Стефан Дичев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Стефан Дичев
Роден09 януари 1920 г.
Починал27 януари 1996 г. (75 г.)
Професиястроителен инженер, юрист, писател
Националност България
Активен период1954-1996
Жанрроман
Темаистория
Дебютни творби„За свободата“ (1954-1956)

Повлиян от
  • руската класика
СъпругаЛиляна Дичева
ДецаИвайло Дичев
Уебсайт

Стефан Николов Дичев е български писател.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден и израсъл във Велико Търново. През 1938 г. завършва гимназия в родния си град, след което следва строително инженерство в Бърно, Чехия (по това време протекторат Бохемия и Моравия). Завършва право в Юридическия университет на Софийския университет през 1943 г.; асистент е по икономически науки (1944–1946), защитава кандидатска дисертация по държавно-стопански науки (1946).[1] От 1948 е инспектор във Върховната стопанска камара. Има афинитет към политикономическите науки, но след деветосептемврийския преврат се отдава на писателска и редакторска дейност.

Стефан Дичев е директор и един от създателите на поредицата на български език „Световна класика“ на издателството „Народна култура“ (1967–1972). В поредицата издава романа на Михаил БулгаковМайстора и Маргарита“, преди още да е взето решението за пускането му книжния пазар в СССР, след което е уволнен от издателството. От 1962 до 1990 г. е главен редактор на основаното от него списание „Космос“. Младежкото научно четиво е едно от най-търсените, най-четените и най-обсъжданите по онова време.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

В паметта на българските читатели Стефан Дичев остава с историко-приключенските си романи. Той пресъздава части от родната история в увлекателни сюжети, смесвайки измислица с достоверност.

Първото му произведение е историческия роман „За свободата“ (1954-1956), излязъл в две части. В „За свободата“ Дичев експериментира с модела на романа-епопея. По този начин, писателят успява да прокара представянето на няколко гледни точки, а за собствената си оценка запазва координиращо-обобщаваща функция.

Творчеството на писателя се фокусира върху философско-екзистенциално преосмисляне на историческите събития посредством илюстративно-приключенски четива, поради цензурата от страна на управляващата по това време България БКП.

Дичев отразява Освобождението и пресъздава художествено образите на най-значимите български исторически фигури от този период като Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Христо Иванов-Големия, Найден Геров, Иванчо Хаджипенчович и други.

Стефан Дичев пише „Неуловимият“, приключенски роман в стила на Емилио Салгари, с който предизвиква обществен скандал (впоследствие филмиран от Вили Цанков).

След десетоноемврийския преврат, Стефан Дичев, подобно на Яна Язова, се захваща със своя Magnum opus - трилогията „Завоевателят на миражите“, която не успява да довърши, посветена на Александър Македонски. Стефан Дичев умира, пишейки третата част на своята трилогия.

Най-известното произведение на Стефан Дичев е екранизираният му роман „Пътят към София“, посветен на 100-годишния юбилей от възстановяването на българската държава. Това е и първият цветен многосериен филм създаден в България.

Произведения на Стефан Дичев са превеждани на английски, немски, руски, испански, френски, италиански, полски, чешки, словашки и други езици.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Стефан Дичев е наречена улица в квартал „Кръстова вада“ в София (Карта).

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Романи[редактиране | редактиране на кода]

  • „За свободата“ (1954-1956);
  • „Рали“ (1960);
  • „Пътят към София“ (1962);
  • „Младостта на Раковски“ (1962);
  • „Ескадронът“ (1968);
  • „Крепости“ (1974);
  • „В лабиринта“ (1977);
  • „Съдбоносната мисия“ (1978);
  • „Среща на силите“ (1978);
  • „Подземията на Сен Жан д'Акр“ (1988);
  • „Завоевателят на миражите“ (недовършен – 1999).

Повести, драматургични и телевизионни сценарии[редактиране | редактиране на кода]

  • „Първа българска легия“ (1960) – поема;
  • „Отвъд отчаянието“ (1978) – драматургичен сценарий;
  • „Суровото време“ (1981) – сценарий за телевизионен театър;
  • „Демонът на империята“ (1971) – киносценарий;
  • „Рали“ (1978) – киносценарий;
  • Пътят към София“ (1978) – киносценарий;
  • „Среща на силите“ (1982) – киносценарий, посветен на Цариградската конференция.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Станишева, Л., Шопова, С. Библиография на дисертациите, защитени в България 1929 – 1964. Университетска библиотека, 1969. с. 322.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за