Триград
| Триград | |
 Главната улица на село Триград | |
  Триград  Триград | |
| Общи данни | |
|---|---|
| Население | 476 души[1] (15 март 2024 г.) 6,11 души/km² |
| Землище | 77,993 km² |
| Надм. височина | 1240 m |
| Пощ. код | 4825 |
| Тел. код | 03040 |
| МПС код | СМ |
| ЕКАТТЕ | 73105 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Смолян |
| Община – кмет | Девин Здравко Иванов (БСП за България, ДПС; 2019) |
| Кметство – кмет | Емил Гогушев |
| Триград в Общомедия | |
Тригра́д е село в Южна България. То се намира в община Девин, област Смолян.
История[редактиране | редактиране на кода]
През 1872 година в Триград има 300 къщи. От 1878 до 1886 година то попада в т.нар. Тъмръшка република. На събрание на над 100 първенци от 17 села в с. Триград през лятото на 1878 г. се създава Тъмръшката република. За първи началник е избран Хасан ага от Триград.
През 1920 година в селото живеят 254 души, през 1946 – 609 души, а през 1965 – 982 души.[2]
По време на Балканските войни жителите на Триград са подложени на изпитания, а самото село е опожарявано. По време на Междусъюзническата война през 1913 година местни жители се вдигат на бунт, поради което Триград е опожарено от рота на 1-ви пехотен софийски полк.
Селото е повторно опожарено от Българската армия и в края на 1913 година, когато тя потушава нов бунт, вдъхновен от правителството на т.нар. Гюмюрджинска република.[3]
В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Триград (Trigrad).[4]
Религии[редактиране | редактиране на кода]
Според Любомир Милетич към 1912 година населението на село Триград (Триградъ) се състои от помаци.[5]
В селото живеят основно помаци, изповядващи сунитски ислям, и малка част от българи-християни, изповядващи православието. В селото има джамия и малка църква.[6]
Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]
- Кметство село Триград;
- Основно училище;
- Народно читалище;
- Мюсюлманско джамийско настоятелство;
- Църковно настоятелство.
Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]
Край Триград се намират три от Стоте национални туристически обекта – пещерата Дяволското гърло, Ягодинската пещера и Триградското ждрело. В близост се изграден и Музей на мечката. В региона на Триград има един поддържан резерват и три защитени местности: поддържан резерват Шабаница, защитена местност Старата гора, защитена местност Триградско ждрело, защитена местност Чаирите.[7]
В Триградския карстов район има над 200 пещери. В седем от пещерите са открити енеолитни находки.
Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]
В село Триград от 2003 година в началото на август се провежда фестивалът Орфически мистерии. В селото се почитат празниците Предой и Среде лято.[6]
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Хасан ага Триградлията – един от управниците на Тъмръшката република.[8]
- Минчо Арнаудов – природозащитник, еколог, дългогодишен директор на ДГС-Триград;
- Юсеин Хаджийски – бивш началник на данъчна служба Девин, бивш председател на общински съвет – Девин, бивш управител на СПА-комплекс „Орфей“;
- Никола Чуралски – писател, поет, журналист, белетрист, краевед;
- Васил Войнов – бивш зам.министър МТСП (2005 – 2009) – родопчанин, радетел за развитието на Триградския район и община Девин, автор на проект свързан с Триград и областта: "РОДОПИ – По пътеките на Орфей и Евридика“, Blogspot.bg.
- Костадин Хаджийски – основоположник на еко туризма в Триград. Спомага за разработването на пещерите „Дяволското гърло“ и „Харамийска дупка“.
Други[редактиране | редактиране на кода]
След картографирането на остров Ливингстън, една от седловините на острова е наречена Триградска седловина по името на селото.
В Триград има конна база с почасова и многодневна езда. Предлагат се и някои специализирани видове туризъм като посещение на пещерата Харамийска дупка, изкачване по Виа ферата и фото-сафари. Тук се наблюдават и много редки видове птици и растения.
Галерия[редактиране | редактиране на кода]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ www.grao.bg
- ↑ Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342. Архив на оригинала от 2011-10-27 в Wayback Machine.
- ↑ Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 2009–04–16. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т.нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пехотна дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пехотен полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьовлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пехотен полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд. Архив на оригинала от 2009-07-27 в Wayback Machine.
- ↑ Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 203. Посетен на 16 март 2009. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.
- ↑ Милетич, Любомир. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Българска академия на науките; Държавна печатница, [1918]. с. 269.
- ↑ а б Камбаната на нас не ни пречи // БГНЕС, 2011–05–22. Архивиран от оригинала на 2011-05-25. Посетен на 2011–05–31.
- ↑ Регистър на защитените територии и защитените зони в България // ИАОС, 2012–08–19. Посетен на 2012–08–19.
- ↑ Хайтов, Николай и др. Пътеводители или... пътевредители // Миналото на Яврово, Девин, Манастир. Пловдив, Издателство „Христо Г. Данов“, 1985. с. 617. Посетен на 22 март 2009.
| ||||||||