Улеми

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Улеми се наричат онези, които в дълбочина познават историко-религиозната традиция на исляма (срв. „Сунна”) – както на теоретично равнище, така и от гледище на практическото й приложение чрез шариатското съдопроизводство. В тесен, терминологичен смисъл към улемите се причислява всеки учен от следните главни дисциплини, спадащи към „науките за религията”: правовед (факих, вж. „фикх”), тълкувател на Корана (муфассир), хадисовед (мухаддис, срв. „хадис”), специалист по четене на Корана (кари'), богослов (мутакаллим, срв. „калам”) и т.н. С това значение терминът „улеми” се използва предимно в суннитския ислям, където служи и за обозначаване длъжности като тази на мюфтиите, имамите (срв. „имам”) на джамии, шариатските съдии–кадии (ал-кади, мн.ч. кудат) и др. (вж. също „шейхулислям”). Шиитите постепенно изграждат духовна йерархия, която значително се различава от суннитската (вж. „марджа ат-таклид” и „аятоллах”). Като деятелно причастие от алима („зная”) смисълът на понятието „улеми” е неразривно свързан с богатия на значения термин илм (религиозно знание), който през средновековието често се противопоставя на адаб („профанната” литература и книжовност).

Преди исляма функцията, която са изпълнявали в обществото „поетите” (шу‘ра’, ед.ч. ша‘ир – букв. „чувстващ”, „знаещ”) е била сходна с тази на улемите (‘улама’) в исляма. Превежданата и като „поезия” дума ши‘р се свързва с ‘илм (“знание”), а изразът лайта ши‘ри е синонимен на лайта ‘алимту (“само ако знаех”). За разлика от ши‘р, в ислямска среда терминът ‘илм обозначава сигурното, религиозно осветеното знание. С възникването на исляма животът на пророка Мухаммад и събитията от времето на ранната умма се очертават в мюсюлманското религиозно и политическо мислене като намеса на Аллах в историята. Религиозната трансформация на родово-племенните порядки не означава цялостен отказ от тях, но оттук насетне обществено-политическият опит на ранната умма и действията на хората в миналото и настоящето имат своето истинско значение в рамките на религиозното знание (‘илм), противопоставено на невежественото “предположение-догадка” (занн). Сигурно знание са не човешките догадки, а низпосланото свише Слово Божие (срв. Коран 45:24). Доколкото в исляма няма Църква, наследилите управлението на уммата халифи са принудени да намерят други механизми за поддържането на духовния авторитет в нея. Абасидите (750–1258) проявяват по-голяма изтънченост при упражняването на властта в сравнение със своите предшественици – Омеядите (651–750). Абасидските халифи не само укрепват династическото си управление, като строят храмове, изграждат училища и подкрепят различните клонове на науките, но стават покровители на улемите като вече очертала се религиозна прослойка в обществото. Така за няколко десетилетия след идването си на власт Абасидите успяват да мобилизират за целите на своята легитимност духовния елит, формирал се още в късноомеядския период, а улемите започват да играят важна роля не само в духовната, но и в обществената сфера. Те, както и някои суфийски шейхове и братства, изграждат своеобразна ислямска религиозна публичност през целия предмодерен период (срв. „муатазилити”), като оказват влияние не само върху личния живот на вярващите, но и върху политическите решения на управляващите. През средновековието улемите винаги са имали определящо значение както в духовния, така и в обществения живот. В този смисъл те са ядро на социалната интеграция, а влиянието им върху обществото е изключително голямо. Приносът им е толкова високо ценен от съвременните историци и изтоковеди, че някои от тях говорят дори за “улемология” като важен дял от науката.

Липсата на Църква не пречи в практиката на мюсюлманските общества да се изграждат различни йерархизирани структури на улеми, мюфтии, кадии съобразно конкретните местни традиции. В исляма обаче не може да се говори за „духовенство”, което да се отличава от миряните в качеството си на техен застъпник пред Бога. Липсва институционализирана “ортодоксия”, която да служи като “правилен” ориентир за духовния и социален живот на мюсюлманите. Затова и Уилфред Кантуел Смит до голяма степен е прав, че в исляма е по-добре да се говори за ортопраксия в смисъл на общи практики и ритуали отколкото за ортодоксия в смисъл на общност на вярата, защото мюсюлманите споделят общи ритуали, дори и да ги интерпретират по различен начин. Необходимият “правилен ориентир” трябва да се търси по друг начин. Поради това ролята на консенсуса (иджма‘) в уммата е от определящо значение за функционирането й не само като духовна общност, но и като социален организъм. Своеобразни пазители на шариата и на принципа на справедливостта (вж. „адл”), в целия предмодерен период суннитските улеми играят огромна роля в предаването, поддържането и запазването, тълкуването и обновлението (вж. „таджид”) на религиозната традиция. Това става и чрез класическата практика на „пътуване в търсене на знание” (рихла фи талаби л-илм), която е показателна за общуването и обмена на идеи между отделни ключови центрове на знанието. Начинът, по който се въвежда модернизацията в мюсюлманския свят през епохата на колониализма води до маргинализация на улемите – явление, което има драматични последици и в наши дни. Вж. също „фрагментация на религиозния авторитет”.

Източници[редактиране | edit source]


Източник: Center for Intercultural Studies and Partnership