегати от Македония и Тракия. Стамболов е в центъра с бял калпак

Още по времето на Учредителното събрание (1879) Стефан Стамболов е сред най-активните привърженици на Либералната партия. Той е народен представител във І /1879/ II (1880-1881), IV (1884-1886), V (1887-1890), VI (1890-1893), VII (1893-1894) Обикновено Народно събрание III и IV Велико народно събрание. Подпредседател е на II (1881) и IV (1884) Обикновено Народно събрание и председател на IV Обикновено Народно събрание (1884-1886). Министър председател на България от 20 август 1887 до 18 май 1894. Основател и ръководител на Народнолибералната партия / стамболовисти /.

Съединението и Сръбско-българската война[редактиране | edit source]

Стамболов през 1878 г.

Като председател на Народното събрание е първото официално лице в Княжество България, което подкрепя Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. Макар и председател на Народното събрание, Стамболов участва като доброволец в Сръбско-българската война[1], която защитава Съединението на бойното поле. Съединението и неговата защита са удар за руските имперски интереси на Балканите, които не включват съществуването на съединена България извън руските условия.

Политическата криза 1886-1887. Регент[редактиране | edit source]

През май 1886 група русофили начело с руския офицер Набаков правят опит за покушение над княза, който е очакван на посещение в Бургас. Те са осуетени и успяват чрез намесата на руския дипломатически представител в града да се укрият и избягат ненаказани. През август друга група офицери-русофили, подтикнати от Русия, извършват преврат и детронират княз Александър I Батенберг. Стамболов се обявява решително срещу преврата и организира контрапреврат, довел до връщането в Княжество България на княз Александър I Батенберг.

След формално доброволната абдикация на княз Александър I на 26 август 1886 година, Стефан Стамболов влиза в състава на регентския съвет (7 септември 18867 юли 1887). Провежда избори и свиква III Велико Народно събрание (1886-1887), което избира нов княз Фердинанд I.

През октомври Налбоков и неговите съмишленици вдигат с подкрепата на руски военен кораб бунт в Бургас, който е потушен от Айтоската армейска част, начело с Коста Паница.

Министър-председател[редактиране | edit source]

Паметникът на Стамболов във Велико Търново

След избора на княза, Стамболов оглавява правителството на създадената от него Народнолиберална партия (1887 – 1894). Задачите, които си поставя, са: защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското развитие, укрепване на международното положение на България и защита на българската кауза в териториите, определени от Санстефанския мирен договор, но останали извън българската държава.

Взел главно участие в три неуспешни въстания, Стамболов осъзнава, че на този етап, предвид интересите на Великите сили, единственият успешен път за национално обединение е дипломатическият. В своята политика той е воден от принципа за неделимост на Македония с другите балкански държави, поради което отхвърля сръбското предложение за съюз срещу султана. Преценявайки слабостта на Османската империя, Стамболов съчетава политика на приятелство и натиск спрямо султана. В резултат са постигнати редица църковни и просветни придобивки, което води до събуждане на българския елемент в Македония. В лицето на Османската империя Стамболов вижда необходим съюзник срещу сръбските и гръцки интереси в Македония. Тази политика е съчетана с изграждането на модерна армия по европейски стандарти, която в бъдеще да изпълни задачата на национално обединение. Стамболов провежда политика на твърдост и лавиране спрямо Великите сили в името на националния интерес. По този начин той успява да сключи изгодни за българската икономика търговски договори.

Стамболов следва енергично политика за икономическо развитие на страната на базата на три основни принципа: протекционизъм, строга данъчна политика, промишлено и гражданско строителство. Той развива активна законодателна дейност с подчертано протекционистичен характер. Приема закон за насърчаване на производството на местни тъкани, закон, който определя железниците за собственост на държавата. Така предотвратява опасността от изпадане на страната в икономическа зависимост. Развива банковото и застрахователното дело, поставя основите на общинските здравни служби и пенсионното дело.

Стамболов остро се противопоставя на всеки опит за вмешателство в българските дела, особено на Русия. За постигане на тази цел Стамболов предприема редица крути мерки, които се използват като доказателство за наличието на диктаторски режим. Приети са законите срещу разбойничеството и за ограничение на печата. Стамболов многократно опитва да подобри взаимоотношенията с Русия. Въпреки това на 6 ноември 1886 година Русия скъсва дипломатическите отношения с България. С подкрепата на Русия през февруари 1887 година избухва втори офицерски заговор (виж Офицерски бунт (1887)), който е потушен от правителствените войски.

Два пъти руските управляващи кръгове се опитват да подкупят Стамболов да отстрани княз Фердинанд.[2] На 29 септември 1889 г. княз Владимир Долгоруков му прави предложение: „В Русия Ви считат за повече годен да бъдете управител на България. Само Кобург да няма“, но получава отказ. Другото предложение е от пристигналия в България през 1890 г. граф С.С. Татишчев, неофициален представител на управляващите кръгове в Русия: "Императорът иска изпъждането на Кобурга и предлага за това всички нужни средства.", и предлага начална сума от 30 милиона рубли. Стамболов не се съгласява да отстрани княза. От този момент нататък руската дипломация решава да отстрани Стамболов чрез княз Фердинанд.

През януари 1890 година майор Коста Паница прави неуспешен опит за преврат с подкрепата на Русия. Стамболов настоява за решителни мерки срещу подобни действия и през юни Паница е екзекутиран. Това предизвиква недоволството на проруските кръгове и на македонската емиграция, представители на която организират неуспешен опит за неговото убийство през март 1891 година.

Русофобската политика на Стамболов е в разрез с амбициите на Фердинанд I за официално признание. Фердинанд I, търсейки дипломатическата подкрепа на Русия, отстранява правителството на Стамболов през 1894 година. Именно при такава обстановка настъпва краят на 8-годишното управление на Народнолибералната партия и нейния лидер Стамболов, приеман за най-значимия български държавник.

За това помагат грубите действия на властта, насилията, полицейският произвол, засилили общественото недоволство срещу управлението на Стамболов.

В началото на 1894 година Стамболов попада в центъра на шумен публичен скандал, след като на 11 март 1894 година Мария Милкова, съпруга на капитан Тодор Матров и балдъза на военния министър Михаил Савов, обвинява министър-председателя Стефан Стамболов в любовна връзка със самата нея и със съпругата на Савов. Михаил Савов реагира изключително остро и се опитва да организира дуел със Стамболов, в резултат на което е отстранен от правителството. Случаят предизвиква силно недоволство срещу Стамболов, особено в офицерските среди. И след развода на Савов скандалът продължава, включително с публикуване на частна кореспонденция във вестниците, и става повод Стамболов на няколко пъти да подава оставката си, която в крайна сметка е приета от княз Фердинанд на 20 май. Според съвременни изследователи, като Георги Марков, в основата на скандала стои княз Фердинанд, който се опитва да си осигури подкрепата на армията за отстраняването на Стамболов.[3]

Управлението на Стефан Стамболов е характерно с активна законодателна и практическа дейност за осигуряването на икономическата независимост на България и преодоляване на общата и многопосочна изостаналост на страната. С тези стъпки е поставено началото на държавен протекционизъм в българската икономика. В годините 1887-1894 е поставена основата на онези процеси, които превръщат България в най-динамично развиващата се балканска държава.

Последни месеци[редактиране | edit source]

Убиецът Михаил Ставрев - Хальо

И след отстраняването му от правителството княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието на Стамболов и търсят начини за неговото компрометиране. На 24 август 1894 година той е арестуван за кратко, заради критики към княза в интервю за германски вестник, а след освобождаването му е замерван с камъни на улицата от привърженици на правителството. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си през 1891 година, при който загива финансовия министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината.[3] Стамболов отказва да напусне родината си, въпреки заплахите за разправа и опита за убийство.

На 3/15 юли 1895 година Стефан Стамболов е жестоко посечен на улицата от Михаил Ставрев - Хальо и други македонстващи, близки до Наум Тюфекчиев[4], и след три дни умира от раните си. Повод за убийството му е отмъщение за смъртта на Коста Паница - бивш съратник на Стамболов, който със съдействието на Русия прави опит за военен преврат и в резултат е екзекутиран. Стамболов е нападнат два дни преди делегацията за помирение с Русия да бъде приета от Николай II.

Семейство[редактиране | edit source]

Стефан Стамболов се жени през 1888 г. за Поликсена Станчева. От брака си имат трима сина Константин, Асен и Стефан, и една дъщеря - Вера.

Творчество[редактиране | edit source]

През 1875 година публикува в съавторство с Христо Ботев стихосбирката “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”. Няколко години по-късно, през 1877 година, издава стихосбирката “Песни и стихотворения от С.Стамболова”.

Стефан Стамболов се изявява и като преводач. Сред публикуваните му преводи се откроява брошурата на Я. А. Макгахан “Турските зверства в България”. В края на живота си, след като пада от власт, Стамболов публикува популярния роман на Р. Джованьоли “Спартак”, без да посочи името си като преводач. Стамболов е търсил възможност да издаде свой превод на знаменития роман на Н. ЧернишевскиКакво да се прави”.[5]

Гробът на Стефан Стамболов в Софийските централни гробища

Литература[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Военноисторически сборник, „Стефан Стамболов - доброволец от Сръбско-българската война 1885 г.“
  2. Слухове за разврат клатят кабинета на Стамболов
  3. а б Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 55-58.
  4. Благов, Крум, „50-те най-големи атентата в българската история“, Убийството на Стамболов
  5. Николай Аретов - Поетът Стефан Стамболов

Външни препратки[редактиране | edit source]