Уилям Палгрейв
| Уилям Палгрейв William Gifford Palgrave | |
| английски писател | |
 Портрет на Палгрейв (от Джулия Маргарет Камерън, 1868 г. | |
| Роден |
1826 г.
|
|---|---|
| Починал | 1888 г.
|
| Религия | католицизъм |
| Националност |  Великобритания |
| Учил в | Тринити Колидж |
| Уилям Палгрейв в Общомедия | |
Уилям Гифорд Палгрейв (на английски: William Gifford Palgrave) е английски писател, дипломат, колонизатор, изследовател на Арабия.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Произход, образование, Йезуитски орден (1826 – 1862)[редактиране | редактиране на кода]
Роден е през 1846 г. в Уестминстър, Лондон, Англия. Завършва Тринити Колидж в Оксфорд със специалности литература, химия и математика. След завършването на колежа заминава за Индия и се записва в редовете на британската армия. Година след това напуска, става католик и е ръкоположен за свещеник. По-късно се присъединява към йезуитския орден и работи като редови член в Индия, Рим и Сирия, където перфектно научава арабски език.
В Централна и Източна Арабия (1862 – 1863)[редактиране | редактиране на кода]
В началото на 1860-те години предлага да възглави йезуитска мисия във вътрешността на Арабския п-ов, която по това време е напълно непозната. Планът му намира подкрепа и от император Наполеон III, който освен духовните цели му поставя за изпълнение и политически.
През 1862 г. се завръща в Сирия, където приема самоличността на пътуващ арабски лекар и заедно с един служител тръгва от залива Акаба и от север достига до Хаил ()[1]. В началото на август продължава на югоизток по равнина с отделни пясъчни масиви, лавови полета, солончаци и сухи долини (уади), още неописани от европейците. С петима нови спътници мюсюлмани пристига в Бурайда (), където водачът му го напуска. След като трудно намира нов водач Палгрейв продължава пътя си от оазис към оазис, като проследява около 200 km от източните склонове на възвишението Тувайк и през ноември пристига в Рияд. От там продължава на изток през Малък Нефуд – тясна полоса от подвижни и незакрепени пясъци и пристига в Ал Катиф на Персийския залив, като изминава над 500 km по абсолютно неизследвани райони.
След това през Бахрейн и Оман се завръща в Лондон, където през 1865 – 1866 г. излиза двутомната му книга „Narrative of a year's journey through central and eastern Arabia (1862 – 63)“ (в превод „История за едногодишното пътуване през Централна и Източна Арабия“). Книгата става бестселър, но много от тогавашните учени признават книгата му само като роман, но не и като отчет за проведеното пътешествие. Някои дори отричат самото пътешествие. Отделните неточности и описания не могат да служат в потвърждение на правотата на противниците на Палгрейв. Днес действително е точно установено: той действително е преминал по целия този път, за който така увлекателно разказва в книгата си.
Дипломатическа кариера (1865 – 1888)[редактиране | редактиране на кода]
След завръщането си от Арабия и написването на книгата, Палгрейв за пореден път променя убежденията си, като през 1865 г. се отказва от католическата си вяра. Постъпва на работа в британското външно министерство и през 1866 е назначен за британски консул в Сухуми, през 1867 – в Трабзон. Една година по-късно, през 1868 г., се жени и има трима сина.
Той е британски консул на островите Сейнт Томас и Сейнт Крой (в днешните Американски Вирджински острови) от 1873 г., после в Манила (Филипините) от 1876 г.
Палгрейв е първият от европейските делегати, които пристигат в новоосвободена България. Назначен е за генерален консул в Княжество България (23 септември 1878), а от 20 юни 1879 г. – и за (дипломатически) агент.[2] Освен него в края на октомври 1878 г. е само османският комисар Пертеф ефенди. Като генерален консул на Англия наблюдава заседанията на Учредителното събрание в Търново, събрано за да изработи конституция на България.[2]
Следва консулска мисия в Банкок (ноември 1879) и пост на министър-резидент и генерален консул в Уругвай, където впоследствие умира (1884–1888).[2]
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Observations in Central, Eastern, and Southern Arabia, during a Journey through that Country in 1862 and 1863, London, 1864. (online)
- Personal Narrative of a Year's Journey through Central and Eastern Arabia (1862-1863), vol. I. Macmillan & Co., London, 1865. (online)
- Personal Narrative of a Year's Journey through Central and Eastern Arabia (1862-1863), vol. II. Macmillan & Co., London, 1866. (online)
- Essays on Eastern Questions. London 1872. (online)
- Hermann Agha: An Eastern Narrative. London 1872. (vol. I online + vol. II online)
- Dutch Guiana. London 1876. (online)
- Ulysses or Scenes and Studies in Many Lands. London 1887. (online)
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ رواية شخصية لرحلة دامت عاماً كاملاً عبر وسط وشرق الجزيرة العربية (1862 – 1863) // World Digital Library, 1871. Посетен на 24 септември 2013.
- ↑ а б в Стрезова, Алека. Докладите на Британския генерален консул Уилям Гифорд Палгрейв за българското Учредително събрание в Търново // Списание ЕПОХИ XXVI (2018) Кн.2. Исторически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, 2018. с. 460-524.
- Магидович, И. П. и В. И. Магидович, Очерки по истории географических открытий, 3-то изд. в 5 тома, М., 1982 – 86, Т. 4 Географические открытия и исследования нового времени (ХІХ – начало ХХ в.), Москва, 1985, стр. 184.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата William Gifford Palgrave в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
|
