Стоян Михайловски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Стоян Михайловски.

Стоян Михайловски
български писател и общественик
Роден
Починал
3 август 1927 г. (71 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Учил вГалатасарайски лицей
Народен представител в:
III ВНС   VIII ОНС   XIII ОНС   
Подпис
Стоян Михайловски в Общомедия

Стоян Николов Михайловски е виден български писател и общественик, политик, председател на Върховния македоно-одрински комитет.[1][2] Автор е на стихотворението „Кирил и Методий“, което се превръща в училищен химн, след като Панайот Пипков създава музиката за него.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Елена в 1856 година[3] и е потомък на стар възрожденски високо просветен род – син е на Никола Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново (1865 – 1868), а в 1872 година завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, където е съученик на Константин Величков и Симеон Радев. След това от 1872 до 1874 година е български учител в Дойран, а през 1875 година заминава за Франция, за да следва право в университета в Екс ан Прованс.

След 1878 година Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия в Свищов, в новообразуваното Княжество България. Член е на Свищовския съдебен съвет (1878 – 1879), главен редактор (1880) на вестник „Народний глас“ в Пловдив, Източна Румелия и началник на отделение в българското Министерство на външните работи (1880).

Отново заминава за Франция, за да довърши прекъснатото си поради войната образование и в 1883 година завършва право и става главен секретар на Министерството на правосъдието (1883 – 1884).

В 1886 година е избран за депутат в Третото велико народно събрание и участва в избора на нов български княз през април на следната 1887 година.[1]

През същата 1887 година Стоян Михайловски става член на Русенския апелативен съд. Учител е по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889 – 1892).

Става извънреден преподавател по френски език в Юридическия (1892 – 1894) и в Историко-филологическия факултет (1897 – 1899) и доцент по всеобща литературна история (1895 – 1899) във Висшето училище в София. От 1892 година е дописен член, а от 1898 година действителен член на Българското книжовно дружество. В 1894 – 1896 година отново е депутат в Осмото народно събрание.[1]

Начело на Върховния комитет[редактиране | редактиране на кода]

Портретна снимка. Източник: ДА „Архиви“

Стоян Михайловски активно участва в дейността на Македоно-одринската организация. На Осмия македоно-одрински конгрес през април 1901 година защитава еволюционистката стратегия, поддържана и от привържениците на ВМОРО, срещу революционерите сарафисти. На 7 април близкият до монарха Фердинанд I Михайловски е избран за председател на Върховния македоно-одрински комитет като балансираща фигура между цончевистите, сарафистите и привържениците на ВМОРО.[4][5] След конгреса обаче във възгледите му настъпва сериозна преориентация. През юни 1901 година по време на голяма обиколка в страната на митинг във Варна произнася реч, изпълнена с остри нападки срещу Фердинанд и опитите му за намеса в македоно-одринското дело. Михайловски обявява, че Македоно-одринската организация е напът да попадне в ръцете на анархо-терористичната стихия, в която поставя както социалистите, така и сарафистите като Симеон Радев.[6]

Мемоар на ВМОК до българското правителство от 1901 година, подписан от Стоян Михайловски, Иван Цончев и Стефан Николов

На Деветия македоно-одрински конгрес през юли – август 1901 година Михайловски изнася в десет точки вижданията си за положението в Македоно-одринската организация. Консервативният по своите убеждения и характер Михайловски определя като язва и проказа за делото анархистите и терористите, които като стихия се надигали и подкопавали устоите на организацията и на цялото общество.[7] Конгресът отново избира Михайловски за председател, но действителното ръководство е в ръцете на генерал Иван Цончев и функциите на председателя са сведени до чисто представителни.[8] Михайловски обаче се опитва да играе по-голяма от отдредената му роля по време на последвалия голям разкол в организацията, довел до появата на два комитета – цончевистки и опозиционен на сарафистково и вморовското крило. На 23 ноември 1901 година урежда в дома си тайна среща с представители на опозицията в МОО и привържениците на ВМОРО Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Христо Станишев, Тома Карайовов и Евтим Спространов, за да обсъдят подготовката на извънреден конгрес, който да отстрани офицерите от ръководството. Подобни действия на Михайловски карат офицерите да обмислят отстраняване на Михайловски. В писмо до Александър Протогеров от 4 януари 1902 година Цончев пише „тоя човек колкото по-скоро се отстрани от организацията, толкова по-добре“. На 6 февруари Михайловски си подава оставката, но другите членове и най-вече Цончев успяват да го убедят да я оттегли, за да не се внася допълнително напрежение в организацията.[9]

В 1903 година е избран за депутат в Тринадесетото Народно събрание. Заради статията „Потайностите на българския дворец“ във вестник „Ден“ от 1904 година, насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно.[1]

През 1905 година се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на „Църковен вестник“. В последните години от живота си декларира симпатии към фашизма, описвайки го като „доктрина на разумно и логично градене“, която „укрепява, ободрява, оживотворява“.[10]

Известен с псевдонимите: Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Стоян Михайловски е наречена улица в квартал „Лозенец“ в София (Карта).

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Гробът на Стоян Михайловски в Софийските централни гробища
Паметна плоча на фасадата на дома на Стоян Михайловски
Домът на ул. „Парчевич“ 38, София

Литературната си дейност започва през 1872 в сп. „Читалище“ (Цариград). Печата и в „Периодическо списание на БКД“, сп. „Мисъл“ и в. „Ден“. Сътрудничил е и на „Църковен вестник“. Творчеството на Михайловски е жанрово многообразно – пише епиграми, афоризми, басни, пародии, публицистика, философско-моралистични творби, поеми и драми.

  • Сцени от парламентарния живот в България. 1884
  • Бог. Библейски стихотворения. 1889
  • Поема на злото. 1889 /1939, 1943/
  • Novissima verba. Стихотворения. Т. 1. 1889
  • Железни струни. Стихотворения. 1890
  • Currente calamo. Краевековни стихотворения. 1890
  • Книга без заглавие. Стихотворения. Ч. 1. 1892
  • Сатири. Нашите писачи и газетари. 1893
  • Философически и сатирически сонети. 1895
  • Книга за българския народ. 1897 / 1931, 1938, 1946, 1991/
  • По прекия друм. Бележки и размишления. 1901
  • Пробуда и възход. 1902
  • Книга за оскърбените и онеправданите. 1903
  • Източни легенди. 1904
  • Днес чук, утре наковалня. 1905
  • От развала към провала. Диалогизирани очерки. 1905
  • Словоборците станаха богоборци. Поема. 1908
  • Позив към българския народ и българската интелигенция. Ч. 1. 1911
  • Съчинения. Т. 1. 1918
  • Избрани творения. 1931 /1938/
  • Съчинения. Т. 1 – 3. Избр. творения. Книга за българския народ. Поема на злото. 1938 – 39
  • Събрани басни. 1939
  • Неиздадени съчинения. Т. 1 – 2. Увод, бел. и уредба от Ив. Богданов. 1940 – 41
  • Божествен размирник. Под. ред. на Ив. Богданов. 1943
  • Избрани съчинения. Т. 1. 1947. Т. 5. 1948
  • Избрани стихотворения. Антология. 1948
  • Избрани съчинения. В 2 т. 1960
  • Басни. Епиграми. Сатири. Лирика. 1967
  • Стихотворения. 1967
  • Епиграми. 1969
  • Избрани творби. 1974
  • Избрани творби. 1987 /1986/
  • Божествен размирник. Философска поезия и проза. Съст. и предг. Атанас Натев. 1987.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник
Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. а б в г Биография на Стоян Николов Михайловски // Държавна агенция „Архиви“. Посетен на 26.11.2012.
  2. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VII (от фонд № 381 до фонд № 599). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1986. с. 222 - 240.
  3. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 303.
  4. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 86–87.
  5. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 154.
  6. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 90.
  7. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 91.
  8. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 92.
  9. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 98.
  10. Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 38.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]