Съединение на Източна Румелия с Княжество България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
"Съединена България" - литография от Николай Павлович

Съединението на България е актът на фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I и ръководен от майор Данаил Николаев.

Подготовка[редактиране | edit source]

От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (в-к "Борба") и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.

В полза на съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта, но той, макар да одобрява идеята за обединението, е скептичен към липсата на реалистични планове на комитета.

Планира се Съединението да се проведе в началото на септември, когато голяма част от румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. На 29 август Сава Муткуров и членът на БТЦРК Димитър Ризов се срещат в Шумен с княз Александър I, провеждащ военни маневри в района на града. Той им дава уверения за подкрепата си, но не уведомява за това скептично настроения към Съединението министър-председател Петко Каравелов. Министър-председателят беше изостанал от събитията, той научава голямата новина по-късно даже и от най-обикновения граждани. Новината я научава, когато файтонът му влиза в Търново. След като се осведоми от София за последните сведения от Южна България и след като изрази волята си, Каравелов, влиза във връзка с княза във Варна. Тогава и двамата решават да се пристъпи веднага към действие, като се обяви мобилизация на Българската войска и свика Народното събрание на извънредна сесия. Когато на 10 септември Народното събрание се събира на извънредна сесия, то одбрява напълно всички мерки, които правителството на Петко Каравелов е взело до този момент. Това не задоволява Каравелов и той поисква да се отпуснат десет милиона кредит за обявената мобилизация. И ако в подготвителния период и в самия удар на революционния акт, Петко Каравелов няма никакво участие, то в укрепването и в събирането на плодовете от тоя акт, за отстояването, налагането и признанието от Турция, от Великите сили и от съседите, неговото участие е огромно, тъкмо в тоя важен момент, когато се решава ще има ли въобще или няма да има Съединение.[1] Първоначалното намерение на БТЦРК е Съединението да се обяви на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище започва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.

Осъществяване[редактиране | edit source]

Прокламация за поемането на властта в Източна Румелия от Временното правителство

На 4 септември бунтовници, под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва.

На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега - гр.Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България, и е обявена обща мобилизация.

След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство, че акцията не е съгласувана с нея. Подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия на 2 ноември 1885 г. напада България. Започва Сръбско-българската война. След тридневни боеве край Сливница на 5-7 ноември българите побеждават, а последвалият Букурещки договор от 19 февруари 1886 г. възстановява довоенната граница със Сърбия.

Международно признание[редактиране | edit source]

Паметник на Съединението на България в град Пловдив
Признаване от Високата порта на Съединените с Княжеството земи и върнатите на Турция нахии по Топханенския акт

Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села.[2] Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908-1909 година.[3]

Паметник на Съединението на България и Източна Румелия в град Пловдив

Последствия[редактиране | edit source]

Успешното Съединение на България е срещу руските интереси на Балканите и то води до обтягане на българо-руските отношения и организирането от руска страна на заговори и преврати в България. (→ Деветоавгустовски преврат) След успешната намеса и осуетяването им от страна на Стефан Стамболов, Русия скъсва дипломатическите отношения с България.

Литература[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Петко Пеев. Нашите водачи — година III, книга 10. София, Наши времена, 1946. с. 137-152.
  2. Стателова, Елена и др. История на нова България 1878-1944. Том ІІІ. София, Издателство „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7, стр. 83-86
  3. Александров, Емил и др. История на българите. Том ІV: Българската дипломация от Древността до наши дни. София, Издателство „Знание“, 2003 ISBN 954-621-213-X, стр. 256

Външни препратки[редактиране | edit source]