Съществително име

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Съществителното име, наричано понякога за краткост само съществително, а също и субстантив, е част на речта, която означава конкретни или абстрактни понятия.

В изречението съществителното име може да изпълнява синтактичните функции подлог, допълнение, несъгласувано определение, обстоятелствено пояснение или приложение. Например в изречението „Иван написа писмо до баба си.“ Иван е подлог, а писмо и баба са съответно пряко и непряко допълнение.

За разлика от местоименията, които имат подобни синтактични функции, съществителните образуват отворена лексикална категория - допустима е появата на нови съществителни чрез съчетаване на съществуващи думи, словообразуване, заемане от други езици и други.

В различните езици съществителните могат да се изменят, в зависимост от отношението си към някои граматични категории - определеност, падеж, именен клас (включителна род), число.

Видове[редактиране | edit source]

Според назоваваното[редактиране | edit source]

За разлика от глаголите, които назовават извършването на определено действие и отговарят на въпроса "Какво прави?", съществителните имена са част на речта, която именува предмет, явление, лице, представител на животинския или растителния свят и отговаря на въпроса "Какво е това?". Според вида и обхвата на предмета или явлението, което назовават, съществителните имена се делят на различни групи.

Част от съществителните имена са думи, които се отнасят до определени, конкретни предмети, като стол, ябълка, Мария, които могат да се пипнат, видят или чуят. Те се наричат конкретни съществителни. Втората група съществителни - абстрактни, или още отвлечени, назовават идеи, абстрактни понятия или нематериални неща напр. свобода, справедливост и т.н.

Със съществително име може да се означи броим предмет или лице например куче, работник, химикалка. В същото време дадено съществително може да обхваща комплексен предмет за чиито части няма възможност или смисъл да бъдат преброени - земя, тълпа. Първият вид се определя като обикновено (единично), а вторият като събирателно (колективно) име.

Най-ясното разграничение според значението е на съществителни собствени и съществителни нарицателни имена. При вторите името не носи родова характеристика на предмета/ лицето, а го определя еднозначно.

Съществителни нарицателни имена[редактиране | edit source]

Съществителните нарицателни имена назовават група еднородни явления и същевременно конкретното явление. Т.е. са названия на понятията. Може да се нарекат още общи съществителни имена: мисъл, дърво, писател, смелост и други.

В българския език нарицателните имена се пишат с малка начална буква.

Съществителни собствени имена[редактиране | edit source]

Съществителните собствени имена назовават отделни лица, животни, обекти или абстрактни явления. Те не се свързват с понятие, а принадлежат на единични явления, поради което може да се нарекат частни съществителни имена. Те биват:

  • повторяеми - имена на лица (Иван, Мария), животни (Шаро), институции и др.
  • неповторяеми - най-често географски понятия (Азия) и прозвища (Дякона).

Наблюдават се случаи, в които нарицателните съществителни имена преминават в собствени и обратно: вяра - Вяра, надежда - Надежда, Кулон (Шарл Кулон) - кулон.

В българския и английския, както и в други езици, съществителните собствени имена се пишат с начална главна буква, за да се различават от другите думи по-лесно и бързо. В писмения немски език съществителните имена без изключение започват с главна буква, независимо дали са нарицателни или собствени.

Примери[редактиране | edit source]

  • България (съществително собствено име, за кратко с.с.и.) е държава (съществително нарицателно име, за кратко с.н.и.) на Балканския полуостров (с.н.и.)
  • Иван (с.с.и.) стана от масата (с.н.и.) и отиде да плати сметката. (с.н.и.)
  • Калина (с.с.и.) е име (с.н.и.) на момиче (с.н.и.)

По произход[редактиране | edit source]

За първични се считат онези съществителни имена, които не са произлезли от други думи или връзката сега не е видна. Такива са хляб, мъж.

За разлика от тях производните съществителни са произведени от други съществителни, прилагателни или глаголи, напр. съотв. овчар, вялост, ученик. Особена група в последните са отглаголните съществителни, които означават процеса на извършване на дадено действие.

Прости и сложни[редактиране | edit source]

Съществителни като Ботевград са сложни, защото имат повече от една коренна морфема.

За разлика от тях простите Ботев и град се състоят от корен и наставка или само корен.

Граматични категории[редактиране | edit source]

Род (Именен клас)[редактиране | edit source]

Именните класове са големи групи от съществителни, принадлежността към които оказва влияние върху формата на свързаните със съществителното думи. Всяко съществително принадлежи към един именен клас.

Именните класове в индоевропейските и някои други езици обикновено се наричат родове. В повечето от тези езици, включително в българския, има три рода, мъжки, женски и среден, а в някои от тях средният род отсъства. Мъжкият и женският граматичен род приблизително съответстват на биологичния пол на назовавания обект, когато той има такъв, макар че има и изключения - например, думата „момиче“ е в среден род на български и немски („Mädchen“) и в мъжки род на ирландски („cailín“). Съществителните, назоваващи безполови обекти, могат да имат произволен род, като най-често определящи са символични подобия в значението или морфологични сходства.

В някои езици съществуват и други именни класове, освен класическите родове. В повечето славянски езици съществителните в мъжки род допълнително се разграничават на одушевени и неодушевени, а в полския одушевените съществителни в мъжки род се разделят на лични и безлични. В баския има само два класа - за одушевени и неодушевени предмети, а в повечето кавказки езици - четири: мъжки, женски, за одушевени същества и за останалите съществителни. Много нигер-конгоански езици имат силно усложнена система от именни класове - така в луганда те са 10, а в суахили - 18.

В много езици, някои от които с голямо разпространение, именни класове напълно отсъстват. Сред тях са китайски, японски, алтайските езици (включително турски), бенгалски, унгарски, филипински, арменски, грузински, индонезийски, персийски, виетнамски. В английския език има само остатъци от система на именни класове, запазена главно при някои местоимения.

Число[редактиране | edit source]

С категорията число се изразява броят на назоваваните обекти. В зависимост от числото, съществителното може да се изменя, най-често с добавяне на окончание, а често с числото се съгласуват и свързани със съществителното думи в изречението. В повечето езици, в които присъства категорията число, включително и в българския, съществуват две числа - единствено, за единични предмети, и множествено, за повече от един предмет, например „дърво“/„дървета“, „автобус“/„автобуси“.

Разделянето на единствено и множествено число не е единственото възможно. В много семитски езици се използва двойствено число, означаващо два предмета. Смята се, че в индоевропейския праезик също е съществувало двойствено число. То е известно от няколко мъртви днес езика, като санскрит, старогръцки и готски, съществувало е в старобългарски, а в съвременните индоевропейски езици е запазено при исландския и словенския.

По подобен начин, макар и много по-рядко, някои езици използват тройствено число (някои австронезийски езици, като толомако, лихирски, манамски). Няма сведение за съществуването на четворствено число в никой от естествените езици.

В някои езици определени съществителни имат колективно и сингулативно число. В този случай основната дума описва даден клас предмети (на арабски: حجر, „камъни“; на руски: лёд, „лед“), а производната - конкретен представител на класа (на арабски: حجرة, „отделен камък“; на руски: льдина, „парче лед“). Колективната форма напомня български съществителни от рода на „ориз“, описващи изброим клас предмети, но в българския няма механизъм за образуване на сингулативната форма, а се използват описателни фрази като „зърно ориз“.

В отделни езици, като хопски и валпирски, както и при някои арабски съществителни, се използва паукално число - то обозначава малък брой обекти за разлика от множественото число, при което обектите са много. Дистрибутивното число, използвано например в навахския, се използва за множество обекти, но разглеждани като независими индивидуалности.

Определеност[редактиране | edit source]

Съществителните имена имат категория определеност и това се изразява с членуване:
м.р - пълен член -ЪТ, -ЯТ; непълен член -А, -Я;
ср.р. - ТО;
ж.р. - ТА.

Падеж[редактиране | edit source]

С граматическата категория падеж се означава синтактичната роля на съществителното.

В българския език най-често се използват звателни форми за съществителните имена от мъжки и женски род, които практически се употребяват за обръщения само при съществителните, назоваващи живи същества. Падежните окончания са и о, а за мъжки род и . При образуване на формите понякога се изпускат или преобразуват звукове.

Примери:

Стефан - Стефане, ученик - ученико, Спасител - Спасителю, старец - старче

кучка - кучке, Мария - Марийо

Тъй като звучат грубо, с.с.и. ж.р. зв. п. (съществителни собствени имена от женски род в звателен падеж), завършващи на -о, се избягват.

Вижте още[редактиране | edit source]