Тулча

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тулча
Tulcea
— град —
    Герб
Изглед от града
Изглед от града
Тулча (Румъния)
Red pog.png
Тулча
Страна Флаг на Румъния Румъния
Окръг Тулча
Надм. височина 28 m
Население (2002) 91 875 души
Пощенски код 820033
Телефонен код 02 40
Тулча в Общомедия

Тулча (на румънски: Tulcea, старо наименование Тулица) е град в Източна Румъния, административен център на окръг Тулча, Северна Добруджа.

Важен център на Българското възраждане в ХІХ век. Градът е също важно пристанище в делтата на река Дунав, разположен на реката в полите на Тулчанските възвишения (204 м). В източния край на града е скалата Хоратепе.

Население[редактиране | edit source]

Центърът на града
Крайбрежната алея с пристанището


Тулча е град, в който живеят представители на над 20 народностни групи,[1] но преимуществено населението е българско до Освобождението. След предоставянето на Северна Добруджа на Румъния (виж Добруджански въпрос) стартира процес на румънизация на населението в съчетание с политика на заселение на румънски колонизатори в областта.

За пъстротата на населението на Тулча в миналото напомня джамията Азизие, катедралата "Св. Никола" - патрон на рибарите и другите забележителности на града.

История[редактиране | edit source]

Античност и Средновековие[редактиране | edit source]

Изглед от Тулча през 19 век

Градът е основан през 8 в. пр. н.е. През 1 век пр.н.е. е споменат от Диодор под името Егисос. Овидий пише в своите "Послания от Понт" („Ex Ponto“), че тогавашното име на града идва от името на основателя му дака Карпий Егисус (Carpyus Aegyssus).

Градът е важно пристанище в древността, а след превземането от римляните през 1 век — база на североизточния флот на Римската империя. Прокопий причислява Егискус към римските крепости, възстановени от император Юстиниан (527-565). Споменава го и Константин Багренородни в X век. През 5 и 6 век е в границите на Византия.

Районът е фактическото родно място на Българската държава южно от Дунав и неин първи център. Онгълът на хан Аспарух е локализиран и проучен в него още от Карел Шкорпил. През цялото време на съществуването на средновековните български държави той е интегрална част от тях. Тогава тук като аванпост на Малък Преслав e изградена крепостта Тулица, дала името на сегашния град.

По-късно се споменават местните феодали Балица и Влашко. През 1416 г. областта пада под турско робство и градът е наричан Хора тепе (Hora Tepe), или Толчу (Tolçu), по името на българската крепост Тулица. През XVII век пътешествениците споменават селището със сегашното му име.

Възраждане[редактиране | edit source]

Българската църква „Свети Георги“ в Тулча, началото на 20 век.
Българската църква „Свети Георги“ в Тулча, строителен надпис
Българската църква „Свети Георги“ в Тулча, съвременно състояние
Мраморна едикула в българската църква св. Георги - Тулча

През 1807 г. българите в Тулча отварят първата частна болница на Балканите [2]. В българското училище в града са учителствали Неда, бабата на генерал Пеев, и по късно Сава Доброплодни, от 1857 г. училището носи името "Светла България".

Към 1840 тук е родена българската Мъченица Недялка от Тулча и е живяла в града до мъченичеството си в 1856 г.

Матей Преображенски - Миткалото за кратко време се установява в Тулча, в периода 1851 – 1855 г. когато обикаля манастирите на Света гора, Ерусалим и Светите места в Русия. От тук той се оправя за Варна, манастира „Света Троица”, след което отива във Влашко и Сърбия.

През пролетта на 1857 г. в града от българската община е завършена първата й внушителна църква - храмът "Свети Георги". Строежът започва още в 1851, но султанския ферман за нeя излиза чак в 1856, дотогава построената църква стои неизписана и неосветена.[3] След добиване разрешението на Абдул Меджид работите бързо са завършени, както е отбелязано в паметния строителен надпис под мраморната икона - барелеф на патронния светец над входа на храма:“Тулча, 1857 г. майя 20. Съзидан храм светаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарского общества”. Дървеният иконостас на църквата “Св. Георги”, с размери 17/ 15 метра, е збележително произведение на изкуството. Състои се от 98 икони, 76 от тях са от 1862 г. дело на зограф Софроний монах, а много от останалите са на големия български художник от Самоковската художествена школа Станислав Доспевски от 1864-1874 г.[4], има и икони от 1894 и по-късни години, Румънски извори сочат името и на още един български творец работил по иконописта - "видния художник Павлов".[5] Както личи по надписите иконите са дарявали на църквата българските еснафи от Тулча.

Часовниковата кула на храма “Св. Георги” е висока 27 метра и звукът от камбаните й отеква и днес на всеки половин час. До църквата е имало и българско военно гробище от времето на Първата световна война, което днес е изличено.

През 1860 г. Тулча става окръжен град. Между първите читалища, основани в България, е тулчанското, създадено през 1861 г. като "Търновско сборище", преименувано през 1869 г. на читалище "Съгласие", свързано през първите години на съществуването си с възрожденските просветни и културни деятели Тодор Икономов и Кръстю Мирски, който е основател през 1870 г. и на читалището в Добрич.

През 1861 г. е сформиран Тулчанският революционен комитет. Негов основател е съратника на Раковски - Георги Карловски Казака. Тулчанският революционния комитет изпраща през 1862 г. бойци в Първата българска легия. Сред тях са Стефан Караджа, Иван Кършовски, Панчо Досев.

Катедралата на града "Св. Никола" отворила врати в 1865 г. също е българска цeрква, сред ктиторите сочени от румънската историография се четат имена като Георги Узун Тома, Валсиле Неделчо Гъската, братя Сотиревци и т.н. С прогласяване на фермана за признаване на Българската екзархия в 1870 г. църквата официално става екзархийски храм.[6] С настаняването на румънската администрация катедралата, за която завиждат на българите, им е отнета и в 1897 г. е основно преустроена, с което българският й характер е заличен,[7] но, ако се съди по името на един от епитропите й - Доне Котов в надпис от 1900 г. явно не е било възможно те да бъдат напълно изолирани от yправлението й дори след 22 години румънска власт.[8]

В 1866 за известно време в града пребивава Васил Левски, за да се срещне със Стефан Караджа.

В 1867 г., когато Раковски прокламира третия си четнически план за освобождение на България, от Тулча излиза чета от 12-15 души. Наречена е “Златна Надежда”. В Сливенския Балкан тя се обединява с тази на Панайот Хитов и така преминава през Стара планина, по билото, до Сърбия.

През 1874 г. в Тулча е изпратен Васил Друмев под името Климент Браницки, като епископ, за да поеме управлението на добруджанската част от Доростоло-червенската епархия. Тук той е наместник на русенския митрополит. До 1878 г. Тулча е седалище на епископ на Българската екзархия. Официалните данни за Доростоло-червенската епархия (1874) са дадени в летоструя (календара) на Янко Ковачев за 1876 г., Така на страница 198 според него в Тулчанския санджак е имало 12 720 българи. Според българските вестници в Тулчанско на Русчушко-силистренската епархия е имало 3 680 български венчила.

В 1874-76 българите строят и още една черква - "Св. императори Константин и Елена". Мястото за нея подарява Люцкан Хаджи Константинов,[9] незначителни средства дават и някои местни власи. Това става повод в 1876, отделяйки се от екзархийската катедрала, те да обсебят току-що завършената черква и да твърдят, че е тяхна.[10] Името й обаче остава същото "Sfinţii Împăraţi Constantin si Elena". Мотивирайки се с това, че освен голямата "Св. Георги", призната за българска е и тулчанската катедрала "Св. Никола", турската власт не желае повече да се занимава,[11] а с идването на румънската администрация въпросът е неуместно дори да бъде поставен. След освобождението на града от турско робство, вицегубернатори на Тулча и областта са Тодор Икономов и след него от 6.12.1878 Никола Г. Даскалов[12]

След Берлинския конгрес[редактиране | edit source]

Катедралата на Тулча "св. Никола" - бивш български екзархийски храм

С обявяването на Руско-турската война на 25 юни 1877 г. турските сили напускат Тулча, [13] а властта в града е поета от руския консул там Белотеркович, подпомаган от гражданска управа сформирана с участието на местните българи, в губернаторството работи и доброволецът руската армия бъдещия български генерал Васил Делов[14]. Тя действа до 14 ноември 1878 г., когато pумънските войски окупират Добруджа и градът е обявен за областен център в кралството. Заедно със Северна Добруджа Тулча става част от Румъния по силата на Берлинския договор през 1878 г. Оттогава започна намаляването на броя на българите.

При избухването на Балканската война в 1912 година 12 души от Тулча са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[15]

Тулча е освободена от българските войски на 22 декември 1916 г. След победата на 3 януари при Мачин до 5 януари 1917 г. командваната от ген. Колев I-ва конна дивизия в състава на III-та българска армия напълно прогонва остатъците от руски и румънски части северно от Дунав, в гр. Сулина, най-крайният населен пункт на Делтата на Дунав , e установено българско управление с което приключва и освобождаването на цяла Северна Добруджа от румънска власт.


За началник на порт Тулча е назначен капитан-лейтенант Георги Даскалов,[16] а началник на града и гарнизона е полк. Константин Михайлов [17]. Съгласно Берлинският протокол Тулча заедно с цяла Добруджа става част от територията на Царство България.[18] С Ньойският договор Антантата предава града и областта под румънската власт.

От 20-те години на ХХ век в Тулча действа националноосвободителната Вътрешна добруджанска революционна организация, основана е и младежка секция на организацията.

До 1940 година градът е населен с евреи, арменци, руси и други народности, но най-вече с много българи, които са принудително изселени в България от румънската власт след подписването на Крайовската спогодба.

През 2007 г., в Деня на Европа 9 май, на улица "Чипрулуй", днес "24 януари" (Ianuarie douăzeci şi patru) №13, на къщата, приютявала войводата Стефан Караджа в Тулча в периода 1861-1868 г. по инициатива на кметството и на българския посланик в Букурещ Константин Андреев, със средства на кметството на Тулча е открита паметна плоча на войводата. На 19 юли 2008 г. кметът на Шумен Веселин Златев и кметът на Тулча Константин Хогеа сключват договор за побратимяване между двата града.

Стопанство[редактиране | edit source]


Дунавската капитания - Тулча


ЖП гарата - Тулча

Основен поминък са корабостроенето, хранителната и текстилната промишленост и риболовът. На мястото на ориенталския град Тулча днес намираме типичен спокоен средноголям пост-социалистически град с благоустроен център, железопътна, и авто гара, пристанище, площад-градина с паметник на Мирчо Стари, поостарели жилищни квартали, аерогара. Старите квартали на града привличат с красивите си къщи притежаващи достойнствата на старата възрожденска архитектура, напомняща тази на българския град Русе.

Традиционният риболовен поминък е позволил тук да израстне един от най-големите рибоконсервни комбинати в Европа. Освен това в града има предприятия за камъшитови изделия, за картон, рибарски принадлежности, за феросплави и други изделия.

Култура и забележителности[редактиране | edit source]

В дунавския град има археологически музей и музей на Дунавската делта с аквариум. Тулчанското езеро Чуперка е прелюдия към дунавската делта, и интересен природонаучен музей с аквариум, представящ флората и фауната в дунавския морски влив. Хотелът с името "Делта" е едно от най-примамливите места в този град, който с право се счита за безспорна "столица на Дунавската делта".

На рибарското селище Вадул Сакоджилар се наблюдава много силна анафора - обратно течение на река Дунав.

На 8 км западно от града Дунав се разделя на два ръкава - Килийски и Тулчански. На изток, на 11 км, от своя страна Тулчанския ръкав се дели на Сулински и Светигеоргиевски (Георгиевски чатал). Сулинският ръкав е най-дълбок, достъпен за океански кораби до Тулча и Галац и с право се нарича "Главна улица на делтата".

Личности[редактиране | edit source]

Побратимени градове[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източник[редактиране | edit source]

  1. Populatia, Primaria Tulcea
  2. http://www.zdrave.net/Portal/Careers/Default.aspx?evntid=SB%2Bckrm8pKU%3D
  3. Велин Нейчев, Форум на Архитектите от Черноморския Регион, Общински седмичник Балчик, Бр. 38(1927)/27.X-2.XI.2010 г., стр. 4
  4. Sfantul Mucenic Gheorghe, Рrimaria Тulcea
  5. Sfantul Mucenic Gheorghe, Primaria Tulcea
  6. Povestile tulcei, Primaria Tulcea
  7. Sfantul Ierarh Nicolae, Рrimaria Тulcea
  8. Sfantul Nicolae, Biserici Tulcea
  9. Велин Нейчев, Форум на Архитектите от Черноморския Регион, Общински седмичник Балчик, Бр. 38(1927)/27.X-2.XI.2010 г., стр. 4
  10. Sfinţii Împăraţi Constantin si Elena, Primaria, Tulcea
  11. Povestile tulcei, Primaria Tulcea
  12. Временно руско управление на България (1877-1879)
  13. [www.promacedonia.org/.../dobr1917_3_4.htm Милан Г. Марков, Доклади на университетски и други учени, Научна експедиция в Добруджа 1917 г., стр. 217]
  14. Личности, Един завет
  15. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 884.
  16. капитан-лейтенант Димитър Фичев началник порт Сулина
  17. Tulcea în Primul Război Mondial, Primaria Tulcea
  18. научна експедиция в Добруджа 1917
  19. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр. 9
  20. Николай Жечев. Антон Борлаков, в. Трета възраст, бр. 20/2014, стр. 22
  21. Енциклопедия България, том 5, Издателство на БАН, София, 1986, стр. 63
  22. Енциклопедия България, том 5, Издателство на БАН, София, 1986, стр. 637
  23. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  24. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  25. Енциклопедия България, том 5, Издателство на БАН, София, 1986, стр. 49.
  26. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  27. Опълченци, установили се във Варна
  28. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр.9
  29. Димитър Пантелеев Минчович (1864 Тулча - 1944 България), юрист; министър на правосъдието и дипломат в Белград 1887, Букурещ 1890-99., син на д-р Пантелей Минчович, брат на Султана Рачо Петрова, внук на Димитър Минчович (Димитраки бей)
  30. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр.9
  31. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  32. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  33. Енциклопедия България, том 3, Издателство на БАН, София, 1982, стр. 269.
  34. Опълченци, установили се във Варна
  35. Опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.4/1936, стр.9
  36. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр.9
  37. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  38. Опълченци, установили се във Варна
  39. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  40. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр.9
  41. ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПИСМА ДО ПЕТЪР ДЪНОВ - 3
  42. Роден в 1855 г., веднага след което семейството се мести от с. Майя Кулфалий в Тулча, починал след октомври 1936 г. във Варна
  43. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  44. Опълченско свидетелство №2094/10.03.1882 г., РИМ Добрич
  45. Добруджански опълченеци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр.9
  46. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  47. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  48. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  49. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр.9
  50. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  51. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  52. Пантелей Минчович (-22.XII.1898) е роден в Търново в 1834. Син на син на Димитър (Димитраки бей) и Султана Теодорови. Следва медицина в Атина и Париж. Дипломира се във Военномедицинското училище в Цариград в 1866. Военен лекар в турската флота в продължение на 20 години стига до чин полковник. През 1870-1871 година е лекар в Тулча. Изследва българското народно творчество. Обявява награда от 5 турски лири чрез вестник "Право" (1869) за събиране на народни песни. След започване на Руско-Турската война се поставя на разположение на руското командване. Лекар и общественик, дописен член на Българското Книжовно Дружество (дн. БАН) от 1875 г. След 1878 идва във Варна. Един от основателите на Консервативната партия, на Висшия медицински съвет, на Българския червен кръст, на който е председател. В Тулча са родени неговата дъщеря Султана - съпруга на генерал Рачо Петров и син Димитър П. Минчович български министър на правосъдието и дипломат.
  53. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  54. Опълченци, установили се във Варна
  55. Опълченци, установили се във Варна
  56. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр.9
  57. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  58. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.3/1936, стр.10
  59. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  60. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  61. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  62. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  63. Командири в 14-ти пехотен Македонски полк
  64. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  65. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.1/1936, стр.9
  66. Списък на опълченците добруджанци, сп. Родна Добруджа, кн.2/1936, стр.9
  67. Българска възрожденска интелигенция. Енциклопедия. (БВИ). С., 1988
  68. Бележити търновци - биографичен и библиографски справочник за дейци, родени, живели и работили във Велико Търново през ХII-XX вek. Изд. БЗНС, С., 1985
  69. Родове на Хр. Ботев и негови сподвижници. С., 1992

Любомир Златев. Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО) 1923-1940