Тиквешко въстание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Тиквешкото въстание е въоръжен бунт на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу сръбската власт във Вардарска Македония. Тиквешкото въстание е първият масов въоръжен протест на македонските българи срещу новия сръбски режим във Вардарска Македония. Въстанието избухва на 15 юни 1913 година, ден преди началото на Междусъюзническата война, като са освободени Неготино, Кавадарци и Ваташа, но не обхваща и други селища в района, защото българските войски не успяват да се притекат на помощ. На 25 юни четите се оттеглят от завзетите селища и в следващите дни въстаналите райони са подложени на жесток терор от сръбската власт.

Причини[редактиране | edit source]

Причина за въстанието са насилията, извършвани от сръбските административни и военни власти в тиквешкия край. Още в началото на декември 1912 година сръбският комендант на Кавадарци събира видните българи и ги уведомява, че българското общинско управление се разпуска и той лично ще управлява града, като им заявява:

Вие сте стари сърби. Българите ви асимилираха. Сега, когато ние сме тук, ще си бъдете отново сърби. Ако не се съобразявате с това, което ви казвам, ще ви избия всички.[1]

Те са изгонили всички български свещеници и учители от Тиквешко и на тяхно място довели сръбски свещеници. Изгонени са били и всички учители и са заменени със сръбски. Тези, които искали да останат, трябвало да отидат на курс в Белград да изучат сръбски език. Архиерейският наместник Григорий Лазаров е пребит, защото се опитва да причака своя митрополит на железопътната гара в Криволак, а къщата му е съборена. Извършили са и много насилия - убит е един младеж - Александър Видов, който на въпрос сърбин ли е, той отговоря отрицателно. Убита е и майката на войводата участник във въстанието Димитър Пинджуров - Наца Пинджурова. Изнасилена е Мария Тодорова на втория ден след нейната сватба от един сръбски поручик. Зарко Илиев от Ваташа бива пребит, също и много други жители на Тиквешко.

Развой[редактиране | edit source]

Мемориална плоча за Тиквешкото въстание в Кавадарци.

Централният комитет на ВМОРО изпраща в Кавадарци члена си Петър Чаулев, който провежда тайно събрание в дома на Йовче Шкартов, бащата на Михаил Шкартов, на което е решено незабавно да започне подготовка за въстание. На Дончо Лазаров и Михаил Шкартов е възложено да организират и въоръжат местната милиция.[2]

През април и май 1913 г. ВМОРО е готова да вдигне въстание в Тиквешко срещу сръбските окупационни части. На 26 май ръководството на организацията в Кавадарци получава окръжно №57 от Централния комитет че към Тиквешко се придвижват четите на Марко Иванов, Милан Матов, Панайот Карамфилович, Петър Чаулев, Милан Гюрлуков и други. На 29 и 30 май е свикано събрание в село Бегнище, на което присъстват 60 души представители на почти всички села в Кавадарска околия. За вдигане на въстание се изказват единодушно всички делегати. Избран е революционен щаб, в който влизат Михаил Шкартов, Лазар Банянски, Христо Михов, Коце Сеизов, Атанас Мурджев, Тодор Камчев, Пано Измирлиев, Мело Янев, Тодор Мицев, Глигор Линин, Евтим Монев, Дончо Лазаров, Васил Саздов, Димитър Пинджуров, Атанас Божков, Трайчо Трушията, Гошо Голев, Йованче Шошев, Милан Атанасов и Милан Ацев.[2][3]

На 13 юни е свикано второ заседание в село Ваташа, което решава щом се получи известие, че българските войски тръгват от Щип, Радовиш и Струмица, четите и милицията на ВМОРО веднага ще се вдигнат на повсеместно въстание в Тиквешко като ударят в гръб сръбските войски, окопали се по десния бряг на Вардар и по височините при селата Пепелище и Мужанци.[2]

На 15 юни 1913 г. обаче четата на Дончо Лазаров е открита във Ваташа и започва сражение. Заедно с четата на Шкартов нападат сръбските войски в Неготино и още същия ден ги прогонват. В селището се установява българско управление. Сръбските власти изпращат войски и турски чети от околните села, но всички техни пристъпи са отблъснати. От Неготино българските въстаници настъпват към Кавадарци, където сърбите успяват да арестуват множество легални дейци на ВМОРО. Избухналото въстание хвърля в тревога сръбското върховно военно командване, което изпраща още войски. На 19 юни обаче те са разбити и отстъпват към Велес.[2] Кавадарци е освободен, като над града се развяват български знамена. На 20 юни на тържествено събрание е избрано българско управление, съставено от 12 души от града и околията.[4]

На 20 юни настъпва около 30 000 сръбска войска, начело с войводите Василие Търбич и Йован Бабунски и други. Въстанниците са подкрепени от пристигналите на 22 юни чети на Христо Чернопеев, Чаулев и Васил Чекаларов. Сръбската армия започва да изгаря масово българските села, като селяните бягат към Кавадарци. Въстанниците водят ожесточени сражения при височините на село Паликура и от река Черна до река Луда Мара. На 23 юни Щабът на въстанието отправя апел до българското главно командване да изпрати помощ. Но получава заповед четите да се оттеглят, тъй като българската армия отстъпва на изток.[4]

На 24 юни въстанниците напускат организирано позициите си и сръбските войски влизат в Кавадарци. Цялото население и всички бежанци от околните села бягат към планините. По улиците на града се водят боеве през цялата нощ срещу 25 юни. Рано сутринта и четите и милицията на ВМОРО се оттеглят къв Бегнище. Градът е разграбен и опожарен. 60 къщи и дюкана са изгорени, а заловените 24 души са разстреляни на място. Неготино пострадва по-силно - от 800 къщи и дюкяни са изгорени 750.[4]

На 27 юни щабът на въстанието решава невоъоръжените хора да се върнат в домовете си. Сръбският комендант на Кавадарци гарантира чрез свещеник Григор Хаджийорданов живота и имота на завърналите се.[5] Въпреки това над завърналите се започват масови насилия - в Моклище са убити 18 души, в Корешница - 19, в Рибарци - 16. В Кавадарци 150 души са завързани на колове, държани 30 часа без вода и накрая избити и оставени непогребани. На 12 юли, Петровден всички жители на Кавадарци са принудени да присъстват на молебен за крал Петър I, като окръжният управител заявява, че „тук в Сърбия може да живее само оня, който е прави сърбин“. На 20 юли всички граждани отново са събрани и обградени от войска, жандармерия и сръбски четници. Окръжният управител заявява, че населението на Кавадарци е от памтивека сръбско, и кара гражданите да гласуват декларация, с която се отказват от българската си народнос и се обявяват за сърби. Общо жертвите в Кавадарци са 363 души, в Неготино - 230, а във Ваташа – 40 души. 2700 души са арестувани, инквизирани и затворени.[6] По данни на Карнегиевата комисия броят на жертвите на Тиквешкото въстание е над 1000 души.

През септември същата година срещу сръбските власти избухва Охридско-Дебърското въстание.[7]

Революционно знаме на Тиквешко[редактиране | edit source]

В горната част на знамето на тиквешките въстаници имало надпис Тиквешки революционерен окръг. Под него пишело „Свобода или смърт“. В центъра му имало жена, която държи развято българско знаме и е стъпила с единия крак върху тялото на убит войник. Знамето е правено от учителки от Кавадарци под ръководството на Пане Иванов, учител в Кавадарци, който е роден в Кюстендил. Знамето изгаря при немските бомбардировки на Белград през 1941 година[8].

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 - 1941 г., Колектив, Издателство „Знание“ ООД, София, 1998 г., стр. 30.
  2. а б в г Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 - 1941 г., Колектив, Издателство „Знание“ ООД, София, 1998 г., стр. 31.
  3. Петре Камчевски: Тиквешкото въстание все повече навлиза в историографията, 19 юни 2010, Агенция „Фокус”
  4. а б в Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 - 1941 г., Колектив, Издателство „Знание“ ООД, София, 1998 г., стр. 32.
  5. Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 - 1941 г., Колектив, Издателство „Знание“ ООД, София, 1998 г., стр. 32 - 33.
  6. Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 - 1941 г., Колектив, Издателство „Знание“ ООД, София, 1998 г., стр. 33.
  7. Тиквешкото въстание – едно забравено кърваво българско въстание от 1913 г. - Откъс от книгата на Д. Гоцев “Национално освободителните борби във В. Македония 1912-1915 г “.
  8. Петре Камчевски: Тиквешкото въстание остави дълбока следа в историята на този край - Агенция Фокус

Източници[редактиране | edit source]

Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.