Ум

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Умът обхваща познавателните и аналитични способности на човека. Анализира се по различни начини от различните течения — от панпсихизма и анимизма до традиционните и организирани религиозни системи, както и от светската и материалистична философия. Повечето то тях приемат, че основни характеристики на ума са способността за формиране на съзнателен опит и интелигентното мислене. Като характеристиките на ума се включват възприятие, разум, въображение, памет, емоция, внимание и способност за комуникация. Съвременните теории отнасят към тях и множество несъзнателни процеси.

Теориите за ума и неговото функциониране са многобройни. Най-ранните известни разсъждения по този въпрос са на Заратустра, Сидхарта Гаутама, Платон, Аристотел и други древногръцки, индийски, ислямски и средновековни европейски философи. Предмодерните разбирания за ума, като това за неоплатоническия нус, го разглеждат като аспект на душата — едновременно божествен и безсмъртен, свързващ човешкото мислене със самия неизменен принцип на реда на космоса.

Спорен е въпросът кои са атрибутите, съставящи ума. Някои психолози смятат, че само „висшите“ интелектуални функции, най-вече разума и паметта, могат да се смятат за съставни части на ума. От тази гледна точка емоциите, като любов, омраза, страх, радост, имат по-примитивен или субективен характер и трябва да се разглеждат като различни от ума сам по себе си. Други автори смятат, че различните рационални и емоционални състояния не могат да бъдат разграничени по такъв начин, че те имат обща природа и произход и следователно всички те трябва да се разглеждат заедно като част от това, което наричаме ум.

В разговорна употреба „ум“ често е синоним на способността за мислене — частният разговор със самите нас, който водим „в главите си“. Така хората си „наумяват“ нещо или нещо им „идва наум“. Една от основните характеристики на ума в този смисъл е, че той е лично пространство, до което никой, освен неговия притежател няма достъп.

Функции[редактиране | edit source]

В дейността на ума могат да бъдат разграничени няколко основни функции. Мисленето е умствена дейност, която дава възможност на хората да осмислят нещата от света и да ги представят и интерпретират по начини, които са смислени или съответстват на техните нужди, влечения, цели, планове, желания и т.н. Мисленето използва символично или семантично представяне на идеи или данни, например при формирането на понятия, решаването на задачи, аргументирането или вземането на решения. Свързани с мисленето понятия са обмисляне, когнитивност, идеиране, дискурс и въображение.

Мисленето понякога се определя като „висша“ когнитивна функция, а анализът на мисловните процеси е предмет на когнитивната психология. То е и тясно свързано със способността на хората да изработват и използват инструменти, да осъзнават причинно-следствените връзки, да разпознават смислени модели, да схващат и разкриват уникални контексти на опита или дейността и да реагират на света по смислен начин.

Паметта е способността за запазване, съхранение и по-късно възстановяване на знание, информация или опит. Паметта е една от постоянните теми на философията, а в края на 19 век и началото на 20 век тя се изследването на паметта се превръща в една от темите на изследване в рамките на парадигмите на когнитивната психология. В края на 20 век тези изследвания залягат в основата на една нова научна област, когнитивната неврология, която свързва когнитивната психология с неврологията. Темата за паметта е разглеждана по особено усложнен начин в някои от класическите произведения на литературата на 20 век, например в романа на Марсел ПрустПо следите на изгубеното време“.

Въображението е дейността, създаваща или предизвикваща в ума нови ситуации, образи, идеи или други квалии. То представлява специфично субективна дейност, а не пряк или пасивен опит. Сред различните практически функции на въображението са способността за предвиждане на възможно бъдеще развитие, за виждане на нещата от чужда гледна точка и за промяна на начина на възприемане на нещата, включително като се вземат решения за извършване или за реакция срещу въобразеното.

Съзнанието при човека и другите бозайници е аспект на ума, обхващаш качества като субективност, чувствителност и способността за възприемане на връзката между личността и окръжаващата я среда. То е предмет на изследване на философията на съзнанието, психологията, неврологията и когнитивната наука. Някои философи разделят съзнанието на феноменално съзнание, обхващащо самия субективен опит, и достъпно съзнание, отнасящо се за глобалното наличие на информация в обработващите системи на мозъка.[1]

Като умствено съдържание се определят обектите, за които се смята, че се намират в ума и се образуват и манипулират чрез умствените процеси и функции. Примери за такова умствено съдържание са мислите, понятията, спомените, емоциите, усещанията и намеренията. Съществуват няколко философски теории, целящи да обяснят умственото съдържание: интернализъм, екстернализъм, непряк реализъм и интенционалност.

Философия[редактиране | edit source]

Умът, неговите характеристики и умствените дейности и функции са сред основните обекти на изследване на философията на съзнанието. Неин централен проблем е този за отношението между съзнанието и материалното тяло.[2] Двете основни течения, опитващи се да разрешат този проблем са дуализмът и монизмът.

Дуализъм[редактиране | edit source]

Според дуалистичното схващане, умът и тялото са разделени един от друг. То може да бъде проследено в историята до Платон,[3] Аристотел[4][5][6] и индийските философски школи санкхя и йога,[7] но е най-точно формулирано от Рене Декарт през 17 век.[8] Дуализмът на субстанциите смята умът за самостоятелна от материята субстанция, а дуализмът на свойствата го разглежда като група отделни свойства, които се пораждат от мозъка и не могат да бъдат сведени до него, но в същото време не са самостоятелна субстанция.[9]

Философът от 20 век Мартин Хайдегер смята, че субективният опит и дейност (т.е. умът) изобщо не могат да бъдат разглеждани в контекста на декартовите субстанции, притежаващи свойства, независимо дали самият ум се приема за самостоятелна субстанция или не. Причина за това е, че природата на субективния, качествен опит е онтологично некохерентна в контекста на субстанциите, притежаващи свойства.

Монизъм[редактиране | edit source]

Психология[редактиране | edit source]

Физиология[редактиране | edit source]

Според съвременната биология функционирането на ума е концентрирано в централната нервна система, като основна роля играе главният мозък. При повечето животни той е разположен в главата, защитен механично от череп и в близост до основните сетивни органи на зрението, слуха, равновесиета, вкуса и обонянието.

Изкуствен интелект[редактиране | edit source]

Според теорията на изкуствения интелект основни човешки качества като познавателността и интелигентността могат да бъдат точно дефинирани и описани и по този начин симулирани от механизирани алгоритми. Изследванията в областта на изкуствения интелект са силно специализирани, обособени в няколко подобласти, които често не успяват да взаимодействат ефективно. Моделирането на човешкия ум все още представлява за науката далечна перспектива. Според академик Амосов е възможно създаването на изкуствен разум, който може да представлява потенциална опасност за човека. Според него „съществува още по-далечна перспектива да се измени биологията на човека, възможност неговият интелект да нарасне неограничено чрез симбиоза с изкуствения разум“.[10]

Умствено здраве[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

Открийте още информация за Ум в нашите сродни проекти:

Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
Wiktionary-logo-en.png Уикиречник (свободен речник)
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
  1. ((en)) Block, Ned. On a Confusion about a Function of Consciousness. // The Behavioral and Brain Sciences. 1995.
  2. ((en)) Kim, J. Problems in the Philosophy of Mind. Oxford Companion to Philosophy. Oxford, Oxford University Press, 1995.
  3. ((en)) Plato. Phaedo. Clarendon Press, 1995.
  4. ((en)) Robinson, H. Aristotelian dualism. // Oxford Studies in Ancient Philosophy 1. 1983. с. 123-144.
  5. ((en)) Nussbaum, M. C. Aristotelian dualism. // Oxford Studies in Ancient Philosophy 2. 1984. с. 197-207.
  6. ((en)) Nussbaum, Martha Craven и др. Essays on Aristotle's De anima. Oxford, Clarendon Press, 1992. ISBN 9780585113074.
  7. ((en)) Sivananda, Sri Swami. Sankhya:Hindu philosophy: The Sankhya. //
  8. ((en)) Descartes, René. Discourse on Method and Meditations on First Philosophy. Hacket Publishing Company, 1998. ISBN 0-87220-421-9.
  9. ((en)) Hart, W.D. Dualism. // Guttenplan, Samuel Guttenplan. A Companion to the Philosophy of Mind. Oxford, Blackwell, 1996. ISBN 9780631199960. с. 265-267.
  10. За човека — разумен и хуманен, за биокиборгите, безсмъртието, възкръсването на мъртвите и изобщо за съвременните митологии