Триград

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Триград
Trigrad.JPG
България
Red pog.png
Триград
Област Смолян
Red pog.png
Триград
Общи данни
Население 598 (ГРАО, 2014-06-15)*
Землище 77,993 km²
Надм. височина 1240 m
Пощ. код 4825
Тел. код 03040
МПС код СМ (См)
ЕКАТТЕ 73105
Администрация
Държава България
Област Смолян
Община
   - кмет
Девин
Цветалин Пенков
(БСП, ОСД)
Кметство
   - кмет
Триград
Цветан Славков
(ГЕРБ)

Трѝград е село в Южна България. То се намира в община Девин, област Смолян.

История[редактиране | edit source]

През 1872 година в Триград има 300 къщи. На събрание на над 100 първенци от 17 села в с. Триград през лятото на 1878 г. се създава Тъмръшката република. За първи началник на Републиката е избран Хасан ага от Триград. От 1878 до 1886 година то попада в т.нар. Тъмръшка република. През 1920 година в селото живеят 254 души, през 1946 – 609 души, а през 1965 – 982 души.[1]

По време на Балканските войни жителите на Триград са подложени на изпитания, а самото село е опожарявано. По време на Междусъюзническата война през 1913 година местни жители се вдигат на бунт, поради което Триград е опожарено от рота на 1-ви пехотен софийски полк.[2] Селото е повторно опожарено от Българската армия и в края на 1913 година, когато тя потушава нов бунт, инспириран от правителството на т.нар. Гюмюрджинска република.[3]

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век - 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Триград (Trigrad).[4]

Религии[редактиране | edit source]

Жени от село Триград (1928)

Според Любомир Милетич към 1912 година населението на село Триград (Триградъ) се състои от помаци.[5]

В селото живеят основно помаци, изповядващи сунитски ислям, и малка част от българи-християни, изповядващи православието. В селото има джамия и малка църква.[6]

Обществени институции[редактиране | edit source]

  • Кметство село Триград;
  • Основно училище;
  • Народно читалище;
  • Мюсюлманско джамийско настоятелство;
  • Църковно настоятелство.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Край Триград се намират три от Стоте национални туристически обекта — пещерата Дяволското гърло, Ягодинската пещера и Триградското ждрело. В близост се изграден и Музей на мечката. В региона на Триград има един поддържан резерват и три защитени местности: поддържан резерват Шабаница, защитена местност Старата гора, защитена местност Триградско ждрело, защитена местност Чаирите.[7]

В Триградския карстов район има над 200 пещери. В седем от пещерите са открити енеолитни находки.

Редовни събития[редактиране | edit source]

В село Триград от 2003 година в началото на август се провежда фестивалът Орфически мистерии. В селото се почитат празниците Предой и Среде лято.[6]

Личности[редактиране | edit source]

Други[редактиране | edit source]

След картографирането на остров Ливингстън, една от седловините на острова е наречена Триградска седловина по името на селото.

В Триград има конна база с почасова и многодневна езда. Предлагат се и някои специализирани видове туризъм като посещение на пещерата Харамийска дупка, изкачване по Виа ферата и фото-сафари. Тук се наблюдават и много редки видове птици и растения.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342.
  2. Добрев, Петър. Съдбата на българите мохамедани в годините на прехода. София, СУ - Факултет по журналистика и масова комуникация, 2006/2007. с. 15. Посетен на 2009–03–22.
  3. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 - 1944 г.. Посетен на 2009–04–16. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т.нар. "Независимо западно-тракийско правителство" - всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пехотна дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пехотен полк със задача "да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието". На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че "това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата". Изцяло са опожарени 8 села - Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьовлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. "имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание". Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пехотен полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд.
  4. Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 — Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 203. Посетен на 2009-03-16.
  5. Милетич, Любомир. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Българска академия на науките; Държавна печатница, [1918]. с. 269.
  6. а б Камбаната на нас не ни пречи. // БГНЕС, 2011–05–22. Посетен на 2011–05–31.
  7. Регистър на защитените територии и защитените зони в България. // ИАОС, 2012–08–19. Посетен на 2012–08–19.
  8. Хайтов, Николай и др. Пътеводители или... пътевредители. // Миналото на Яврово, Девин, Манастир. Пловдив, Издателство „Христо Г. Данов”, 1985. с. 617. Посетен на 2009-03-22.