Съединение на Източна Румелия с Княжество България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
„Съединена България“ (литография от Николай Павлович)
България след Берлинския конгрес

Съединението на България е актът на фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I и ръководен от майор Данаил Николаев.

Ранни опити за съединение[редактиране | редактиране на кода]

През август 1878 година в Пловдив, Търново и други български градове възникват комитетите „Единство“, които си поставят за цел национално обединение противно на Берлинския договор. В началото на 1879 пловдивският комитет в състав Драган Цанков, Константин Величков и други дейци се преименува в Централен комитет за Южна България и се заема с военно обучение на населението под формата на гимнастически дружества. Това става под ръководството на временните руски власти. Поради негативното отношение на останалите Велики сили, те пренасочват усилията на комитета от обединението с Княжество България и Македония към подготовка за отпор срещу предвиденото в Берлинския договор изпращане на турски войски в Източна Румелия.[1]

Изострянето на граничните спорове на Османската империя с Гърция и Черна гора и идването на власт на Гладстон във Великобритания провокират нова акция за съединение през пролетта на 1880 година. В сътрудничество с правителството на Княжество България южнобългарски общественици основават комитетска мрежа със средище в Сливен. До по-решителни действия не се стига, поради отрицателния резултат от дипломатическите сондажи в Лондон и Петербург.[2] Становището на Великите сили за запазване на статуквото и междуособиците по време на Режима на пълномощията отлагат следващата съединистка акция. Тя се състои през пролетта на 1884 година, когато опозиционната Народна партия организира масови демонстрации в Източна Румелия под лозунга за обединение с Княжеството, и е прекратена скоро след като партията получава властта в областта при новоназначения генерал-губернатор Гаврил Кръстевич.[3]

Дейност на БТЦРК[редактиране | редактиране на кода]

От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (вестник „Борба“) и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.[4]

В полза на съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с командира на жандармерията майор Райчо Николов и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с най-висшия български офицер в Източна Румелия – майор Данаил Николаев, който командва пловдивското полково окръжие. Николаев споделя целите на БТЦРК, но отхвърля плановете за атентат срещу Кръстевич и сформиране на чети като нереалистични.[5] В началото на септември той мобилизира опълчението на Пловдив и околностите под предлог за участие в планирани маневри.[6] Дни по-рано, на 29 август, двама от заговорниците – капитан Сава Муткуров и Димитър Ризов, се срещат с Александър I в Шумен, където се провеждат учения на княжеските войски. Князът ги уверява в подкрепата си[7], но министър-председателят Петко Каравелов смята начинанието за неблаговременно. Воден от външнополитически и финансови съображения, той възнамерява да осуети поредната съединистка акция, но е изпреварен от събитията.[8]

Събитията през септември 1885[редактиране | редактиране на кода]

Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността от арестуване на организаторите, комитетът решава да ускори начинанието. Представители на БТЦРК заминават за Чирпан, Сливен и други градове на областта, за да поведат бунтовнически групи към Пловдив.[9]

На 5 септември е вдигнато въстание в Пазарджик, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление. По същото време въстават и селата около Пловдив. От Голямо Конаре и Конуш потеглят чети начело с Чардафон и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден. Само чирпанската чета е застигната и разбита от войскова част при село Калфата.[10]

Прокламация за поемането на властта в Източна Румелия от Временното правителство
Паметник на Съединението на България и Източна Румелия в град Пловдив

При вестта за размириците в областта източнорумелийските власти, в лицето на председателя на Постоянния комитет Иван Ст. Гешов, се допитват до руския консул в Пловдив дали да обявят самѝ Съединението. След като получава отрицателен отговор, правителството разпорежда арестуване на заговорниците и съсредоточава полицейски части в Пловдив.[11] Военните обаче не се подчиняват на заповедите на директора на милицията генерал Август фон Дригалски. През нощта срещу 6 септември войски, командвани от майор Николаев, установяват контрол над Пловдив и, без да срещат съпротива, свалят правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич.[12] Временно правителство, в което влизат представители на войската и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски, обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 години за отпор срещу очакваното турско нападение и кани княз Александър Батенберг да подкрепи Съединението.[13][14]

Пловдивските събития предизвикват масови демонстрации на подкрепа в Княжеството. Поставен пред свършен факт, Каравелов се заема да утвърди Съединението в сътрудничество с княза. На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден е вече в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си. Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България.[15][16] Народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.[17]

Международна реакция и признание[редактиране | редактиране на кода]

След Съединението България е заплашена с война едновременно от Османската империя, която иска да възстанови правата си над Източна Румелия, и Сърбия, която настоява за териториални компенсации. Нежелаейки конфликт, в който могат да бъдат въвлечени, Великите сили сдържат турската интервенция, но в същото време изискват от княз Александър да изтегли войските си от Румелия.[18] Поради недоверието си към княза, датиращо още от Режима на пълномощията, руският цар Александър III отказва да подкрепи българската дипломация, макар и да е против възстановяването на положението отпреди 6 септември.[19] В подкрепа на Батенберг действа Великобритания, която се надява чрез него да елиминира руското влияние в България. На провеждащата се в края на октомври конференция в Цариград британският представител Уилям Уайт и френският му колега възпрепятстват изпращането на турски комисар, подкрепено от посланиците на останалите сили.[20]

Безрезултатността на посланическата конференция провокира сръбския крал Милан. С подкрепата на Австро-Унгария, в началото на ноември той хвърля войските си срещу България.[21] Последвалата Сръбско-българска война е решена с битката при Сливница. След победата на българите и Букурещкия мирен договор въпросът за разделяне на България повече не е поставен.

Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села.[22] Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908-1909 година.[23]

Последствия[редактиране | редактиране на кода]

Територия на България след Съединението

Със Съединението и успешната му защита българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на Берлинския договор. Територията и населението на Княжество България се увеличават съществено, но това подтиква съседните балкански държави да се обединят трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско.[24]

В краткосрочен план Съединението и провокираната от него война със Сърбия водят до финансова и вътрешнополитическа дестабилизация на Княжеството, съпроводена с увеличаване на данъчното бреме и трайна, независимо от постигнатите през януари и февруари 1886 договорености, заплаха от сръбска и османска страна. Външнополитическата несигурност се допълва от отношението на Русия, която не одобрява своеволния начин, по който е постигнато обединението с Източна Румелия, и чрез привържениците си сред политическите сили и в армията се противопоставя на княз Александър Батенберг в момент, когато престижът му сред националистите е най-висок. Борбите между русофили и русофоби ескалират с Деветоавгустовския преврат, последван от абдикация на Батенберг и скъсване на българо-руските отношения през есента на 1886 година.[25]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стателова, Елена и др. Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година. София, Издателство „Просвета“, 1995. ISBN 954-01-0672-9. с. 16-19. Посетен на 03.05.2015.
  2. Стателова 1995, с. 25-30.
  3. Стателова 1995, с. 50-52.
  4. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 473-476, 484-485. Посетен на 03.05.2015.
  5. Радев 1990, с. 481-483, 486-489.
  6. Радев 1990, с. 493.
  7. Радев 1990, с. 490-491.
  8. Радев 1990, с. 522.
  9. Радев 1990, с. 492-493.
  10. Стателова 1995, с. 78-80.
  11. Радев 1990, с. 499-500.
  12. Радев 1990, с. 510-516.
  13. Радев 1990, с. 516-517.
  14. Стателова 1995, с. 81-83.
  15. Стателова 1995, с. 84-85.
  16. Радев 1990, с. 523-527.
  17. Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 67.
  18. Марков, Георги. „Балканизацията“. Геополитическо явление в конфликтознанието. София, „Военно издателство“ ЕООД, 2011. ISBN 978-954-509-462-0. с. 64-67.
  19. Стателова 1995, с. 91-92.
  20. Стателова 1995, с. 112-115, 121-123.
  21. Стателова 1995, с. 116-117, 125.
  22. Стателова 1999, с. 83-86.
  23. Александров, Емил и др. История на българите. Том ІV: Българската дипломация от Древността до наши дни. София, Издателство „Знание“, 2003 ISBN 954-621-213-X, стр. 256
  24. Марков 2011, с. 77-78.
  25. Пантев, Андрей. Българската криза 1886–1887 г., с. 247-253. Във: Димитров, Илчо (ред.) Кратка история на България. София, Издателство „Наука и изкуство“, 1983

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]