Стратиоти
Стратиотите (на гръцки: Στρατιώτες/stratiotes; на албански: Stratiotët; на италиански: stradioti, stradiotti) са наемници от Балканския полуостров, сражавали се за различни държави от Южна и Централна Европа от XV век – до средата на XVIII век.[1]
Произход и въоръжение[редактиране | редактиране на кода]
Тъждествено на еничарите, произхождат от рум миллета.[2][3][4][5] Етимологията на стратиот сочи на селянин задължен с военна служба във Византия.[6]
Стратиотите били лека кавалерия. На бойното поле те застъпват тактиката удари-бягай, използвайки засади, фалшиво отстъпление и други сложни маневри, което ги родее с акънджиите и само донякъде със спахиите, които са обаче тежка конница.[7] Въпреки това, те успешно се противопоставят на френската тежка кавалерия по време на италианските войни.[8]
Известно е, че са отрязвали главите на мъртвите и пленени врагове, тъй като техните командири (наричани капитани) плащали по дукат за глава.[9]
Стратиотите използвали на въоръжение копия, мечове, ятагани, арбалети и ками. Тяхното облекло било смесица от византийски, европейски и османски дрехи. Първоначално бронята им била ризница, но с течение на времето станала по-тежка. Като наемници, стратиотите били платени само докато техните услуги били търсени в Европа. Първото документално свидетелство за наемни стратиоти датира от 1475 г. във Фриули от времето на венецианско-турската война (1463 – 1479). Оттогава Венецианската република съставя леката си кавалерия само от стратиоти, като тяхната численост възлиза на 2200 конници и още 8000 пехотинци, участвали в битката при Форново през 1495 г. По това време се намирали и стратиоти – мюсюлмани.[10][11]
Разпространение[редактиране | редактиране на кода]
Благодарение на Венеция, стратиоти били наети във всички европейски армии през XVI век. През 1497 г. Луи XII наема 2000 стратиоти, които били въоръжени с лъкове и аркебузи.[12] Във Франция тези воини станали известни като естрадиоти и аргулети. Според едни данни от това време естрадиотите били наемници от средновековните албански владения, а аргулетите – от Аргос, т.е. от Елада.[13]
Естрадиотите носили шлем.[14] Аргулетите били въоръжени с меч, булава и къс аркебуз и участвали в битката при Дре (1562). Корпусът им във Франция бил разформирован около 1600 г.[15], когато и османските акънджии оредяли след битката при Гюргево.
В Италия стратиотите били на постоянна служба и в Неаполитанското кралство – от времето на Фернандо II.[16][17]
През 1514 г. в Англия Хенри VIII наема стратиоти за борба с Шотландия. През 1540 г. стратиоти наел и Едуард Сиймур.[18][19][20]
През XVII век ролята на този род войска намалява във връзка с масовото навлизане на огнестрелното оръжие. В Османската империя на мястото на акънджиите се появили сеймените и секбаните.
За последно стратиоти били използвани от Мария Терезия (Свещена Римска империя) по време на войната за австрийското наследство – срещу Прусия и Франция.[21]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Tardivel 1991, с. 134.
- ↑ Nicolle, 1989.
- ↑ Борис Николаевич Флоря, „Выходцы из балканских стран на русской службе“, Балканския исследования, 3. Освободительные движения на Балканах (Москва, 1978), с. 57 – 63.
- ↑ Hungary and the fall of Eastern Europe 1000 – 1568 by David Nicolle, Angus McBride
- ↑ Nicol 1992, с. 37.
- ↑ Стратиот
- ↑ Downing 1992, с. 66.
- ↑ Nicolle & Rothero 1989, с. 36.
- ↑ DeCommines, Philippe, Lettres et Negotiations, with comments by Kervyn De Lettenhove, ed. 1868, V. Devaux et Cie. Bruxelles, vol. 2, p. 200, 220.
- ↑ Setton 1976, с. 494; Nicolle & Rothero 1989, с. 16.
- ↑ Detrez & Plas 2005, с. 134.
- ↑ Dictionnaire étymologique de la langue françoise, vol. 1
- ↑ Virol M. (2007) Les oisivetes de monsieur de Vauban, edition integrale, Champ Vallon, Seyssel, p. 988, footnote 3.
- ↑ Daniel R.P.G. (1724) Histoire de la milice francoise, et des changemens qui s’y sont …, Amsterdam, vol. 1, pp. 166 – 171.
- ↑ La Grand Encyclopedie, Eole-Fanucci, Paris (undated), vol. 16, article „Argoulet“
- ↑ Historia del Rey Don Fernando el Catolico: De las empresas y ligas de Italia, book V, p. 3.
- ↑ Protocolo Etiqueta Ceremonial Heráldica: septiembre 2010 // web.archive.org, 2010-11-28. Архивиран от оригинала на 2010-11-28. Посетен на 30 март 2022.
- ↑ English Historical Review 2000, с. 192.
- ↑ Higham 1972, с. 171.
- ↑ Hammer 2003, с. 24
- ↑ Howard 2009, с. 77.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
Основна[редактиране | редактиране на кода]
- Bembi, Petri. Historiae Venetae. Venetiis: Apud Aldi Filios,, 1551.На латински.
- Bembo, Pietro. Storia Veneta. Venice, Italy, 1780. На италиански.
- De Commines, Philip. Memoirs. 1901. Излязла през 1524 г.
- Battle of Fornovo: Memoirs, 1856 edition, London, vol. 2, p. 201.
Допълнителна[редактиране | редактиране на кода]
- Bugh, Glenn Richard. Andrea Gritti and the Greek stradiots of Venice in the early 16th century. Т. 32. Thesaurismata, (Bulletin of the Istituto Ellenico di Studi Bizantini e Postbizantini di Venezia), 2002. с. 81 – 94.
- Developing Cultural Identity in the Balkans: Convergence vs Divergence // Peter Lang, 2005.
- English Historical Review. Shorter Notice. Greek Emigres in the West, 1400 – 1520. Jonathan Harris. Т. 115. Oxford Journals, 2000. DOI:10.1093/ehr/115.460.192. с. 192 – 193.
- Downing, Brian M. The Military Revolution and Political Change: Origins of Democracy and Autocracy in Early Modern Europe. Princeton University Press, 1992. ISBN 0-691-02475-8.
- Флоря, Борис Николаевич. Выходцы из балканских стран на русской службе // Балканския исследования 3, Освободительные движения на Балканах. Москва, 1978. с. 57 – 63.
- Folengo, Teofilo, Mullaney, Ann E. Baldo, Books 13 – 15. Harvard University Press, 2008. ISBN 978-0-674-03124-1.
- Hammer, Paul E. J. Elizabeth's Wars: War, Government, and Society in Tudor England, 1544 – 1604. Palgrave Macmillan, 2003. ISBN 0-333-91942-4.
- Higham, Robin D. S. A Guide to the Sources of British Military History. Routledge & Kegan Paul, 1972. ISBN 0-7100-7251-1.
- Hoerder, Dirk. Cultures in Contact: World Migrations in the Second Millennium. Duke University Press, 2002. ISBN 0-8223-2834-8.
- Howard, Michael. War in European History. Oxford University Press, 2009. ISBN 978-0-19-954619-0.
- Monter, E. William. A Bewitched Duchy: Lorraine and its Dukes, 1477 – 1736. Librairie Droz, 2007. ISBN 978-2-600-01165-5.
- Nicol, Donald MacGillivray. Byzantium and Venice: A Study in Diplomatic and Cultural Relations. Cambridge, New York, Cambridge University Press, 1992. ISBN 0-521-42894-7.
- Nicol, Donald MacGillivray. The Byzantine Lady: Ten Portraits, 1250 – 1500. Cambridge University Press, 1994. ISBN 0-521-45531-6.
- Nicol, Donald MacGillivray. The Immortal Emperor: The Life and Legend of Constantine Palaiologos, Last Emperor of the Romans. Cambridge University Press, 2002. ISBN 0-521-89409-3.
- Nicol, Donald MacGillivray. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca. 1100 – 1460: A Genealogical and Prosopographical Study. Dumbarton Oaks Center for Byzantine Studies, Trustees for Harvard University, 1968.
- Hungary and the Fall of Eastern Europe 1000 – 1568 // Osprey Publishing, 1988.[неработеща препратка]
- The Venetian Empire 1200 – 1670 // Osprey Publishing, 1989.[неработеща препратка]
- Pappas, Nicholas C. J. Stradioti: Balkan Mercenaries in Fifteenth and Sixteenth Century Italy // Sam Houston State University. Архивиран от оригинала на 2015-09-24. Посетен на 2019-04-26.
- Сатас, Константин. Hellenika Anekdota (Volume 1). 1867. (на гръцки) Available online
- Setton, Kenneth M. The Papacy and the Levant (1204 – 1571): The Thirteenth and Fourteenth Centuries (Volume 1). American Philosophical Society, 1976. ISBN 0-87169-127-2.
- Societa Italiana di Studi Araldici. Sul Tutto: Periodico della Societa Italiana di Studi Araldici, No. 3 // 2005. Архивиран от оригинала на 2012-03-14. Посетен на 2019-04-26.
- Tardivel, Louis. Répertoire des emprunts du français aux langues étrangères. Québec, Les éditions du Septentrion, 1991. ISBN 2-921114-51-8. (на френски)
- Wright, Diana Gilliland. Bartolomeo Minio: Venetian Administration in 15th-century Nauplion. Washington D.C., The Catholic University of America, 1999.