Топханенски акт
Топханенският акт (по името на султанския кьошк Топхане в Цариград, където е подписан на 24 март 1886) е споразумение между Османската империя и посланиците на Великите сили – гаранти на Берлинския договор (Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия), с което се урежда персонална уния между Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз.
При представянето на фактологическата информация е използван юлианският календар (стар стил).
Съдържание |
Съдържание [редактиране]
Споразумението урежда управлението на Източна Румелия съгласно член 17 на Берлинския договор, така че князът се назначава за управител (генерал-губернатор) на областта за срок от пет години от османския султан със съгласието на силите. По настояване на Русия, която е настроена срещу Александър Батенберг, в тази клауза не е споменато името на княза. Също под руски натиск Топханенският акт ревизира българо-турската спогодба, сключена на 20 януари в Цариград, като премахва клаузата за военна взаимопомощ, подкрепяна от Великобритания. Актът потвърждава друго условие от спогодбата – териториалните отстъпки в полза на Османската империя в Източните и Средните Родопи (Кърджалийско и отцепилото се по-рано Тъмръшко), „докато управлението на Източна Румелия и това на Княжеството ще бъдат в ръцете на една и съща личност“. В замяна на това османското правителство се отказва от правото си да въвежда войски в България в случай на вътрешни размирици. Актът постановява изменение на Органическия устав на Източна Румелия в 4-месечен срок от българо-турска комисия със санкция от посланиците на Великите сили в Цариград.[1][2]
Последици [редактиране]
Българското правителство приема официално Топханенския акт в края на март. В средата на април княз Александър е назначен за османски управител на Източна Румелия.[2][3] Условията, при които е потвърдено Съединението, допринасят за вътрешнополитическата дестабилизация на Княжеството през пролетта и лятото на 1886. Русофилската опозиция и част от националистите (начело с Васил Радославов) критикуват правителството за териториалните отстъпки и непроменения статут на Източна Румелия. Учредяването на комисията за ревизия на източнорумелийския устав в София води до допълнително отслабване на авторитета на княз Александър в навечерието на Деветоавгустовския преврат.[4]
Макар де юре да остава част от Османската империя, Източна Румелия е административно слята с Княжеството (което увеличава площта си от 63 752 на 96 345 km2[5]) и остава под управлението на българския княз без потвърждение на султана на всеки пет години, както изискват Берлинският договор и Топханенският акт.[6] Статутът на областта е уреден окончателно 22 години по-късно с обявяването и признаването на независимостта на България.[7] Кърджали и Тъмръш са присъединени към България през Балканската война.
Източници [редактиране]
- ↑ Матанов, Христо и др. Текстове и документи по история на България. София, „Булвест 2000“, 1993. ISBN 954-8112-90-6, стр. 356-357
- ↑ а б Стателова, Елена, Стойчо Грънчаров. История на нова България 1878-1944. Том ІІІ. София, Издателство „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7, стр. 85-86
- ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, „Български писател“, 1990. Том I, стр. 708-709
- ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, „Български писател“, 1990. Том I, стр. 722-723, 728-730, 745
- ↑ Стателова, Елена, Стойчо Грънчаров. История на нова България 1878-1944. Том ІІІ. София, Издателство „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7, стр. 11, 86
- ↑ Марков, Георги. „Балканизацията“. Геополитическо явление в конфликтознанието. София, „Военно издателство“ ЕООД, 2011. ISBN 978-954-509-462-0, стр. 77
- ↑ Александров, Емил и др. История на българите. Том ІV: Българската дипломация от Древността до наши дни. София, Издателство „Знание“, 2003 ISBN 954-621-213-X, стр. 295
Вижте също [редактиране]
- Симеон Радев. Строителите на съвременна България. Том 1, Книга 6, IV. Турско-българско съглашение за Румелия (електронно издание на библиотека „Словото“)
