Стенли Фиш

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Стенли Фиш
американски литературен теоретик
Роден: 14 март 1938 г. (1938-03-14) (76 г.)
Провидънс, Роуд Айлънд, САЩ

Стенли Фиш (на английски: Stanley Eugene Fish, р. 19 април 1938, Провидънс, Роуд Айлънд, САЩ)[1]) е американски литературен теоретик, изследовател на правото, университетски преподавател и общественик. Свързван е с постмодернизма, макар да определя себе си не като постмодерен философ, а като антиесенциалист.[2] Най-популярният представител на американската Рецептивна критика (на английски: Reader-response criticism, букв. Критика на читателския отклик).

Той е Дейвидсън-Кан професор по културология и професор по право в Международния университет на Флорида в Маями, както и почетен декан на Колежа по свободни изкуства и науки към Университета на Илинойс в Чикаго. Преподавал е в Училището по право „Кардозо“, Калифорнийския университет в Бъркли, Университета „Джонс Хопкинс“, Пенсилванския университет, Училището по право към Йейлския университет, Колумбийския университет, Висшето училище по право „Джон Маршал“ в Чикаго и Университета Дюк.

Образование[редактиране | edit source]

Фиш израства като еврейско дете в Провидънс, Роуд Айлънд. Баща му, имигрант от Полша, е водопроводчик, който поставя на първо място доброто образование на сина си.[3] Фиш е първият член на семейството си, който завършва колеж, след това получава бакалавърска (в Пенсилванския университет през 1959 г.) и магистърска степен (в Йейлския университет през 1960 г.).[4] Защитава докторската си дисертация през 1962 г., отново в Йейлския университет.

Академична кариера[редактиране | edit source]

Фиш е преподавател по английска литература в Калифорнийския университет в Бъркли и Университета „Джонс Хопкинс“ преди да стане професор по английска литература и заедно с това професор по право в Университета Дюк между 1986 и 1998 г. След това, между 1999 и 2004 г., е декан на Колежа по свободни изкуства и науки към Университета на Илинойс в Чикаго, като в същото време е и извънреден гост-професор във Висшето училище по право „Джон Маршал“ в Чикаго между 2000 и 2002 г. По същото време има лекции и в департаментите по политически науки и криминология на Университета на Илинойс в Чикаго и е ръководител на Комитета по религиознание.[5] По време на деканството му тук той привлича едни от най-изявените преподаватели в областта на хуманитарните науки в САЩ и превръща колежа в център на вниманието на научната общност и медиите. Ръководството на университета обаче го обвинява в разхищение на средства, стига се до дискусия в академичния печат, след което Фиш за една година се оттегля като обикновен професор по английска литература в департамента по англицистика. Институтът по културология към Университета на Илинойс в Чикаго създава цикъл почетни лекции в чест на Стенли Фиш, които се провеждат от 2005 г. и досега са водени от Фредерик Джеймисън, Стивън Грийнблат, Джудит Бътлър и Славой Жижек.[6] През юни 2005 г. Фиш приема поста Дейвидсън-Кан професор по културология и право в Международния университет на Флорида[7]. През ноември 2010 г. Фиш е част от постоянната комисия по акредитацията на Колежа „Ралстън“, току-що основано висше учебно заведение в Савана, Джорджия.[8] От 1985 г. Фиш е и научен сътрудник към Американската академия на изкуствата и науките.[9]

Милтън[редактиране | edit source]

Професионалната си кариера Фиш започва като медиевист. Първата му книга, публикувана от Издателството на Йейлския университет през 1965 г., е върху късносредновековния и ранноренесансов поет Джон Скелтън. Фиш сам разкрива в отчасти автобиографичното си есе „Milton, Thou Shouldst be Living at this Hour“ (включено в сборника му There's No Such Thing as Free Speech . . . And It's a Good Thing, Too), че е започнал да се занимава с творчеството на Джон Милтън по чиста случайност. През 1963 г. – годината, през която Фиш започва кариерата си като асистент в Калифорнийския университет в Бъркли – постоянният лектор върху творчеството на Милтън, Константинос Патридес, получава изследователска стипендия и си взима отпуск. Ръководителят на департамента предлага на Фиш да води курса върху Милтън, без да се заинтересува и да научи, че младият преподавател „никога не е слушал – нито като бакалавър, нито като магистър – курс върху Милтън“[10] Крайният резултат от това, че Фиш с съгласява и поема курса, е книгата Surprised by Sin: The Reader in Paradise Lost (1967; преизд. 1997). А друга негова книга, издадената през 2001 г. How Milton Works, отразява петте десетилетия, през които той се ангажира с изследване и преподаване на Милтън.

Интерпретативните общности[редактиране | edit source]

Като уважаван литературен теоретик Фиш е известен на първо място с анализа си на „интерпретативните общности“ – което превръща изследванията му в разклонение на Рецептивната критика. Работата на Фиш в тази област се занимава с това как тълкуването на текста зависи от субективния опит на всеки читател в една или повече общности, всяка от които се определя като „общност“ с оглед специфична епистемология. Според Фиш голяма част от това, което прави субективното преживяване на читателя значимо, идва от понятие, родствено на онова, което в областта на лингвистиката се нарича езикова компетентност. При Фиш терминът е обяснен като „идеята, че е възможно да се характеризира една езикова система, която всеки говорител споделя“.[11] В контекста на литературознанието Фиш използва това понятие, за да заяви, че подходът на читателя към даден текст не е напълно субективен и че интернализираното разбиране на езика, споделяно от носителите му, прави възможно създаването на нормативни граници за конкретния езиков опит на всеки поотделно.

Фиш и политиката на университетите[редактиране | edit source]

В добавка към работата му като литературовед Фиш пише често и по въпросите на университетското управление, подкрепяйки специфичния академичен жаргон в рамките на университета и критикувайки политическите изявления на университетските или научните структури по въпроси, които надскачат областите на професионалната им експертност.

В публикация в своя блог към сайта на Ню Йорк Таймс през януари 2008 г. Фиш твърди, че хуманитаристиката няма „инструментална“, а само „вътрешна“ стойност. Фиш обяснява: „На въпроса „За какво служат хуманитарните науки?“ единственият честен отговор е: „За нищо!“. И това е отговор, който носи достойнство на своя обект. Оценката, в края на краищата, дава стойност на дадена дейност от гледна точка извън нея самата. Дейност, която не може да бъде преценена, е дейност, която отказва да се разглежда като средство за благото на нещо по-голямо от нея. Хуманитарните науки са благо сами по себе си.“[12]

Като гост-професор Фиш е изнасял лекции из множество американски университети, сред които Атлантическия университет на Флорида, Университета Браун, Пенсилванския университет, Харвардския университет, University of Toronto, Колумбийския университет, Университета на Върмонт, Университета на Джорджия, Университета на Луисвил, Университета на Кентъки, Колежа „Бейтс“, University of Central Florida, Университета на Западна Флорида и Висшето училише по право „Бенджамин Кардозо“ в Ню Йорк сити.

Фиш като университетски администратор[редактиране | edit source]

Като ръководител на департамента по англицистика в Дюк от 1986 до 1992 г. Фиш привлича внимание и предизвиква дискусии. Според списание Lingua Franca Фиш употребява „безсрамен – а в академичните среди и нечуван – предприемачески хъс“, за да „преобрази един респектиращ, но и стабилен департамент по англицистика в южните щати в най-влиятелната професионална институция на своето време“, като за целта уговаря щедри заплати на новопривлечените преподаватели. В онзи момент в Дюк има сравнително ниски изисквания към преподавателите в бакалавърските и магистърските програми, за разлика от високите изисквания в докторските програми. Това позволява на преподавателите да намалят броя на часовете си до минимум. През април 1992 г., към края на мандата на Фиш, комисия от външни оценители стига до извода, че учебната програма по англицистика се е превърнала в „тюрлюгювеч от несъгласувани предложения“, в който липсват „общообразователни основополагащи курсове“ и план за развитие на департаментния състав. Прословутото прахосничество на департамента през 90-те години се оказва достойно за първа страница на вестник Ню Йорк Таймс.[13]

През първите години, след като Фиш напуска поста на ръководител на департамент, много от поканените от него видни преподаватели са освободени, а сред тях и Ив Козофски Седжуик и Джонатан Голдбърг. През 1999 г. съпругата на Фиш, професорката по американска литература и култура Джейн Томпкинс, „на практика престава да преподава“ в Дюк и „става готвачка в местен ресторант за здравословно хранене“.[14]

Критика[редактиране | edit source]

Като редовен сътрудник на Ню Йорк Таймс[15] и Уолстрийт джърнъл Фиш често става мишена на критически отзвук от различен калибър.

В статия в списание Slate Magazine Джудит Шулевиц съобщава, че Фиш не само гордо се представя за „безпринципен“, но и изобщо отхвърля понятията за „честност, безпристрастност и отговорност“. Според Фиш „идеите нямат последствия“. Коментирайки тази позиция, Шулевиц определя Фиш като „не само безпринципен релативист. Той е нещо по-лошо – фаталист“.[16]

Тери Игълтън, известният британски марксист[17], критикува безпощадно „непочтената епистемология“ на Фиш като „зловеща“. Според Игълтън, „като почти всички диатриби срещу универсализма, критиката на Фиш има своите твърди универсалии: перманентността на конфликта, априорния статут на верските системи, риторическия характер на истината, факта, че всяка привидна откритост е прикрито затваряне, и други подобни“.[18]

В своето есе „Софистиката по отношение на конвенциите“ философката Марта Нусбаум твърди, че теоретичните възгледи на Стенли Фиш стъпват на един „краен релативизъм и дори радикален субективизъм“. Като омаловажава работата му до чиста софистика, Нусбаум твърди, че Фиш „разчита на регулативния принцип на непротиворечието, когато поставя на везните конкуриращи се принципи“, като по този начин разчита на нормативни стандарти на аргументация дори когато се обявява срещу нормативните стандарти. Предлагайки алтернатива, Нусбаум се опира на Джон Ролс и труда му Теория на справедливостта, за да даде „пример за рационален тип аргументация“. Нусбаум смята за уместна критиката, която Ролс полага спрямо недостатъците на утилитаризма, показвайки, че разумната личност твърдо ще предпочита правосъдна система, която признава границите между отделните личности, вместо да се опира на съвкупността от желанията им. „Това“, твърди тя, „е толкова различно от риторичната манипулация“.[19]

Камила Паля, авторка на прочутата книга Sexual Personae и обществена активистка, атакува Фиш с определението „тоталитарен Тинкърбел“, обвинявайки го в лицемерие, задето води лекции за културното многообразие от позицията на хабилитиран професор с постоянен трудов договор в нераздираната от расови противоречия и спокойна кула от слонова кост на Университета Дюк.[20]

Дейвид Хирш, изявен критик на постструктуралистките влияния върху херменевтиката, порицава Фиш за „пропуски в логическата строгост“ и „небрежност по отношение на риторическата прецизност“. Хирш сравнява работата на Фиш с платното на Пенелопа в Одисея, като заявява, „това, което литературоведът от една страна тъче през деня, от друга разприда през нощта“. „Тъкането и разпридането при Фиш не са диалектически обвързани“, пише той, „тъй като от редуването им не следва никакво движение напред“. В крайна сметка, Хирш вижда Фиш като „лутащ се из собствените си Елисейски полета, безнадеждно чужд на изкуството, истината и човечеството“.[21]

Признание и награди[редактиране | edit source]

Фиш е носител на наградата „PEN/Diamonstein-Spielvogel“ за изкуството на научното есе през 1994 г. за книгата си Няма такова нещо като свободно слово и това е добре.

Вижте също[редактиране | edit source]

Библиография[редактиране | edit source]

Монографии

  • John Skelton's Poetry. New Haven, CT: Yale UP, 1965.
  • Surprised by Sin: The Reader in Paradise Lost. Cambridge, MA: Harvard UP, 1967.
  • Self-Consuming Artifacts: The Experience of Seventeenth-Century Literature. Berkeley, CA: U of California P, 1972.
  • The Living Temple: George Herbert and Catechizing. Berkeley, CA: U of California P, 1978.
  • Is There a Text in This Class? The Authority of Interpretive Communities. Cambridge, MA: Harvard UP, 1980.
  • Doing What Comes Naturally: Change, Rhetoric, and the Practice of Theory in Literary and Legal Studies. Durham, NC: Duke UP, 1989.
  • Professional Correctness: Literary Studies and Political Change. Cambridge, MA: Harvard U P, 1999.
  • The Trouble with Principle. Cambridge, MA: Harvard UP, 1999.
  • How Milton Works. Cambridge, MA: Harvard UP, 2001. [22]
  • Save The World on Your Own Time. Oxford: Oxford University Press, 2008.
  • The Fugitive in Flight: Faith, Liberalism, and Law in a Classic TV Show. Philadelphia, PA: University of Pennsylvania Press, 2010, 152 pp. [23] [24] [25]
  • How to Write a Sentence: And How to Read One. New York, NY: HarperCollins Publishers, 2011. [26] [27] [28] [29]
  • Versions of Antihumanism: Milton and Others. Cambridge University Press, 2012. [30]
  • Versions of Academic Freedom: From Professionalism to Revolution (очаква се да бъде публикувана през 2014 г.)

Сборници с текстове на Стенли Фиш

Публикации в българската периодика

За Стенли Фиш

  • Olson, Gary A. Justifying Belief: Stanley Fish and the Work of Rhetoric. Albany: SUNY P, 2002.
  • Postmodern Sophistry: Stanley Fish and the Critical Enterprise. Ed. Gary Olson and Lynn Worsham. Albany, NY: SUNY P, 2004.
  • Owen, J. Judd. Religion and the Demise of Liberal Rationalism. Chapters 6–8 and "Appendix: A Reply to Stanley Fish." University of Chicago Press, 2001.
  • Perez-Firmat, Gustavo. „Interpretive Assumptions and Interpreted Texts: On a Poem by Stanley Fish“. – В: Essays in Literature, 11 (1984), 145–152.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Guide to the Stanley Fish Papers на сайта на Архива по критическа теория към Калифорнийския университет в Бъркли
  2. Baldacchino, Joseph. Humanitas. „Two Kinds of Criticism: Reflective Self-Scrutiny vs. Impulsive Self-Validation“ (англ.)
  3. Maureen McLane, „Stanley Fish: Paradox 101 (Is Uic's New Dean Tearing Down The Ivory Tower, Or Clambering His Way Up?)“, Chicago Tribune, March 21, 1999 (англ.)
  4. Guide to the Stanley Fish Papers на сайта на Архива по критическа теория към Калифорнийския университет в Бъркли
  5. Andrea Lynn, „Experts in the humanities to discuss future of their discipline“, 10/6/2004 (англ.)
  6. Лекции в чест на Стенли Фиш на сайта на Института по културология към Университета на Илинойс в Чикаго (англ.)
  7. „Leading Professor Stanley Fish to Join FIU Law Faculty“, пресрилийз на сайта на Международния университет на Флорида, 29 юни 2005. (англ.)
  8. Официален сайт на Ralston College (англ.)
  9. Списък с активните членове на Американската академия на изкуствата и науките (англ.)
  10. There's No Such Thing as Free Speech . . . And It's a Good Thing, Too, p.269. (англ.)
  11. Wardaugh, Ronald. Reading: a Linguistic Perspective. University of Michigan: Harcourt, Brace & World, Inc., 1969, p.36, 60. (англ.)
  12. Fish, Stanley. „Will the Humanities Save Us?“, в. The New York Times, 6 януари 2008 г. (англ.)
  13. „The Department that Fell to Earth“ (англ.)
  14. David Yaffe, „The Department that Fell to Earth: The Deflation of Duke English“ (англ.)
  15. Блог на Стенли Фиш в Ню Йорк Таймс (англ.)
  16. „The Indefensible Stanley Fish“, сп. Slate, Dec. 27, 1999. (англ.)
  17. Paul Vallely, „Terry Eagleton: Class Warrior“, в. The Independent, 13 October 2007 (англ.)
  18. Terry Eagleton, „The Estate Agent“, в. London Review of Books, Vol. 22, No. 5, 2 March 2000. (англ.)
  19. Nussbaum, Martha C. Love's Knowledge. "Sophistry About Conventions." New York: Oxford University Press, 1990, pp. 220–229. (англ.)
  20. Camille Paglia, Crisis In The American Universities, Gifts of Speech, September 19, 1991 (англ.)
  21. Hirsch, David H. The Deconstruction of Literature: Criticism after Auschwitz. Hanover, New Hampshire: University Press of New England, 1991. pp. 4, 22–28, 68. (англ.)
  22. John Mullan, „Satanic majesties“, рец. във в. Guardian, 4 August 2001.
  23. За книгата The Fugitive in Flight: Faith, Liberalism, and Law in a Classic TV Show на сайта на University of Pennsylvania Press (англ.)
  24. Jenny Diski, „Save it for HBO“, рец. във в. London Review of Books, Vol. 33, No. 6, 17 March 2011.
  25. William Flesch, „Liberalism in Flight: Cowboys, Fugitives, and Political Philosophy“, рец. във в. Los Angeles Review of Books, October 4th, 2011.
  26. Simon Blackburn, „The Mighty Pen“, рец. в сп. The New Republic.
  27. Adam Haslett, „How To Write a (Good) Sentence“, рец. в сп. The Slate, Jan. 23, 2011.
  28. Mike Doherty, „Book Review: How To Write a Sentence, and How to Read One, by Stanley Fish“, рец. във в. National Post, Jan. 28, 2011.
  29. Nina Rastogi, „Stanley Fish's Top Five Sentences—Now with Reader Contest!“, сп. Slate, Jan. 24, 2011 (англ.)
  30. За книгата Versions of Antihumanism: Milton and Others на сайта на Cambridge University Press (англ.)
  31. Conor Gearty, „Guilty: old dons with ugly Volvos“, рец. във в. Independent, 9 April 1994.
  32. Марин Бодаков, „Т. нар. свободно слово е убежище за мошеници“, рец. във в. „Култура“, бр.29, 18 юли 2003 г.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Текстове на Стенли Фиш

Интервюта

За него