Стежерово

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Стежерово
България
Red pog.png
Стежерово
Област Плевен
Red pog.png
Стежерово
Общи данни
Население 460 (ГРАО, 2014-09-15)*
Землище 46,195 km²
Надм. височина 116 m
Пощ. код 5920
Тел. код 06533
МПС код ЕН (Пл)
ЕКАТТЕ 69153
Администрация
Държава България
Област Плевен
Община
   - кмет
Левски
Любка Александрова
(БСП)
Кметство
   - кмет
Стежерово
Пепа Костова
(ГЕРБ)

Стежеро̀во е село в Северна България. Намира се в община Левски, Област Плевен.

География[редактиране | edit source]

Цялото землище на с. Стежерово, заедно с работната земя и пасищата, се простира от възвишенията срещу река Осъм към Дунав. По външен изглед то представлява вълнообразна площ с широки равнини и разляти низини.

Селото се намира по пътя Свищов - Плевен, в близост до т.нар. Кючек баир. Известни местности край селото са „Изворите“, „Пиперкова чешма“, „Димовите кладенци“, „Целините“, могилата „Св. Троица“, а самото село се разделя на три махали: „Припека“, „Черковна“ (или "Балканджи" махала) и „Коджабашка“ (или „Върбановска“) махала.

Стежерово отстои на 26 км югозападно от Свищов, на 51 км от Плевен и на 25 км от гара Левски. Разстоянията до съседните села са:

Със селата Божурлук и Българене Стежерово е свързано посредством шосето Свищов - Плевен, с Петокладенци- шосето за Белене ,а с Драгомирово и Морава - чрез междуселски пътища.

До водоснабдяването му през 1970/71 г. чрез 26 км водопроводна мрежа, селото се задоволява с хубава /пивка и студена/ вода за населението и добитъка от следните чешми: 1. Новата чешма - при „Изворите“, 2. чешмите „Поповата“, „Бульовата“, и „Аневата“, които водят началото си от „Изворите“, 3. „Пиперковата“ чешма на горния край, всичко 7 чешми. В „Изворите“ е имало и други чешми - „Пранжевата“ с кладенец до нея, но тя е пресъхнала, поради пресичането на техните води с водите на други чешми. В някогашното селище „Кривата махала“ под селото извира вода и от тъй наречените „Димови кладенци“, а в много дворове в селото има и отделни кладенци /герани/, дълбоки от 5 до 40 м, с хубава студена вода. От години се замисля и се опитва каптирането на водите в селото, но до 1946 г. не е предприето нищо, освен започнатото прокарване на новооткритата вода над „Пиперкова чешма“ в селото и откриването на вода над „Димовите кладенци“ и работи за съединявянето им и за изграждане на нова чешма, за поилище на добитъка.Двете начинания се преустановяват. По-рано за водата на добитъка се заграждат бентове в същата местност, а сега (1946 г.), поне отчасти, тази нужда се удовлетворява от възобновената чешма „Джамията“.

В землището на селото има 8 помпени кладенци, а в местността "Клисурата" съществува чешма с изобилна хубава вода, която струи надолу към р. Осъм. При сушави години водата не достига до реката, а се просмуква в земята при мястото "Субатакери" /място на потъващата вода/. Покрай землището на юг от селото тече реката Осъм, която се използва за водопой на добитъка, когато е на паша или на работа в оня край, както и за топене на гръсти /коноп/ в съседния на реката "гьол", който се наводнява от разливането и когато придойде. Потокът от водите на село Стежерово напоява зеленчуковите градини под селото и по онова време кара три дървени първобитни воденици: "Кинковата" - в селото, собственост на братя Кинкови, "Мурдарската" и "Османовата", под селото, но които са се стопанисват от две отделни групи стежаровчани. Личат следите на още три други воденици: едната на границата между Стежерово и Бужурлук /съборена още преди освобождението/, друга "Влайчевата" под селото /съборена през 1930 г./ и трета "Данчевата" съборена през 1945 г. В селото има модерна мелница основана през 1898 г. от стежаровчаните Дончо Вълков, Стефан Станев, Трифон Ангелов и Петко Ангелов. Първоначално тя работи с пълна сила, като за гориво се използват изостанали стари слами от селото. По късно преминава в ръцете на други стопани и от 1919 г. е собственост на събир. дружество Попганчеви, Беров, Бончев. Преустроена е напълно през 1924 г. с дизелова машина. В солидно двуетажно здание, тая мелница вещо управлявана и подреждана от единия от сътрудниците - Антон Попганчев - машинен инженер,задоволява нуждите не само на стежаровчани, но и на околните села. За 24 часа тя смила 15 тона жито в отлично и пресято бяло брашно. До първите години след освобождението, когато в гр. Свищов се развива голяма търговия във вътрешността и по Дунава, още преди да е построено шосето, през с. Стежерово се движат кервани от коли и товарни коне и групи пътници за Свищов, Плевен, Ловеч,Троян и околните им селища - храни и други произведения към Дунава,а също така разни стоки за вътрешността,а дори и през Балкана /Троянския проход/. Особено троянските кираджии, в ония времена керваните изпълняват ролята на вътрешна железница, минават все през Стежерово. Стежерово е място за дневна почивка,при "Пиперкова" чешма, и за нощуване на керваните. За това там на времето има няколко обширни странноприемници, които побират по 70-80 коня и друг добитък, а именно Ганеви хан, Бульови хан, Хаджистойкови хан или Топаловия хан, Арнаудовия хан.

След построяването на централната ж. п. линия София - Варна /1896 г./, а особено след клоновете Русе - София и Сомовит - Плевен, вътрешната търговия от Свищов се пренася в по-близки на съответните райони гари. От тогава превозът на всичко започва да става по железницата, а керваните от коли и коне стават излишни. Затова такива през Стежерово повече не минават и ханищата постепенно се разрушават и изчезват.

Старини[редактиране | edit source]

В землището на селото, в местностите: "Плуговете", “Залъмската могила", "Храстето", "Кьочека", "Св. Троица", са открити няколко могили, за които се предполага, че са останали от римско време и са служили за военнонаблюдателни постове и за пътни показвания. В някои от тях са правени странични малки разкопки, но следи от гробници или други исторически останки не са намерени.

Една от по-високите от тях, наречена Садовска могила допреди освобождението е имала височина повече от 2 метра и във време на войната през 1877 г. русите са я използвали за наблюдателен пункт над околността и по направление към Плевен и Никопол.

Название[редактиране | edit source]

Липсват точни сведения за произхода на името на селото. Запазени са сведения за различни названия: Стижаров, Стрижаров, Стражаров, Стижар. Феликс Каниц го назовава Истижар. След Освобождението, при образуване на общините през 1878 г. селото е означено като Стижаров.

Според тълкувание на Найден Геров, името на селото е свързано с думата стежер - едно от названията на дървото дъб. Има сведения за няколко такива групи дъбови дървета в гористото землище на селото, някои от които отсечени още през 1898, а други след комасацията през 1941 г. и обезлесяването и превръщането на земите в ниви.

Според старо селско предание, на средния баир в селото (днес "Черковна" или "Бакарджийска" махала) имало стежери. Един от тях бил толкова голям, че под сянката му пладнували овчарите със стадата си.

Население[редактиране | edit source]

Основното население на с. Стежерово е чисто българско. До 1946 г. има само 8 ромски семейства от български произход. Към края на 2008 г. Броя на ромското население е около 100 души.
При основаването на селото в далечното минало вероятно изиграват роля условията за живот и поминък в този край. Обширните полета, изобилната кладенчова вода, буйната горска растителност, плодородната почва и благоприятния климат са добре оценени от предците. Няма точни сведения за заселването на селото. Поради българското му население и название, може да се приемеме, че е съществувало още преди завладяването на България от турците,т.е. още по времето на второто българско царство.
По сведения на проф. Милетич през 1659 г. в с.Стежерово има 14 къщи павликяни с католическа вяра. Трябва да се знае, че в ония времена вярата на българското население е объркана, в следствие от богомилсвото и остатъци от езичеството, но е изпитвало необходимост от обреди свързани с вярата. Не е от значение какъв е обреда, стига той да се извършва от представител на вярата - духовно лице.
Проф. Милетич разказва още, че в Пловдивско по това време няма свещеници и павликяните се венчават при турски ходжи. В резултат на запитване, от Рим е обявено, че такива бракове са незаконни и за това встъпилите в тях трябва да се вечаят наново от католически свещеници. По времето на турското робство няма достатъчно свещеници в българските земи. Католическата църква се възползва от това положение. В съседното село Петокладенци е основаната католическа мисия от Петър Солинат, която разпростира своята дейност и в други близки селища: в Балковец /сега с. Морава/, Козар Белене и други е зарегистрирано извършване на обреди. Логично е да се предположи, че и в с. Стежерово, при минаването на католически свещеник, са извършвани обреди. По това обаче не може да се заключи, че населението му е католическо по вяра. До 1837 г. в съседното със с. Стежерово селище - Кривата махала, живеят турци, за които се предполага че са от български произход.
В онова време българското селце Кочагово, разположено до Кьочек баир, за по-голяма безопасност, често е премествано и достига до съседното село Прекопанец. След това и Прекопанец не съществува дълго. Въпреки по-страничното му разположение то също е подложено на опустушителни зверства и произволи на кържалийските орди. В по-спокойни времена прекопанчани са притискани от данъци в пари и натура от две страни. Разположено на границата между две каази /околии/ - Свищовската и Никополска, в Прекопанец идват събирачи на данъци от Свищов и от Никопол, които обират населението. Тежките данъци са също причина, която принуждава българското население да бяга и се изселва от едно място на друго. Съществува предание, че в землището на с. Прекопанец е намерен убит човек, за който селото трябва да плаща скъпа кръвнина /парична глоба на държавата/. Цялото пасище на Прекопанец до р. Осъм носи общото наименование "Ялия". Ялията и местностите до пътя "Кьочек баир" са отдалечени от с. Стежерово и преселниците от с. Прекопанец почти не ги използват. Те намират просторна паша чак до с. Българско Сливово /селата Божурлук и Драгомирово по това време не са заселени/. Към Ялията и до р. Осъм отиват само когато обработват нивите от напуснатото село Прекопанец. Лъженчани се въползват от това положение чрез подкуп - подаръци на агите в гр. Никопол и започват да докарват добитъка си на паша в "Ялията" . Поради това стават саморазправи със стежаровчани. С намеса на властта през 1894 г. Ялията е провъзгласена за държавно пасище /гл. стр. 129/.
В тежките времена прекопчани виждат спасение само в изселването. Някои се разбягват в околните села. По-голяма част се споразумява с турците от Кривата махала, и с тяхно съдействие се изселва през една нощ в 1795 г. в Кривата махала, където живеят и други български семейства. По- голяма част обаче се изселва в с. Стежерово. /Дядо Ангел Алексов разказва през 1907 г. това, което научава от баща си дядо Алекси Джонгов-роден в Прекопанец, че последния е бил на една година, когато се изселили от Прекопанец. Дядо Алекси почива една година преди гладната година т. е. през 1874 г. на 80 годиишна възра ст/. При преселването къщите в Прекопанец са съборени. Материалът е пренесен в новите селища за нови къщи. Дворовете в Прекопанец се превръщат в ниви, които до комасирането /през 1939 г. / се стопанисват от потомците на прекопчани, които сега живеят в с. Стежерово. Остатъците от дренобъзе и брестови храсти, намерени следи от огнища, остатъци от домашни съдове/гърнета, делви и др./, както и намерени монети свидетелствуват за съществуването на селото.
През 1911 година Иван Лазаров Игнатов, при оран в местността "Прекопанец", "Зайковец" намира в нивата, стара собственост на Пранжеви, на място където е двора им до изселването на Прекопанец, в едно гърненце на големина като човешки юмрук, полустрошено с форма на ваза, няколко /10-12/ турски сребърни монети на големина 3,5-4 см. в диаметър. От две запазени монети едната носи 1171 г. по турското летоброене, което съответствува на нашата 1755 г., а другата монета носи 1187 - наша 1771 г. Тази находка свидетелствува , че с. Прекопанец съществува в края на 18 век и потвърждават разказа на дядо Ангел Алексов.
След преселването на прекопчани в с. Стежерово приждат преселници и от други села. През 1837 г. в тоя край върлува заразната болест чума, от която измира голяма част от населението и много къщи запустяват. Турците измират повече, защото в началото не напускат къщите си, а българите се спасяват с бягство по горите. По-късно и турците се разбягват. Само по- решителни мъже - българи, остават при заболели свои близки да ги обслужват, доколкото е възможно. Когато се случва да починат повече хора в една къща, вместо да ги погребват, изнасят живите и част от покъщнината, отсичат стълба на гривата и последната се събаря като затрупва цялата къща заедно с умрелите в нея. След преминаването на чумата, останалите живи турци се изселват в Свищов и по селата.След преминаването на чумата избягалите турци се завръщат и намират вратата на джамията отворена, и вътре една опрасена свиня. Това се счело за зла прокоба и всички се изселват окончателно. Българите от Кривата махала се изселват в същинското село Стежерово и така другото селище запустява.
До Севастополската война /1853 г./ селото наброява вече 63 къщи православни българи. След тая война в 1858 г. се преселват 18 семейства българи от селата Ловни дол и Тархово /Севлиевско/ и от с.Гостилица /Дряновско/ под водачеството на дядо Хубан - един буден и предприемчив за времето балканджия от с. Ловни дол. Всички тия преселници са наречени първи балканджии.Осем години след първите балканджии, по-точно през 1868 г. идват в с. Стежерово нови преселници – 26 семейства, отново от селата Ловни дол, Гостилица и Търхово, наречени втори балканджии. Така селото значително нараства. В останалите листове от един църковен тефтер се намира списък на къщите през 1875 г. за събиране на владичината /данък на владиката, по три гроша на венчило/. От тоя списък се вижда, че село Стежерово наброява тогава вече 140 къщи. През есента на 1860 г. биват настанени като гости в български къщи, стотина семейства татари, дошли от Русия /Севастопол/. На следващото лято, с помощта на местното население те си построяват къщи в "Припека" до селото и заживеят там. По-късно почти всички се изселват в новооснованото село Дели сюлю /Драгомирово/. До навечерието на освободителната война /1877 г./ в Стежерово остават неколцина, след което и те се изселват към с. Дебово, Никополско.
През 1929 г. по рзпореждане на властта се заселват 9 семейства наречени „бежанците“. Къщите им са построени предварително на държавна сметка, а за ниви и инвентар получават дългосрочни заеми.
През 1943 г. населението в Стежерово е 3276 души от които 1758 са мъже и 1518 жени. Грамотни от мъжете са 1370, от жените 1080, неграмотни 824 души.

История[редактиране | edit source]

От историята е познато, че от 14 в., т. е. от падането на България под турско робство, Турция води чести войни с поляци, маджари, руси и др. Те не веднъж идват в Дунавска България и достигат до и след Стара планина. После се оттеглят под напора на турците. По време то на тия войни турците подлагат българското население на поголовна сеч. Само тези, които успяват да избягат по горите се спасяват. През 1726-1730 година стават няколко изселвания, по точно бягства в Унгария /Банат/. Тогава се изселват 28 000 души от Свищовско и Никополско. Водени са от католическия свещеник Иван Бандулович, който е викарий на католическия владика Никола Станиславов който живее в гр.Крайова, Румъния и управлява от там Никополската католическа епархия.
В изследвания си проф. Милетич и Г. Димитров погрешно описват, че тези изселвания са водени от католическия свещеник Филип Станиславов, който служи през 1635-1674 г. Същият почива на 8 август 1674 г. /Княжество България от Г. Димитров, I част, 1894 г. с.116, Юбилейна книга с. Ореш/. Между тия изселници има и православни християни. Императрица Терезия 1740-1780 г. издава заповед - всички изселници да приемат католическа вяра.
За да запази живота си голяма част от българското население, по време на такива размирици, се потурчва и приема Исляма. Значителна маса от такива потурчвания са помаците от Ловчанско /Иречек - История на българите, Търново 1886 г.,с. 453-457/. Населението от този край претърпява страдания, които продължават години наред, 1791-1808 г. През 1797 г.Католическкият свещеник Михаил Баришвам, бяга през нощта от с. Трънчовица за с. Ореш, гази в локви от човешка кръв и вижда човешки трупове, насечени на части. От тия преживени зрелища го обхваща такъв ужас, че при пристигането в с. Ореш се разболява и след няколко дни умира /Юбилейна книга на с. Ореш - с. 17/. През 1630 година са потурчени 30 къщи павликяни от село Ореш /Нашите павликяни - от проф. Милетич/.
Предполага се, че по онова време и в Кривата махала до с. Стежерово част от българското население е потурчено. Ако турците в това село са преселници от друго място, то селото би носило турско название, а не българското - Кривата махала, име което остава докрая на съществуването му.
В края на 18 и началото на 19 век положението на българите е тежко. Това е времето на кърджалиите, даалиите и други свободно върлуващи разбойнически орди. Малките чисто български селища изнемогват от грабежите и безчинствата на озверелите орди. От Търново, Арабаконак, Габрово преминават за Плевен, Никопол и Видин, кърджалии или редовни турски войски, които безчинстват особено по селата. /От тогава е останало името "Аскерйолу"- войнишки път - название на местност при изоставените селища Прекопанец и Кочагово/ . След разбиването им, от разбунтувалия се срещу султана Пазвантоглу във Видин, тия войски се връщат в безредие и се нахвърлят върху намиращите се по пътя им български села. Изплашеното население се спасява донякъде с бягство в горите където изложено на природните условия и глад. По време на бягство хората чукат в чутури корени от троскот (тросък), подбъркват го с малко брашно и вода и с такава чорба утоляват глада си. Такива са разказите предавани от поколение на поколение.

Факти и Дати[редактиране | edit source]

Църква- Построена през 1869 г. за 12 хиляди гроша. През 1870 г. зографите Иванчо Хаджи Василев от Габрово и синът на брат му Васил изработват иконостаса и главните икони. Осветена е през 1872 г. от първият български владика в Търново Иларион Макриополски. В 1877 е разграбена от черкези и турци. Руския генерал Евсевий Андреевич Роцситицки - интендант и таен царски съветник по време на Руско-Турската война, дарява на църквата Св.Евангелие със скъпоценна подвързия, два ката изящни одежди за църквата и едно разкошно за свещеника. На 25.02.1913 г. по невнимание на църковния слуга избухва пожар при които е повреден иконостаса и зографията на свода.През 1914 г. се доставят от ателието „Св. Дука“ на художниците Г.Желязков и Ап.Христов от София всички главни икони. Понастоящем църквата в с.Стежерово е обявена за Национален паметник на културата.
Училище- Първото училище в с.Стежерово е открито в 1858 г. в землянка наричана Стаменовия бордей. През 1873 г. е нает за учител Михаил свещеник при църквата в Свищов. По негов план се построява училище, в църковния двор, с две учебни стаи, коридор, малка стая за жилище на учителя и една резервна стая, в която след освобождението е първата общинска канцелария. През 1870 г. отец Матей Преображенски (Миткалото) довежда за учител в Стежерово Торго Енев от с. Вишовград. През 1874-1876 г. учителствува Павел Сейков (известен като Спас)от гр. Сопот, който е бил учител и на Народния поет Иван Вазов. В навечерието на Освободителната война училището е затворено преди да завърши учебната 1876/1877 г. През 1879 г. училището е отново отворено. През 1907 г. се открива прогимназия. В 1935 г. се открива допълнително Земеделско училище.
Още през 1899 г. се замисля построяването на нова училищна сграда. На 23.09.1924 г., чрез общински заем и други общински средства, се полагат основите на проектираното здание. Строежът е завършен през 1926 г. и на 14 септември училището е осветено от местния енорийски свещеник П.Ил.Попов. Зданието е двуетажно с 15 класни стаи, канцелария, учителска стая, салон за събирания със сцена- който след построяването на читалището се ползва като спортна зала и още 10 стаи с различно предназначение или общо 28 стаи. Стойността на сградата е 4 милиона лева.
От 1970 до 1977 г. сградата на училището е основно обновена. Фасадите се облицоват с плочи от Русенски камък, построява се парно отопление, цоклите на класните стаи се облицоват с дървена ламперия, закупуват се нови мебели и оборудване за класните стаи, кабинетите, работилниците по дърво- и металообработка. Училищният стол и кухнята се оборудват модерно. Разширен е училищният двор и е асфалтирана спортната площадка. Спортният салон се обурудва със съвременни уреди и пособия. Създава се една от най-модерните учебни бази в тогавашния Плевенски окръг.
През 1961 г. училището е наградено с ордена „Св. Св. Кирил и Методий“I степен. Учителят Георги Кожухаров и учителката Недялка Петрова Костова (бивша дългогодишна директорка на училището и председателка на читалището) са носители на ордена „Св. Св. Кирил и Методий“III степен, а Недялка Костова е носитека и на значката „Отличник на МНП“. До 1998 г. 175 стежеровчани, възпитаници на местното основно училище, са завършили висше образование.
Въпреки обявяването му за Национален паметник на културата, поради недостиг на ученици училището е затворено през 2005 г. от недалновидни местни и общинари на община гр. Левски. Базата му е безогледно разрушена и разграбена. Постройката му се превръща постепенно в руина. Така завършва почти 150 годишната му история.
Читалище- Първите опити за откриване на читалище в Стежерово прави учителя Петър Станев още през 1888 г. На 08.11.1895(стар стил) е свикано събрание в старото училище на което се основава читалище „Съгласие“. Първоначално се помещава в частни помещения.През 1921 г. са отпуснати от Министерсвото на народното просвещение 25000 лв., а от Търновската постоянна комисия 5000 лв. за постройка на читалище. Парите се влагат в постройката на училището през 1925 г. През 1927 г. читалището се преустроява, съгласно приетия типов устав и разпорежданията на създадения закон за читалищата и влиза в Търновския читалищен съюз и съюза на читалищата в България.
На 12 август 1950 г. е взето решение за закупуване на киноапарат със средства от читалището и кооперация „Единство“. През 1964 г. е открита сегашната му сграда със средства на населението. В сградата се помещава библиотека, салон със сцена, 350 места и други помещения за културно просветна дейност.
Поща Пощенската Телефонна и Телеграфна станция е открита в Стежерово на 10.10.1907 г., а започва да функщионира от 27.07.1908 г. с обикновена и препоръчана кореспонденция, телеграми и колети. От 1971 г. се помещава в новопостроена Административна сграда, в която още се помещават- кметството,селкоопа и магазини. На 16.04.1973 влиза в действие първата, в община Левски, автоматична телефонна централа.
Здравеопазване Здравната служба в селото е открита през 1897 г. ,първоначално като фелдшерски участък- до 1929 г. Първи Фелдшер в селото е Петър Петев от гр. Карлово. През 1936 г. е открита и акушерска длъжност в службата. Първа акушерка е Невянка Минкова. През 70-те години е построена нова сграда за здравната службата. По късно е пристроено и обзаведено общежитие за медицинския персонал.
Скоро след медицинската служба в селото е открита и ветиринарна служба, която до 1944 г. се завежда от фелдшера Върбан Рачев от с. Градище - Търновско.
През 1936 г. е окрита общинска аптека.От 1945 г. е окрита и стажантска длъжност в нея. Тук през 1957 г., след с отличие завършено фармацевтично образование, започва трудовия си път уважаемият проф. доктор Евгений Минков дългогодишен ръководител на Катедра по технология на лекарствените средства, три мандата заместник Декан и един мандат Декан на Фармацевтичния факултет при Медицинска Академия. През 1985 г. прави първия в България докторат по фармация. Има над 150 научни научни публикации, два учебника и няколко ръководства за практически упражнения на студентите. Спомените си за преживяното в селото описва в книгата „Един аптекар в село Стежерово“ /Издателска къща „Христо Ботев“, 2007 г./.

Природни богатства[редактиране | edit source]

Под селото, от двете страни на потока, който идва от него, чак до Кривата махала и по- надолу, срещу сегашната чешма "Джамията" допреди 60 години (1886 г.) съществуват двадесетина високи 4-5 метра могили, наричани "Кярхани" - следи от някогашните работилници за селитра /повержиле/,които са отбелязани в книгата "Природни богатства на целокупна България" - Х. В. Шкорпил - II изд. Пловдив 1884 г. с.182.Немският учен пътешественик Ф. Каниц в своето съчинение "Дунавска България и Балканът" /историко-географско-етнографско-научни пътувания през 1860-1879 г./ пише, че при пътуването си от Ловеч за Свищов на 30 юни 1871 г. нощува в с. Стежерово /по турски Истижар/. Сутринта посещава шатрите под селото, където правят луга от блатата със селитрена почва. "Продължавайки по една долина покрай тънките струи на малка рекичка, пътят минава - пише бележития учен - през балканджийското село Бужурлук". До 1946 г. остават само 2 могили при "Кинковата воденица". От другите някои са разрушени със заселването на оня край, а други преправени в кирпичи за частни потреби. В землището на селото в местността "Балканджийски ниви" / Борисово поле/ някога са намирани камъни на пластове, разделени с пръст и нечист пясък. Част от тях са извадени в 1869 г. за постройка на църквата. Образуваните от това дълбоки ровове, след разработването на оная местност в ниви, са затрупани. По ония места се вади и пясък размесен с жълта пръст. В местността "Целините" преди 40-50 години (преди 1946 г.) са извадени големи плочи от дълбоко, но и тия места са заринати. Югозападно от селото към местността "Клисурата" има запазени периметри на солни залежи, което е обнародвано в д.в....... Към природните богатства на селото могат да се отнесат горските пространства, остатък от дъбови гори в местността "Деловете" 285дка и в местността "Кескинско" - 330 дка. Смрадлика в същата местност - 124 дка и гори в "Люляката" 68 дка или всичко 842 дка. Освен това в землището на селото има 220дка общинска салкъмова гора /акация/ - 50 дка, частни такива и 5 дка дъбова гора. Всичките са посадени през 1891-1892 година.

Находки[редактиране | edit source]

През 1881 година Петър Попов /тогава на 10 години/ намира изровени на улицата десетина медно-сребърни монети, големината им е около 2 см. в диаметър. Монетите са грижливо наредени в едно гърненце с големината на детски юмрук. Върху тия монети от едната страна е изобразен, седнал на стол човек. По надписите от, двете страни, се стига до заключение, че монетите от римско време. През 1943 г. Борис Илиев Съярски намира в двора си, изровена от дъжда една сребърна пара на големина колкото 20 левова монета. От едната страна на парата е изобразена глава с венец, а от другата човешка фигура с крила. По надписа се вижда, че тази монета е от времето на римския император Адриан /117-138 г./ През 1912 г. случайно са изкопани няколко къса стари големи керемиди край селото. По липса на други следи, може да се предположи, че са донесени от друго, близко или далечно място.


Личности[редактиране | edit source]

  1. Хаджи Стоян Николов- съградил училище в гр.Севлиево и издържал на свои разноски учителя П.Р.Славейков. В гр. Севлиево има улица, която носи неговото име. Уважаемия стар гимназиален учител Васил Беязов е събрал и написал най-подробно в сп. „Училищен преглед“-1929 г. биографията на Хаджи Стояна.
  2. Атанас Петров Лъженски- опълченец на Шипка.
  3. Симеон Гърбузов- опълченец на Шипка.
  4. Алекси Георггиев Дялгеров- опълченец на Шипка.
  5. Стайко Иванов- опълченец на Шипка.
  6. Спас (Атанас) Ангелов- опълченец на Шипка.
  7. Тодор Енчев Тодорчовски- паднал във войната със Сърбия 1885 г.
  8. Полковник Алекса Генков Дюдюков- Роден на 17.03.1871 в Стежерово. След завършване на военното училище 1894 е произведен в подпоручик. Следва генерал щабна академия в Торино (Италия),която завършва в 1911 г. Участвал във войните по Обединението на България през 1912/13 и в 1915 г.Напуснал военната служба по намаление на войската в следствие на Ньойския мирен договор 1919 г. Командир на 30 пехотен шейновски полк. Има ордени за храброст и 20 год. отлична служба.
  9. Симеон Илиев Попов- завършил мореплаване в гр. Херсон Русия. Служил във флотата в Русе и Варна.Капитан-лейтенант.
  10. Борислав Ангелов Петров- първия директор на Българската Национална Телевизия.Под негово ръководство на 6 май 1959 г. е първото излъчване на телевизионен сигнал в България, а на 7 ноември 1959 първото телевизионно предаване. Първото събитие, отразено от БНТ, е манифестацията от площад „9 септември“ (днес пл. „Александър Батенберг“) по повод 42-та годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция.
  11. Любен Игнатов- журналист и общественик.
  12. Георги Наумов Булев (Гого) 02.05.1918 / 27.04.2010 - самодеен артист и поет, животът го среща на сцената с такива имена в българския театър като Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Хиндо Кисимов в пиесата Михаил Мишкоед и други.

Паднали в Балканската война 1912/1913 г. - 51 души.
Паднали в Първата световна война 1915/1918 г. - 19 души.
Паднали по събитията в 1944 г. и Отечествената война - 4 души.

Източници[редактиране | edit source]

  • Протойерей Попов, Петър. „МАТЕРИАЛИ за ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО НА С.СТЕЖЕРОВО-ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪГ“