Китайски бойни изкуства

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Ушу)
Направо към: навигация, търсене

Китайските бойни изкуства, популярно наричани кунг фу (мандарин: 功夫; пинин: gōngfu; българска транскрипция: гунфу) и още известни като ушу (опростени китайски йероглифи: 武术; традиционни китайски йероглифи: 武術; пинин: wǔshù; българска транскрипция: ушу), са съвкупност от бойни стилове, развили се през вековете в Китай.

Често са класифицирани съгласно различни признаци в семейства (家, jiā, дзя), секти (派, pài, пай) и школи (門, mén, мен). Такива признаци са например използването на животинска мимикрия или използването на тренировъчни методи вдъхновени от различни китайски философски течения, вярвания и легенди. Стилове, които се фокусират върху манипулирането на чи, принадлежат към семейството на вътрешните стилове (内家拳, nèijiāquán, нейдзяцюен), докато тези, които се концентрират върху подобряването на работата на мускулния и сърдечносъдовия апарат, принадлежат към семейството на външните стилове (外家拳, wàijiāquán, уайдзяцюен). Съгласно друга популярна класификация, стиловете се разделят по териториален признак на северни (北拳, běiquán, бейцюен) и южни (南拳, nánquán, нанцюен).

Терминология[редактиране | edit source]

Кунг фу and ушу са заемки в Българския език, които се използват за обозначаване на Китайските бойни изкуства. В действителност двата термина имат различни значения[1]. Буквалният превод на "Китайски бойни изкуства" на Мандарин е джунгуо ушу (Опростени китайски йероглифи: 中国武术; Традиционни китайски йероглифи: 中國武術; Пинин: zhōngguó wǔshù; Българска транскрипция: джунгуо ушу).

Терминът ушу (武術) буквално означава бойно изкуство. Формиран е от две думи: (), имаща значението на "боен" или "военен" и (shù), която се превежда като "умение", "дисциплина (предмет)" или "метод".

Ушу се използва и като официално наименование на модерен демонстративен контактен спорт, включващ като дисциплини боеве с голи ръце и с различни оръжия. Представлява адаптиран вариант на бойно изкуство, което се оценява съгласно набор от естетически критерии разработвани от 1949 г. в Китай.[2][3]

Цюен фа (拳法) е друг термин, с който се обозначават Китайските бойни изкуства. Означава "припципите на юмрука" или "законът на юмрука" (Цюен означава "юмрук", а фа означава "закон", "начин", "учение"). Името на Японското бойно изкуство Кенпо се изписва със същите йероглифи.

Терминът "кунг фу"[редактиране | edit source]

Терминът кунг фу се състои от 功夫, gōng, означаващо "работа" или "постижение", следвано от (човек) или от fu -- частица или суфикс, означаващ "интензивен". Употребява се и в ситуации, които нямат никаква връзка с бойните изкуства и се отнася до всяко индивидуално постижение, достигнато посредством полагането на целенасочени усилия и следствие на упорит труд.[1] Едва в края на XX век терминът започва да се употребява в китайското общество във връзка с бойни изкуства.[4][5] Поради това, по-точният термин за означаване на дейности, свързани с битка, е ушу.

История[редактиране | edit source]

Счита се, че Китайските бойни изкуства са възникнали следствие на нуждата от усъвършенстване на самозащитата, ловните техники и военното обучение в древен Китай. Ръкопашният бой и тренировките с различни оръжия са играли важна роля в обучението на войската.[6][7]

Подробна информация относно състоянието и развитието на Китайските бойни изкуства се появява по време на десетилетието Нандзин (1928-1937), когато Централният институт Гуошу, създаден от режима на Гоминдан прави усилия да състави енциклопедично изследване на школите за бойни изкуства.

От 50-те години на XX-ти век, КНДР организира демонстрации на бойните изкуства под формата на контактния спорт ушу.

Легендарен произход[редактиране | edit source]

Съгласно легендите, китайските бойни изкуства възникват по време на полу-мистичната династия Ся (夏朝) преди повече от 4 000 години.[8] Смята се, че първите бойни системи в Китай са въведени от Жълтия император Хуанди (легендарна дата на възкачване на престола 2698 г. пр.н.е.)[9] Той е представян като известен генерал, който преди да стане предводител на Китай, е създал множество обемисти трактати по медицина, астрология и бойни изкуства. Основен негов опонент е бил Чъ Йо (蚩尤), на който се приписва авторството на шуай дзяо, предшественик на модерното изкуство Китайска борба.[10]

Стилове[редактиране | edit source]

Основна статия: Стилове на китайските бойни изкуства

Външни стилове[редактиране | edit source]

Външните стилове на китайските бойни изкуства произлизат от кунг-фу стиловете на будисткия манастир Шаолин в Китай. В тях се набляга на продължителна физическа тренировка на човешкото тяло, като различните стилове го развиват по различен начин. В резултат трениращият става гъвкав и много бърз.

Вътрешни стилове[редактиране | edit source]

Основна статия: Вътрешни стилове (Ней-Дзя)

Вътрешните стилове на китайските бойни изкуства наблягат на вътрешната концентрация и развитие на вътрешната енергия чи. И трите основни стила, Багуа джан, Тай чи чуан и Син и чуан, водят началото си от даоистките манастири в Китай.

Багуа джан е младо бойно изкуство, създадено през 18 век. В Багуа се набляга на въртеливите движения и баланса на тялото. За избягване на противниковите атаки и за атакуване се разчита на бързи променливи завъртания. Основното упражнение е ходене в кръг.

Тай чи чуан е много старо бойно изкуство. В него се тренира мекотата на тялото. Трениращият го става чувствителен и мек и по този начин избягва противниковите атаки. Атаката представлява по-скоро бутане или изхвърляне, отколкото удар. Разчита се на вътрешния усет.

Син и чуан, или „боксиране с мисълта“, е третото вътрешно бойно изкуство. При него тренировката е съсредоточена в права линия. Атаката е бърза и концентрирана.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б Kung Fu (I): An Elementary Chinese Text. The Chinese University Press, 2002. ISBN 978–962–201–867–9.
  2. Price, Monroe. Owning the Olympics: Narratives of the New China. Chinese University of Michigan Press, 2008. ISBN 978-0-472-07032-9. с. 309.
  3. Fu, Zhongwen. Mastering Yang Style Taijiquan.. Berkeley, California, Blue Snake Books, 1996, 2006. ISBN 1-58394-152-5 (trade paper).
  4. Chinese Martial Arts From Antiquity to the Twenty-First Century. Cambridge, Cambridge University Press, 2011. ISBN 978-0521878814. с. 280.
  5. Victor Mair, "Kung-fu (Gongfu) Tea", July 20, 2011
  6. Van de Ven, Hans J.. Warfare in Chinese History. Brill Academic Publishers, October 2000. ISBN 90-04-11774-1. с. 328.
  7. Graff, David Andrew и др. A Military History of China. Westview Press, March 2002. ISBN 0-8133-3990-1. с. 15–16. Peers, C.J.. Soldiers of the Dragon: Chinese Armies 1500 BC–1840 AD. Osprey Publishing, 2006-06-27. ISBN 1-84603-098-6. с. 130.
  8. Green, Thomas A.. Martial arts of the world: an encyclopedia. ABC-CLIO, 2001. ISBN 978-1-57607-150-2. с. 26–39.
  9. Bonnefoy, Yves. Asian Mythologies. University Of Chicago Press, 1993-05-15. ISBN 0-226-06456-5. с. 246.
  10. The Method of Chinese Wrestling. North Atlantic Books, 2005. ISBN 978-1-55643-609-3. с. 5.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ   Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Chinese martial arts“ в Уикипедия на английски. Оригиналната статия, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание, Споделяне на споделеното“, а за статии създадени преди юни 2009 — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната статия, както и преводната страница, за да видите списъка на съавторите.