Тихи океан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Pacific Ocean - en.png

Тихият океан е най-големият океан на Земята. Разположен е между Азия и Австралия на запад, Америка на изток, Северния ледовит океан на север и Южния океан на юг.

С площ 169,2 милиона квадратни километра Тихия океан е най-голямото подразделение на Световния океан и на цялата хидросфера, като заема 46% от водната повърхност и 30% от общата повърхност на Земята.[1] Екваторът го разделя на две части, наричани Северен и Южен Тихи океан, с изключение на Галапагоските и Гилбъртовите острови, които се приемат за част от Южния Тихи океан, въпреки че са разположени от двете страни на екватора.[2] Марианската падина в западната част на Северния Тихи океан е най-дълбоката точка в света с дълбочина 11 022 m.[3]

Тихият океан става известен на европейците в началото на 16 век, когато през 1513 година испанският изследовател Васко Нунес де Балбоа пресича Панамския провлак и му дава името Южно море (Mar del Sur). Съвременното си наименование получава от португалския мореплавател Фернандо Магелан, когато той излиза в открито море след преминаването през бурните води на Магелановия проток.[4]

Обща характеристика[редактиране | edit source]

Разположен е между континентите Азия и Австралия на запад, Северна и Южна Америка на изток, Антарктида на юг. Границата със Северния ледовит океан е по Беринговия проток — от нос Дежньов до нос Принц Уелски; с Индийския океан — от Малайския проток, край островите Суматра, Ява и Нова Гвинея, Торесовия и Басовия проток до Антарктида; с Атлантическия океан - от нос Хорн до Антарктида. Заема 35,22% от площта на Земята и на него се падат почти 50% от площта на Световния океан. Средната му дълбочина е 3976 метра.

Pacific elevation.jpg

Тихият океан има силно развити брегове от различен тип, но преобладават фиордовите и абразионните. По брой на островите (около 20 хил.) и обща площ Тихият океан е на първо място. Шелфът в Тихия океан заема 1,7% от площта на океанското дъно, континенталният склон — 7%, дълбоководните ровове — 1,3%, абисалното дъно — 9%.Континенталните склонове са стръмни, често разчленени от каньони. По северната и западната периферия на Тихия океан се простира система от котловини (дълбочина от 3000 до 7000 м), островни дъги и свързаните с тях дълбоководни ровове - Алеутски ров, Курило-Камчатски ров, Мариански ров.

Най-голямата структурна форма в Тихия океан е Източнотихоокеанският хребет, който го разделя на 2 асиметрични части. Дъното на Източния Тихи океан е разпукано от на повърхностните води 26-28°С — на Екватора, до -0,5-1°С — северно от 58° с.ш. и южно от 68° ю.ш.; през август — съответно 25-29°С на Екватора, 5-8°С в Беринговия проток, -0,5 до 1°С — южно от 60°-62° ю.ш. Соленост от 30,0‰ в източната част на умерените ширини до 36,5 ‰ в южните субтропици. Приливи от 0,4 м в Океания до 12,9 м в Пенжинская губа, Охотско море. Чести цунами. От Антарктида се откъсват и плуват айсберги, достигащи понякога до 46° ю.ш.

Граници[редактиране | edit source]

През 1953 година Международната хидрографска организация (МХО) определя границите на двете части на Тихия океан по следния начин:[2]

Северен Тихи океан
Южен Тихи океан
  • На югозапад. От Югоизточния нос, най-южната точка на Тасмания по меридиана на 146°55' и.д. до Антарктида.
  • На запад и северозапад. Южната, източна и североизточна граници на Тасманово море, югоизточната и североизточна граница на Коралово море, южните, източни и северни граници на Соломоново море и Бисмарково море и североизточната граница на Източноиндийския архипелаг от Нова Гвинея до екватора.
  • На север. Екваторът, но включвайки на частта от Гилбъртовите и Галапагоските острови, лежаща на север от него.
  • На изток. Меридианът на нос Хорн (67°16' з.д.) от Огнена земя до Антарктида; линията от нос Вирхенес до нос Еспириту Санто в източния край на Магелановия проток.
  • На юг. Антарктида.

В това определение на границите на Тихия океан не са включени периферните водни басейни, като Коралово море, които обикновено се приемат за част от него, но се разглеждат от МХО като самостоятелни обекти.

През 2000 година МХО променя дефиницията си за границите на океаните, като водите на юг от 60° ю.ш. са обособени в самостоятелен Южен океан. Макар че се използва от МХО и други организации, новата дефиниция не е официално одобрена, поради възраженията на някои страни, като Австралия.[5]

На север Тихият океан граничи с Арктичния океан чрез условна граница-Беринговия проток.На запад океанът е ограден от континента Азия,на много успоредни разломи (Мъри, Кларион, Клипертън) с дължина стотици километри. Теригенни, пелагични и хемогенни (конкрекции с желязо, манган, мед, никел, кобалт и др.) морски утайки. Атмосферната циркулация над Тихия океан се определя от 4 основни области на атмосферен пренос: Алеутски минимум, Севернотихоокеански, Южнотихоокеански и Антарктически максимум. В тропичните и субтропичните ширини главно устойчиви североизточни (на север) и югоизточни (на юг) ветрове — пасати, и силни западни ветрове — в умерените ширини. Средна февруарска температура югозапад-от бреговете на островите на Малайския архипелаг и континента Австралия

Границата с Индийския океан е широка и минава по меридиана от остров Тасмания до Антрактида. За източна граница служат бреговете на Северна и Южна Америка до нос Хорн, откъдето тя условно продължава до континента Антрактида. В тези граници океанът заема площ от 179 млн.кв.км

Водна повърхност[редактиране | edit source]

В океана се зараждат високи вълни
Водите на океана са прозрачни и сини
Водите на Берингово море са замръзнали в голяма част от годината
Марианската падина се намира под източната перифурия на Филипинско море
Топлите океански води са причина за чести зараждания на тайфуни
Великденски остров
Много от островите са важни туристически дестинации
Камчатския краб е ценен улов добиван от Берингово море
Макар че Галапагоските острови се намират на екватора студеното Хумболтово течение създава благоприятни условия за пингвините
Хилядите отдалечени острови в океана се отличават със самобитна култура

Обемът на Тихия океан, е приблизително 622 милиона km³. Температурата на водата в нeго варира в широки граници - от замръзване в полярните му краища до около 30°C в близост до Екватора. Количеството на валежите в Тихия океан надвишава това на изпаряващата се вода. От реките в океана ежегодно постъпват над 30 хил.km³ прясна вода. Ето защо солеността на повърхностната вода на океана е по-ниска от тази на други големи водни басейни. Водата в близост до Екватора е по-малко солена от тази в средните географски ширини. Причината за това е, че на Екватора валежите са изобилни през цялата година. В умерените и полярните ширини солеността е ниска поради ниското ниво на изпарение на морската вода.

Движението на водата в Тихоокеанския басейн обикновено е в посока на часовниковата стрелка в Северното полукълбо и обратно на часовниковата стрелка в Южното полукълбо. Севернопасатното течение екваториално течение достигайки на запад до Филипините завива на север към Япония известно като топлото течение Курошио. В областта на 45° северна ширина течинието завива на изток и се разделя на север към Алеутските острови и клон на юг, кайто отново се включва в северното екваториално течение. Алеутското течение оформя циркулацията на водата в Берингово море, а друга част вече охладена завива на юг към Калифорния като Калифорнийско течение, което се включва отново към Севернопасатното течение.

Южноекваториалното течение достигайки на запад до Нова Гвинея завива на юг като Източноавстралийско течение което в антарктическите райони се слива със Западноветровото течение. Преминава на изток и в района на нос Хорн се разделя. Северното му рамо завива на север покрай бреговете на Чили към Перу и Галапагоските острови. Този клон се нарича Хумболтово течение.

Плътността на водата е в пряка зависимост от солеността и температерата на водата. Цветът на водата в субтропичните и тропичните ширини е синя, а прозрачността на определени места надвишава 50 m. В северните умерени ширини преобладават тъмно сини води, в района на бреговете зеленикави с прозрачност 15—25 m. В антарктическите ширини цветът е зеленикав с прозрачност до 25 m.

Приливите в северните части на океана са неравномерни и големи - от 5,4 m в залива Аляска до 12,9 m в Охотско море. В района на Соломоновите острови и Нова Гвинея приливите са сравнително слаби - до 2,5 m. Вълнението е най-силно в района между 40 и 60° южна ширина, в район където господстват силни западни ветрове („Ревящите четиридесет“), а в Северното полукълбо северно от 40° северна ширина. Максималната височина на вълни предизвикани от силни ветрове достига над 15 m, а дължината им надвишава 300 m. Тук са характерни вълните цунами, които най-често се появяват в северните, югозападните и югоизточните крайбрежия на океана.

В северните части на океана водата замръзва в резултат на суровите климатични условия. Ледът е характерен за водите на Берингово, Охотско, Японско, Жълто море, покрай остров Хокайдо и полуостровите Камчатка и Аляска. В южните части на Тихи океан се срещат айсберги, които се откъсват от ледената шапка на Антарктида и носени от теченията и ветровете се плават на север. Северната граница до която се срещат айсберги е 61—64° южна ширина през зимата и до 70° южна ширина през лятото.

Острови в Тихи океан[редактиране | edit source]

Островите в Тихия океан са около 10 хиляди и като освен по площ се нарежда също на първо място и по този показател.[6] Най-голямата суша, която се намира изцяло в рамките на Тихия океан е на остров Нова Гвинея. Това е и вторият по големина остров в света. Почти всички от по-малките острови в Тихия океан лежат между 30°N и 30°S. Те се простират в ивица разположена от Югоизточна Азия до Великденския остров. Останалата част на Тихия океан е по-бедна на острови и архипелази. По време на последния ледников период Нова Гвинея е била част от Австралия като образуват общ суперконтинент наречен Сахул.

Големият триъгълник на Полинезия свързва Хаваите, Великденския остров и Нова Зеландия. Представлява островни групи и архипелази от островите Кук, Маркизките острови, Самоа, Дружествени острови, Токелау, Тонга, Туамоту, Тувалу и Уолис и Футуна.

На север от Екватора и на запад от Международната линия за смяна на датата включва многобройни малки острови наречени Микронезия. В нея влизат Каролинските, Маршаловите и Марианските острови.

В югозападната част на Тихия океан лежи островната група на Меланезия, която е доминирана от Нова Гвинея. Други важни групи са архипелагът Бисмарк, Фиджи, Нова Каледония, Соломоновите острови и Вануату.

В западната част на океана са разположени островните групи на Филипините и Япония, по-големите единични острови Хайнан, Тайван и Сахалин. Курилските острови отделят Охотско море от океана, а по на север Алеутските острови оформят дъга между Азия и Северна Америка като отделят Берингово море на север. По крайбрежието на Америка островните групи са по-малко като се отличават архипелази в непосредствена близост до континента, оформени в резултат на ледниковата активност. По крайбрежието на Калифорния се намират островите Ченъл, а на Екватора близо до Южна Америка се намират Галапагоските острови. Хавайският архипелаг е разположен почти в центъра на Тихи океан.

Острови в Тихия океан са от четири основни типа: континентални, високи острови, коралови рифове, коралови и повдигнаи платформи. Континенталните острови включват Нова Гвинея, Нова Зеландия и Филипините. Някои от тези острови са структурно свързани с близките континенти. Високите острови са с вулканичен произход. Много от тях имат и активни вулкани. Сред тях са Бугенвил, Хавай и Соломоновите острови.

Третият и четвъртият вид острови са резултат от коралови наслагвания в резултат на жизнената дейност на миниатюрните органицми. Кораловите рифове са ниско разположени структури, които са изградени от базалтова основа от засъхнали потоци лава под повърхността на океана. Едни от най-характерните примери за това е Големия бариерен риф. Вторият тип е изграден отново от коралови наслагвания, разположени на широка платформа. Примери за това са осровите от Френска Полинезия.

Релеф[редактиране | edit source]

Океанското дъно се отличава със сложен релеф. Ширината на шелфа варира от няколко десетки километра при американското крайбрежие до 700 — 800 km в Берингово, Източно- и Южнокитайско море. Континенталните склонове са стръмни, често стъпаловидни и разчленени от каньони. В северната и западната част на океана от полуостров Аляска до Нова Зеландия се простират система от котловини, островни дъги и дълбоководни океански падини. За тази част от океана са характерни разнообразен релеф, активнен вулканизъм, интензивна сеизмична активност. Най-големите дълбоководни котловини се срещат под Берингово, Охотско, Японско, Южнокитайско море и моретата Сулу, Сулавеси, Филипинско и Коралово. Същите варират от 3500 до 7500 метра.

Островните дъги са представени от една или две вериги от острови. На юг от Япония се разделят на два клона като заобикалят Филипинската котловина. В непосредстена близост се намират и океанските падини, които често имат рекордни дълбочини.

На дъното на Тихи океан се намират много и големи котловини: Североизточна, Северозападна, Източномарианска, Западнокаролинска, Източнокаролинска, Меланезийска, Централна, Южна, Белинсгаузен, Чилийска, Перуанска и други. Котловините са с дълбочина от 4000 до 7000 m и имат предимно хълмисто дъно с групи или вериги от планини. Една от големите структури на дъното на океана е Източнотихоокеанския хребет като разделя океана на две асиметрични части.

Морета[редактиране | edit source]

Големи заливи[редактиране | edit source]

Протоци[редактиране | edit source]

С Атлантически океан
С Индийски океан
Със Северен ледовит океан
Важни протоци в Тихи океан

История[редактиране | edit source]

Основните човешки миграции в Тихия океан настъпват в праисторически времена. Те са извършени основно от полинезийците от азиатските брегове към островите на Полинезия до Таити, а на по-късни етапи и към Хавай, Нова Зеландия, Великденския остров.

Няколко ктолетия основната доминираща сила в района на океана бил Китай. Още от 3 в.пр.н.е. страната предприема експанзионистична политика на юг към Виетнам, а по-късно към Корея и Япония.

Океанът е открит от европейците в началото на 16 век. Първият му изследовател е испанецът Васко Нунес де Балбоа, който през 1513 г. преминава Панамския провлак и достига до тихоокеанското крайбрежие на Централна Америка. Де Балбоа го нарича както Mar del Sur (Южно море). Съвременното си име океанът получава от португалецът Фернандо Магелан, който при своята околосветска обиколка след преминаването покрай южния край на Южна Америка попада в сравнително тихия и спокоен воден басейн. Поради тази причина го нарича Pacífico.

През 1564 г., испански изследователи водени от Мигел Лопес Легаспи прекосяват океана от Мексико до Филипините и Марианските острови. През останалата част на 16-ти век океанът се намира основно под испанско влияние с кораби, плаващи от Мексико и Перу към Филипините през Гуам. Създадена е и испанската източноиндийска компания. Манилските галеони са експлоатирани в продължение на два и половина века като са свързвали Манила и Акапулко, а търговският път представлявал един от най-дългите в историята. Испански експедиции откриват и Тувалу, Маркизките, Соломоновите острови и Нова Гвинея в южната част на Тихия океан.

В търсене на Тера Антарктида през 17-ти век испански изследователи откриват Питкерн и Вануату. Холандски ветроходни изследователи преминавали около Южна Африка и се насочвали в посока Тихи океан в търсене на търговски пътища. През 1642 г. Абел Тасман открива Тасмания и Нова Зеландия. През 18-ти век в северната част на океана руски изследователи започват активно да проучват бреговете на Аляска и Алеутските острови. Испанците достигат на северозапад до остров Ванкувър. Французите откриват голяма част от Полинезия, а английският изследовател Джеймс Кук прави три пътувания в южната част на Тихия океан до Австралия, Хавайските острови и Северна Америка

С развитието на империализма през 19-ти век големите европейски колониални страни окупират голяма част от Океания, а през следващите десетилетия сили започват да мерят и САЩ и Япония. Значителен принос в океанографските проучвания са направени от пътуванията на кораба „Бийгъл“ през 1830 г., с Чарлз Дарвин на борда; „HMS Challenger“ през 1870 г., „USS Tuscarora“ през 1873-1876 г. и на немския „Gazelle“ през 1874–1876 г.

Въпреки че през 1898 г. Съединените щати придобиват контрол над Гуам и Филипините от Испания, след 1914 г. Япония контролира голяма част от западната част на Тихия океан. По време на Втората световна война тя става и основен агресор в западната част на океана като окупира голяма част от колониите на своите противници във войната. След края на Втората световна война много бивши колонии в Тихия океан се превръщат в независими държави. Най-интензивен е процесът на антиколониализъм в периода между 1950-те до 1970-те години, когато голяма част от колониалните владения се превръщат в независими държави.

Природни богатства[редактиране | edit source]

Експлоатацията на минералните богатства на Тихия океан е затруднена от големите му дълбочини. В плитките води на континенталния шелф край бреговете на Австралия и Нова Зеландия се добива нефт и природен газ, перлите се добиват по бреговете на Австралия, Япония, Папуа-Нова Гвинея, Никарагуа, Панама и Филипините.

ЖМК (Желязо-манганови конкреции)*
Конкреционното поле Кларион- Клипертон днес се явява най- изученият участък на дъното на Световния океан. Резултатите от неговото изучаване и проучване дават основание да бъдат обособени огромни площи на дъното на района, разпределени между няколко държави: Франция, Япония, Русия, Индия, Китай, Южна Корея и съвместната организация „Интерокеанметал”. През 2001 г. консорциумът „Интерокеанметал” в състав България, Русия, Куба, Полша, Словакия и Чехия подписват контракт с Международния орган по дъното - МОД. Регулирането на дейностите в МОД на Световния океан се осъществява от ООН , щаб-квартирата на която се намира в Кингстън - Ямайка. МОД при ООН издава на „Интерокеанметал” международен сертификат за изучаване и усвояване на нетрадиционен тип, комплексна минерална суровина - ЖМК, на площ от 75 000 km2 в Тихия океан, заключен между разломите Кларион- Клипертон. Конкреционните руди от района Кларион- Клипертон, под юрисдикцията на „Интерокеанметал” се отличават с висока рентабилност. В тях се съдържат Mn (27-30 %); Ni ( 1,17- 1, 39 %); Cu (1,0-1,29 %); Co (0,18-0,30%). Характерно за конкрециите е високото и устойчиво съдържание на Ni- Cu- Co ≥ 2,5 % и високата им плътност на разпространение – 10 - 20 kg/m2.

Флора и фауна[редактиране | edit source]

Растителният свят в Тихия океан е съсредоточен в горните 200 метра под неговата повърхност. Животните и бактериите обитават както този слой, така и цялата океанска шир и дъното. Най-голямо разнообразие има в района на шелфа и най-вече в плитките крайбрежни райони, където видовото многообразие е огромно. В тропическите води е характерно повсеместното развитие на корали, образуващи коралови рифове, а в самото крайбрежие се развиват мангрови гори.

Съществува пряка корелация на видовото многообразие в хладни и топли тропически води. Броят на видовете в тропическите води рязко се увеличава, но се намалява плътността на представителите му. Например в Беринговия проливе са известни около 50 вида крайбрежни водорасли, по японското крайбрежие броят им нараства до около 200, а в района на Малайския архипелаг надвишават 800. Във водите на Приморския край са описани около 4000 вида животни, а във водите около Малайския архипелаг достигат до 50 хил. Ето защо в студените води макар и видовото разнообразие да е малко, то общата маса на представителите на един вид е сравнително висока. В тропическите води макар и многобройни представителите на един вид са с по-малка гъстота. Подобна е и връзката между видовете населяващи плитките води и тези в дълбочина. С увеличение на морската дълбочина видовете стават все по-малко. Като цяло фауната на Тихи океан наброява около 100 хиляди вида, но едва 4—5% от тях се слещат на дълбочина под 2000 m.

Фауната на Тихия океан включва около 100 000 вида, 2800 от които са риби (селда, скумрия, сардина,сайра, минтай, тон, калканови, треска, акули).В Тихия океан се осъществява повече от половината улов на риба в света. В зоната на шелфа има — разнообразни водорасли, молюски, червеи, ракообразни и др. организми. В тропичните ширини — силно развитие на кораловите рифове. В умерените ширини — много бозайници (кит, косатка, морж, тюлени). Във фауната — много ендемити.


Държави и територии[редактиране | edit source]

Излаз на Тихия океан и неговите периферни морета имат 54 суверенни държави и зависими територии (в курсив):

Основни пристанищни градове[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Encyclopædia Britannica 2010.
  2. а б IHO 1953.
  3. Japan Marine Science and Technology Center .
  4. Hartig 2009.
  5. Darby 2003.
  6. БГ Наука, Тихи океан

Източници[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]