Филип I Савойски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Филип I Савойски
Philippe Ier de Savoie
13-и граф на Савоя
Роден
1207 г.
Починал
16 август 1285 г. (78 г.)
ПогребанФранция
РелигияКатолическа църква[1]
Управление
Период1268 – 1285
ПредшественикПетър II Савойски
НаследникАмадей V Савойски
Други титлиепископ на Валанс
архиепископ на Лион
пфалцграф на Бургундия
граф на Аоста
граф на Мориен
Герб
Семейство
РодСавойска династия
БащаТомас I Савойски
МайкаБеатриса (Маргарита) Женевска
Братя/сестриБеатрис Савойска (1206 – 1266)
Томас II Савойски
Амадей IV Савойски
Петер II Савойски
СъпругаАделхайд Бургундска
Филип I Савойски в Общомедия

Филип I Савойски (на италиански: Filippo I di Savoia; * 1207, замък на Егбел, Савоя; † 15 август 1285, замък Русийон, Бюже) от Савойската династия, е епископ на Валанс (1242 – 1267), архиепископ на Лион (1245 – 1267), пфалцграф на Бургундия (de iure uxoris 1267 – 1285) и 13-и граф на Савоя, на Аоста и на Мориен (1268 – 1285).

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Той е най-малкото дете на Томас I Савойски (* 1180, † 1233), граф на Савоя, на Аоста и на Мориен, и на съпругата му Маргарита Женевска (* ок. 1180, † 1257). Има от 9 до 14 братя и сестри, както и 6 природени братя и сестри.

Църковна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Филип е предопределен от много ранна възраст, подобно на тримата си братя Вилхелм, Петър II и Бонифаций, за църковно поприще. Без да е ръкоположен за свещеник (той никога не е отслужвал литургия), получава първите си важни църковни служби през 1239 г. Той обаче няма призванието на брат си Бонифаций.[2]

Активно подкрепян от брат си граф Амадей IV той постепенно придобива множество владения и облаги в проактивна политика за увеличаване на властта на Савойския дом.[3] Подкрепата от брат му отчасти се обяснява с факта, че той никога не е дал на Филип искания дял от наследството на баща им. През 1242 г. Амадей IV се ангажира да му плати сто сребърни марки, но бързо спира плащанията си. Отношенията между двамата братя никога не са били отлични и този им спор никога не е разрешен.[4]

Филип е назначен за примас на църквата в Мец през 1239 г. и остава такъв през 1262 г.[5] През 1240 г.[6] сава ректор на църквата „Сен Доматиен“ в Брюге.[7][8] Този му пост най-вероятно е придобит с помощта на брат му Томас, който тогава е във Фландрия.[9]

През 1240 г. се опитва да вземе епископството на Лозана, което Бонифаций Лозански е напуснал предходната година, и влиза във въоръжен конфликт за това.[10] Но въпреки помощта на брат си Петър II Филип отстъпва пред кантора Жан дьо Косоне.[10] Смъртта през същата година на брат му Вилхелм му дава достъп до няколко предимства. Той става декан на Виен и преди всичко епископ на Валанс. Въпреки това, тъй като никога не е получавал големи длъжности, той носи само титлата на прокуратор или избран служител за тази длъжност, а не епископ. През 1244 г. поисква да напусне този пост, може би за да потърси по-висок пост другаде. Въпреки съгласието на папа Инокентий IV обаче той променя решението си и запазва поста.[11][12][13]

Филип също има достъп до позициите на управител на наследството на Сен Пиер, велик гонфалониер на Църквата, приор на църквата „Сен Мишел дьо Нантюа“. Той е ректор на църквата „Сен Донатиен“ в Брюге и енорийски свещеник на Гедингтън, Рекюлвер и Уингам от 1242 г.[14]

Архиепископ на Лион[редактиране | редактиране на кода]

Условия за избирането му[редактиране | редактиране на кода]

Филип е обявен за архиепископ на Лион през 1245 г. при специални обстоятелства. Тогава градът се радва, особено след 1157 г., на привилегировано положение на границите на Франция и Свещената Римска империя, което му дава голяма свобода спрямо неговия теоретичен господар – императорът на Свещената римска империя. Предшественикът на Филип, Жан Бел-Мен, казва за епархията на Лион, че тя „има най-обширната юрисдикция..., както в границите на Империята, така и в тези на Кралство Франция, тъй като собствената ѝ юрисдикция е споделена между двете страни. Ние не вярваме, че е лесно да се намери друга църква, която да се радва на толкова голяма свобода и от двете страни едновременно.“[15] Но през 1244 г. папа Инокентий IV, в ожесточен конфликт с император Фридрих Барбароса като част от борбата между Църквата и Империята, търси място за свикване на събор срещу своя противник. Изправен пред отказа на крал Луи IX да позволи той да се проведе в неговото кралство, папата избира Лион поради позицията му много далеч от зоните на влияние на императора и много близо до френските земи, където евентуално би могъл да намери убежище в случай на опасност. За да направи това обаче, той трябва да прекоси савойските земи, традиционно съюзени с императора. Следователно Филип играе активна роля спрямо брат си Амадей IV, за да го убеди да промени семейната стратегия спрямо техния господар и да заеме балансирана позиция между двете сили.[16] Подкрепен е от другия си брат Бонифаций.[17] Въпреки това Филип не успява да промени значително позицията на Амадей IV, който се съгласява две години по-късно да пусне императора, който иска да отиде в Лион.[19][20]

Когато през 1244 г. папа Инокентий IV напуска Рим, заплашен от император Фридрих II, Филип го придружава до Лион, служейки за негов защитник по пътя и в Рим. За да го възнагради и да утвърди авторитета му пред лицето на капитула и враждебната буржоазия, императорът се възползва от оставката на архиепископ Емерик дьо Рив в края на събора, за да постави Филип.[21][22] Избран е за архиепископ на 28 юли 1245 г.[23]

Филип в Лион[редактиране | редактиране на кода]

Филип се появява в текстове за първи път в Лион през 1239 г., където получава вероятна пребенда в рамките на капитула на катедралата „Сен Жан“.[24] През 1243 г. е послушник (на френски: obéancer).[25][26]

Филип е избран през 1245 г., Жак Гадил дава датата 1246 г.,[27] но първото действие на Филип като избран служител датира от септември 1245 г.[28] Този избор, доколкото Филип отказва да произнесе обетите си, за да запази шансовете си един ден да получи достъп до престола на Савойското графство, накърнява престижа на титуляра на архиепископството на Лион. В официални актове, в протоколни церемонии той се поставя след прелатите с по-малко значение. Самата буржоазия на Лион никога не го назовава архиепископ в текстовете.[29]

Множеството облаги, които Филип натрупва по това време, са гарантирани от диспенсацията, дадена му от папа Инокентий по молба на архиепископа.[30] Но освен нея папата не му дава нищо повече.[31]

Въпреки липсата на титла и на вкус към религиозна кариера Филип се оказва съвестен прелат в службата си.[32] Например, макар и малко заинтересован от изграждането на новата катедрала „Сен Жан“, той е задължен да участва в нейното изграждане, когато тя всъщност се превръща в църквата на папата между 1244 и 1251 г., според поговорката „ubi papa, ibi Roma“ („Където е папата, там е и Рим“). Всъщност Инокентий IV остава в Лион почти седем години и следователно логично настоява за бързото продължаване на работата по църквата.[33]

Политически действия[редактиране | редактиране на кода]

Отношения с папата[редактиране | редактиране на кода]

Папата е в Лион, понеже потърсва защита там от Филип. Папата го счита за свой длъжник, защото го е назначил за архиепископ на града и е запазил всичките му привилегии. Но действията на папата спрямо Филип са политическа маневра, предназначена да задоволи могъщата Савойска династия с подкрепата, от която се нуждае папа Инокентий IV. Следователно и Филип счита папата за длъжник. По-специално разходите за първия събор в Лион от 1245 г. са поети от архиепископа; най-общо казано Филип е този, който подкрепя папата по време на престоя му в Лион, като дори стига дотам да му даде 3000 сребърника, когато той си тръгва през 1251 г.[34] Така че когато папата номинира един от своите фаворити за пребенда на катедралния капитул „Сен Жан“, той е удавен още същата нощ, според заплахите, които канониците вече са отправили към папата. Независимо дали е участвал в убийството или, по-вероятно, дали се е опитал да прикрие капитула, за да си осигури благоволението на канониците, Филип потулва аферата, без папата да се осмели да каже нещо за нея. Освен това папата не запазва благосклонността си към Филип, нито му предоставя каквито и да било привилегии, веднага щом той вече не е в своите държави.[35]

Отношения с Империята, Франция и Англия[редактиране | редактиране на кода]

Филип поддържа връзки от различно значение с политическите сили на Европа. Неговата политика на безусловна подкрепа за папата го превръща в естествен противник на императора; но той е далеч, а поддържаните връзки почти не съществуват. Връзките му с краля на Франция едва ли са по-силни: Филип веднъж се срещна с крал Луи IX в Клюни, а понякога и братята му.[36] От друга страна връзките му са естествено по-силни със Сицилианските Анжуйци поради брака на племенницата му Беатрис Прованска с Карл I Анжуйски. Отношенията между Филип и Карл в началото не са най-добрите: Карл взима страната на император Фридрих срещу папата и предупреждавайки последния срещу неговия защитник и съветник; впоследствие Филип заема страната на Сицилианските Анжуйци във войната срещу Манфред I Сицилиански. Но преди всичко Филип поддържа връзки с монархията на Англия, като по този начин увековечава традиционната връзка на Лион с тази страна.[39] След събора в Лион от 1245 г. той се възползва от връзките, установени с различни английски прелати, за да се постави под закрилата на крал Хенри III.[40]

Филип, като член на Савойския дом, е част от двете групи, съветващи английския монарх: тази на Савойците, по-скоро склонни към дипломация към Франция, се противопоставя на по-войнствената партията на Лузинян. Филип е изпратен през 1242 г. на посолство с брат си Пиер и брата на Хенри III, Ричард от Корнуол, да защитава примирието с краля на Франция след битката при Тайбур. Обтегнатите си отношения с френската монархия (поради подкрепата ѝ за папа Инокентий IV) предполагат, че изборът на Филип не е бил от най-успешните.[41] Други действия са извършени от Филип по време на престоя му в Лион в полза на Англия. Позицията на Лион на границите на Империята и Франция, има много общо с този избор на съюз от страна на английските монарси, но личността на Филип, както и неговият савойски произход също натежават много при британското решение.[42]

Отношения със съседни политически сили[редактиране | редактиране на кода]

Също така загрижен за добрата местна подкрепа, Филип поддържа или засилва църковната си власт в долината на Рона: той запазва епископството си във Валанс, както и деканат (служба на декан) във Виен. То е продадено на неизвестна дата на Хюг дьо Паладру, каноник на Лион и наследник на една от основните фамилии на Дофине. Когато Хюг умира през юли 1254, Филип си възвръща деканството въпреки опита за намеса на Хумберт I дьо ла Тур дю Пен, също каноник. Архиепископът на Лион също поддържа добри отношения през целия си мандат с Жан дьо Бернин, архиепископ на Виен.[43] По отношение на Жан Филип е в двусмислена позиция поради множеството позиции, които заема: като архиепископ на Лион той има равностойна роля на колегата си от Виен;[44] от друга страна, като епископ на Валанс и като декан на Виен той е двойно подчинен на властта на Жан. Между тях, въпреки малкото им първоначално несъгласие, има такова доверие, че Филип прави Жан свой изпълнител в документа от 1256 г.[45]

И накрая, Филип печели от брака на своята племенница Беатрис дьо Фосини, дъщеря на Пиер II, с дофина Гиг VII Виенски, за да увеличи влиянието си в тази провинция, която е традиционен съперник на Савоя: всъщност неговият брачен племенник многократно иска неговия арбитраж.[46] Това обаче не предотвратява възникването на конфликти, като най-дългият продължава от 1262 до 1266 г., и е разрешен по доста красноречив начин: Филип, спечелвайки някои от исканията си, приема, че капитулът на Сен Жан губи като компенсация замъците Анонè и Аржантал: следователно той жертва църквата, в която е избран, за личните си интереси.[47] Намаляването на правомощията на капитула върви ръка за ръка с опит за възвръщане на контрола върху този орган, чиято власт понякога се конкурира с тази на архиепископа на Лион. По този начин забележителна част от канониците са благородници от Дофине, Филип пише през 1251 г. клауза, посочваща, че за да има право на своя пребенда, член на капитула трябва да пребивава поне шест месеца в годината в Лион. Тази клауза рискува да бъде неблагоприятна за Дофине, така че Филип добавя параграф, уточняващ, че придружаването на архиепископа по време на пътуванията му може да се приравни на пребиваване. С това допълнение той се надява да спечели благоволението на тази част от канониците.[48]

Филип Савойски – архиепископ в услуга на своя род[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на баща си Филип претендира за 1/5 от графството, годишен доход от сто сребърни марки и обезщетение от седемстотин лири, които е похарчил със съгласието на баща си за придобиването на замъка Сан Самфориан. Докато по време на управлението на брат му Амадей IV той не получава нищо по този въпрос, когато другият му брат Томас поема настойничеството над сина на Амадей Бонифаций, този въпрос е решен. Арбитраж, подаден от няколко епископи, предлага на Филип в замяна на наследството замъците Толвон, Воарон и Бошозел.[49][50] Загрижен да върне на семейството си онова, което му е дало, той купува земя в Савойски Виен и построява там крепости, понякога важни, като Сетем.[51]

Тъй като Брес е част от Епархията на Лион, Филип поддържа постоянни връзки с фамилията Брес дьо Боже (или Баже) с цел улавяне на евентуално наследство. Влиятелната му работа има резултати след напускането му на Лион: владетелят на Баже Рено IV загива по време на кръстоносния поход през 1250 г.[52] и Филип е назначен за настойник на двете му деца, тогава все още непълнолетни, и по този начин става регент на Брес. На следващата година той дава общинска харта на град Бург ан Брес. Мярката е популярна сред жителите, но и успешна, тъй като носи 1500 виенски лири на Филип.[53] След това той се погрижва за женитбата на Гиг, най-големия от децата. Съпругата му Дофин дьо Сан Боне е бременна и Гиг умира. Дъщеря му Сибила се ражда скоро след това и Филип става неин законен настойник, a след това той сам прави разделение на земите между Сибила и нейния чичо Рено. След това, на 12-тата година на момичето, той прави разделение между Сибила и семейството на майка ѝ, оставяйки на последното земите на запад от Сона, безинтересни за него.[54] През 1266 г.[55] Филип наследява от Рено V земите, включително Бург ан Брес и околните земи, изключени от завещанието на Сибила. След като става граф, той успява да накара Сибила да се омъжи за най-близкия му племенник Амадей. Тогава Брес се превърна в апанаж, поверен на Амадей.[56] Така са завладени дипломатически в момента, когато Амадей се възкачва на трона на Савоя, Бажé, Пон дьо Вел, Бург, Сен Мартен льо Шател, Пон дьо Во, Сен Тривие дьо Курт и Шатийон ан Дом.[57]

Тази лоялност към Савойския дом не се дължи само на Филип; той също е бенефициент и през периода, когато е архиепископ в Лион. На 25 август 1263 г., няколко години преди смъртта му, сестра му Беатрис, вдовица на графа на Прованс Раймон Беренгер IV, прави Филип универсален наследник на цялото му имущество, както и изпълнител на последните му желания. Това дарение също е направено в Лион.[58]

Въпреки всичко семейните му отношения са променливи. Така с по-големия му брат Амадей IV, граф на Савоя по времето, когато Филип е архиепископ, отношенията са противоречиви. Архиепископът подкрепя папата, а графът – император Фридрих II, които се противопоставят (Фридрих дори е отлъчен от Църквата на първия събор в Лион).[59] Впоследствие двамата братя възприемат същата гледна точка, особено чрез техния брат Томас, преди това свързан с императора, отлъчен от Църквата и който се поправя, преди да се ожени за племенницата на папата, което кара Амадей IV да възприеме неговите възгледи. Томас също действа като посредник между братята си по отношение на родителското наследство. В замяна, когато Томас се оказа в конфликт със своите пиемонтски васали на Асти, Филип оказва натиск върху тях, като арестува търговците от Асти, присъстващи в Лион.[60]

Братът, с когото Филип поддържа най-добри отношения, е Петър. Граф от 1259 г., този, който савойската историография понякога нарича „Малкият Карл Велики“,[61] има много общи интереси с Филип, по-специално по отношение на споделянето на наследството. През 1240 г., когато Филип се опитва неуспешно да получи епископството на Лозана, Петър основната му подкрепа; в замяна, през 1250 г., Филип решава конфликт между графа на Женева Гийом I и брат му в полза на последния. От 1251 до 1254 г., в няколко случая, когато е необходимо присъствието или съгласието на единия, последният дава власт на другия да го представлява. През 1255 и 1256 г. най-накрая те взаимно се назовават наследници един на друг.[62]

С останалата част от семейството Филип поддържа добри, но по-далечни отношения. Именно в неговия град Лион и по време на събора брат му Бонифаций е ръкоположен за епископ.[64] Той нарежда сестра му Алиса да бъде обявена за игуменка на Сан Пиер ле Ноне.[66][67].

Изоставяне на религиозна кариера и брак[редактиране | редактиране на кода]

С идването на наследниците на Инокентий IV (Урбан IV и после Климент IV), отношенията между Филип и папството бавно се влошават: той е обвинен в прекомерни разходи[68], неоправдано притежание на ректорат във Фландрия и най-вече несъвместимост на статута му с отказа му да бъде ръкоположен за свещеник или дори дякон.[69]

Осигурен с повече от петдесет бенефиции в Савоя, Фландрия, Франция и Англия, Филип се отказва от религиозните си задължения и се лишава от всичките си титли на 24 февруари 1267 г.[70] Една от хипотезите, които обясняват това изоставяне на църковната кариера, е алтернативата, наложена от папа Климент IV: или Филип да изостави своите облаги, или да бъде ръкоположен за свещеник, за да изпълни свещеническия си дълг[71]: „Папата изпрати съобщение до монсеньор Филип, че иска той да пее и да служи литургия или да напусне бенефициите“. Изправен пред този избор, Филип, който не се е отказва от привилегиите, произтичащи от неговото савойско потекло, вероятно се отказва от всичките си религиозни функции в очакване на смъртта на брат си Петър.[72] Франсоа Мюние в труда си „Савойците в Англия през XIII век и Пиер д'Егбланш, епископ на Херфорд“ (1890 г.) опровергава тази хипотеза, но само относно датата: според източниците той противоречи, Климент IV е щял да наложи този ултиматум на Филип през 1268 г., следователно във времето, когато Филип вече е бил женен.[73]

На 11 юли 1267 г., за да попречи на господарите на Шалон Арле в тяхното господство над северната част на Страната Во, той се жени за 58-годишната Аликс Меранска, вдовица и наследница на графа на Бургундия, дъщеря на Отон II от Бургундия и Беатриса II от Бургундия. Така Филип става пфалцграф на Бургундия и по този начин осигурява териториална база отвъд Юра; регионът Дол се превръща в една от точките за маршрут на графската двойка.[74]

Аликс също намира интерес в този брак. През 1257 г. Империята вижда двама претенденти да се изправят един срещу друг за избора за император: Ричард от Корнуол, англичанин, син на Джон Лакланд, и Алфон X от Кастилия. Последният печели, но е подкрепен от херцога на Бургундия Хуг IV, който се стреми да разшири територията си чрез присъединяване на графството към херцогството. Чрез Савоя, която е традиционен съюзник на Англия срещу Франция, и Филип, подкрепящ Ричард, Аликс си осигурява територия, като се омъжва за него. Освен това тъй като този брак е без деца, при смъртта на Филип наследник е нейният син Отон IV (или Отелин) от Бургуния, роден от първия брак на Аликс с граф Хуго от Бургундия, който завладява Бургундия.[75]

Тринадесети граф на Савоя (1268 – 1285)[редактиране | редактиране на кода]

Филип е един от доста пресметливите графове на Савоя, подобно на Амадей VIII[76], и е преди всичко с политически, а не с религиозен дух. Любимата му резиденция е в Сен Жорж д'Есперанш във Виен.[77]

Укрепване на централната власт[редактиране | редактиране на кода]

Той управлява своите земи в съответствие с политиката на своите предшественици. Продължава и завършва модернизацията на правосъдието и окръжната администрация със създаването на съдебни изпълнители и съдии. Освен това, за да има администрация, наложена върху васалите и предназначена да ги наблюдава, Филип получава от Петър II система от кастелани – всевластни представители на графа, установени за дадено и отменимо пространство. За да държат подчинените си в съответствие и да избягват злоупотребата да бъде проблем, са създадени съдиите, за да ги контролират. Филип, желаейки да вземе допълнителни предпазни мерки, създава навика да ги псменя на всеки две или три години и дори всяка година.[78] Очевидно съществуващата аристокрация се противопоставя, понякога насилствено, на тези кастелани и съдии. По този начин най-влиятелните семейства, особено виконтите, успяват да ги държат настрана. Филип, желаейки да успее да задържи владението си възможно най-добре, работи чрез преговори, за да свали съпротивата. Като част от тази политика той купува Виконтство Тарантез през 1279 г. от фамилията Егбланш.[79][80][81]

В политика на утвърждаване на властта и независимостта на графството през 1271 г. той установява солидна валута – силното сребърно дение.[82][83][84][85]

За да отслаби всички сили, които биха могли да се надигнат срещу него в графството, той маневрира многократно срещу савойските епископства, особено Тарантез и Мориен.[86] По този начин се възползва от вакуума на властта в епархията на Тарентез през 1271 г., за да заграби менсата (вид църковен приход) и да я използва за своя печалба. Той я връща, когато епископът пристига, но прави същото по-късно.[87]

Военна и наследствена политика[редактиране | редактиране на кода]

Филип продължава да придобива или завладява няколко територии, за да разшири владенията на Савойския дом. По време на управлението си той добавя към земите, завладени от неговите бащи и братя, Толвон сюр Воарон, Сен Лорен дю Дезер, Пон дьо Бовоазен и Шана в самата Савоя. По-нататък на запад той се издига в кастеланство и укрепва обектите Фалавие, Септем, Сен Жорж д'Есперанш и Ла Кот Сент Андре.[88][89] Като строител Филип построява три замъка в Савоя, които следват типичния план на савойския замък: Сан Жорж д'Есперанш, Шателаржан (във Вале д'Аоста) и Саксон (в района на Шабле),[90][91] основно разчитайки на уменията на архитекта Жак дьо Сен Жорж.[92]

Със съпругата си през 1276 г. купува село Сен Или (община, обединена през 1953 г. с Дол)[93][94] и замъка Дол във Франш Конте, както и други места, разположени в околността, за да осуети внамеренията на херцозите на Бургундия.[95]

Външна политика[редактиране | редактиране на кода]

Амбициозен господар и умел дипломат, Филип води няколко вида външна политика, които скъсват с традиционните позиции на графовете на Савоя, но винаги с цел да увеличи могъществото на рода.

В Италия[редактиране | редактиране на кода]

Станал граф на Савоя след смъртта на брат си Петър II Савойски, Филип е приет от Щатите на Шамбери през 1269 г. Той установява резиденция в Торино, побеждава маркиза на Монферат Вилхелм VII в няколко срещи и възстановява правата на своите предци върху пиемонтските владения, придобити от 12 век.

Италианската политика на Филип е в съответствие с желанието му повече да не се съобразява с имперските амбиции, Той пречупва враждебността към Ломбардската лига, като установява търговско споразумение с Милано през 1276 г. относно таксите от италианските търговци, пътуващи по оста Торино – Аоста – Лозана до Жун.[96]

В Швейцария[редактиране | редактиране на кода]

Той получава данък през 1272 г. за протекторатите Берн[97], Нион[98] и Морат, които му се заклеват във вярност. Като част от вековна борба между Савоя и Женева, Петър II – предшественикът на Филип, успява да покори графа на Женева Амадей II. През 1282 г. Рудолф I Хабсбург води коалиция срещу Филип. Тя включва Амадей II, епископа на Женева Робер, Беатрис, господарка на Фосини, и нейният син Жан. Филип обаче постига няколко успеха по дипломатически път. Изправена пред напредъка му, коалицията предлага да се сключи мир с него, което е направено на 20 февруари 1283 г.[99] След това битката се подновява с поставянето начело на Савойското графство на Амадей V, който завладява Женева през септември 1285 г. и налага по-малко благоприятен договор за женевците.[100]

В Дофине и Бюже[редактиране | редактиране на кода]

Дофинè – традиционен съперник на Савоя в Савойско Бюже и Грезиводан, пада под контрола на Дом Ла Тур дю Пен с пристигането на Хумберт I Виенски през 1282 г. След това пътят между Лион директно и Торино става по-малко безопасен от пътя на север, през Амберийо ан Бюже и долината Клюз дез Опито. За да гарантира безопасността на този последен маршрут, Филип укрепва Пон д'Ен и става господар на бенедиктинското абатство на Амброне.[101][102] Също така с цел да се противопостави на дофините, той подсилва замъка Септем близо до Виен[103] и този на Сен Жорж д'Есперанш, като наема за това арх. Жак дьо Сен-Жорж.[104]

Съперничество със Свещената Римска империя[редактиране | редактиране на кода]

Филип е първият владетел на Савоя, получил пълна независимост от императора на Свещената Римска империя. Поради тази причина, наред с други, императорът е враждебен към него и създава коалиция срещу Савоя, включваща Шарл Анжуйски[105], както и господарите от Дом Шалон-Арле, водени от Жан I дьо Шалон-Арле.[106]

Филип I се бори с Рудолф I Хабсбург и Аймон II Женевски, за да получи поддръжката на адвокатуритете, протекторатите и феодалните владения, предоставени autrefois на Савойското графство на територията на Женева. Рудолф твърди, че е граф на Хабсбург. След като става император, той прави коалиция за защита на региона на Савоя.[107]

Изправен пред германската инвазия на войските на Рудолф Хабсбург, които обсаждат Пайерн, Филип I, на 78 години, се отказвам от господствата на Морат и Гуминан и от адвокатурата на Пайерн. Договорът от Пайерн от 27 декември 1283 г. , вдъхновен от епископите на Базел, Беле и Лозана, постановява, че всичките спорове между Савоя и империята вече няма да се водят с оръжие, а ще бъдат подчинени на справедливостта на арбитража.[108] Въпреки това той остава договор, налагащ само ограничени загуби с оглед на първоначалните намерения на Рудолф[109].

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Заемайки трона на Савоя вече стар, все пак Филип никога не отстъпва ръководството на държавата на неговите племенници, дори когато болестта го отслабва.[110] Той умира от воднянка в древния замък Русийон в Бюже на 15 1285 г.[112] Погребан е в Абатство Откомб – грбоница на Савойската династия.

Бездетен, Филип I избира себе си за свой наследник. Той се отказва от традицията на Хумбертините (бъдещите Савойци) за мъжко първородство и налага своя племенник Амадей, син на Томас II Савойски, господар на Пиемонт, сред многобройни племенници.[113] Той получава от император Хайнрих VII указ, с който монархът инвестира Амадей V със суверенитета на Савоя. Историографът Л. дела Киеза в Storia del Piemonte (I.78) показва, че Амадей V наследява Филип I Савойски „по избора и волята на Савойските държави, които предпочетоха собствените си интереси и добродетелите на Амадей пред щастлива наследственост“.[114] Савойските държави включват през 1285 г. бейлиуците Савоя, Мориен, Тарантез (18 кастеланства), Вале д'Аоста и Вал ди Суза (8 кастеланства), Шабле (16 кастеланства), Брес и Бюже (17 кастеланства), Новалеза и Виен (18 кастеланства).[115] Въпреки това Амадей V получава само савойската част от владенията на Филип, които са разделени на три. Пиемонт пада на Томас III, а Страната Во – на Лудвиг I.[116]

Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]

∞ 11 юни 1267 г. за Аделхайд (Алиса) от Андекс–Мерания († 8 март 1279) пфалцграфиня на Бургундия (1248), дъщеря на пфалцграф Ото I, херцог от Мерания и първата му съпруга Беатрис II Бургундска и вдовица на Хуго от Дом Шалон († 1266), от която няма деца, което поражда нов конфликт между неговите трима племенници Томас, Амадей и Лудвиг.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Il existe une reproduction de ses sceaux, bulles et méreaux dans Beyssac, Les membres de la maison de Savoie au chapitre de Lyon, Lyon, 1911, с. 13 – 34
  • Élie Berger (Directeur de publication), Les Registres d'Innocent IV (1243-1254) : recueil des bulles de ce pape, Paris, coll. «Bibliothèque des Écoles françaises d'Athènes et de Rome / 2» (no 1), 1881 – 1919, 4 tomes : T. I. Thorin. 1881 – 1884. Registres; T. II. Thorin. 1884 – 1885. Registres et : Saint Louis et Innocent IV, étude... ; T. III Thorin et Fontemoing 1890 – 1897. Registres; T. IV Fontemoing. 1911 – 1919. Index et tables (BNF 41656091) (recension dans Mélanges d'archéologie et d'histoire, Année 1960, Volume 72, Numéro 72, p. 1 – 13 [архив])
  • Philippe écrit Eleanore de Provence (1284) [архив]
  • Bernard Demotz: Philipp I., Graf von Savoyen. Lexikon des Mittelalters. Bd. 6, dtv, München 2002, ISBN 3-423-59057-2, Sp. 2073.
  • Markus Ries: Philipp von Savoyen. Erwin Gatz (Hrsg.): Die Bischöfe des Heiligen Römischen Reiches 1198 bis 1448. Duncker & Humblot, Berlin 2001, ISBN 3-428-10303-3, S. 325 f.
  • Marie José: Das Haus Sayoven, Stiftung Pro Castellione, 1994

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ savoiaf // Посетен на 12 октомври 2021 г.
  2. ↑ Brondy Demotz, стр. 125.
  3. ↑ Brondy Demotz, стр. 122.
  4. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  5. ↑ Beyssac 1914.
  6. ↑ Luyckx, Théo. Étude sur les chanceliers de Flandre pendant le règne de Jeanne de Constantinople // Revue du Nord. 1947. с. 241-266..
  7. ↑ Bruno Galland 1988 .
  8. ↑ Ulysse Chevalier, Regeste dauphinois, Vienne, 1913-1926, Шаблон:N°.
  9. ↑ Bruno Galland 1988 .
  10. ↑ а б Шаблон:DHS.
  11. ↑ Шаблон:Citation étrangère.
  12. ↑ Bruno Galland 1988 .
  13. ↑ V. la lettre de Шаблон:Noble- du Шаблон:1er juin 1240 dans Lucien Auvray, Registres de Шаблон:Noble-, Rome, 1896-1955, Coll. « Registres pontificaux publiés par l'École française de Rome », Шаблон:N°.
  14. ↑ Beyssac 1914.
  15. ↑ Bruno Galland 1988 .
  16. ↑ Brondy Demotz, стр. 125.
  17. ↑ Brondy Demotz.
  18. ↑ Шаблон:Ouvrage.
  19. ↑ L'empereur ne s'y rend finalement pas, devant se rendre vers Parme pour y mater une révolte. Il dépêche alors Шаблон:Noble- pour négocier avec le pape en son nom[18].
  20. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  21. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. 33 et 37.
  22. ↑ Brondy Demotz, стр. 125.
  23. ↑ Beyssac 1914.
  24. ↑ Marie-Claude Guigue, Cartulaire Lyonnais, Lyon, 1885-1893, Шаблон:Nobr romains, Шаблон:N°.
  25. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  26. ↑ Jean Beyssac, Les membres de la maison de Savoie au chapitre de Lyon, Lyon, 1911, Шаблон:Dabbr 15.
  27. ↑ Histoire du diocèse de Lyon, 1983.
  28. ↑ Voir la pièce 3 H 28 des archives départementales du Rhône, citée par Galland, Bruno. Un Savoyard sur le siège de Lyon au Шаблон:S- : Philippe de Savoie // Bibliothèque de l'École des chartes 146 (1). 1988. с. 31-67. p. 37, note 33.
  29. ↑ Bruno Galland 1988 .
  30. ↑ Berger 1881-1919, стр. n°3766.
  31. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  32. ↑ Brondy Demotz, стр. 125.
  33. ↑ Reveyron, Nicolas, Durand, Jean-Dominique, Repellin, Didier. Lyon la grâce d'une cathédrale. Strasbourg, La Nuée bleue, septembre 2011. ISBN 978-2716507899. p. 512. Посетен на 11 novembre 2014. (на френски).
  34. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  35. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  36. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  37. ↑ Шаблон:Référence Harvard sans parenthèses.
  38. ↑ Шаблон:Référence Harvard sans parenthèses.
  39. ↑ l'un de ses prédécesseurs, Guichard de Pontigny, avait des liens forts avec Thomas Becket; quant à Jean Belles-mains, il était lui-même anglais. La première chapelle de Fourvière est dédiée à Thomas Becket; enfin, d'une maison du cloître cathédral, nommée  , dépendaient des revenus dont la collation était réservée à l'archevêque de Cantorbéry[37]. Ce lien naturel entre Lyon et Catorbéry se renforce quand les deux frères Boniface et Philippe sont simultanément archevêques dans ces deux villes[38].
  40. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  41. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  42. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  43. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  44. ↑ le diocèse de Lyon était jadis suffragant de celui de Vienne, mais, depuis Agobard, Lyon est archevêché et ne dépend plus d'un autre.
  45. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  46. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  47. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  48. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  49. ↑ Bruno Galland 1988 .
  50. ↑ Johann Wurstemberger, Peter der Zweite, Graf von Savoyen, Berne, 1858, Шаблон:Nobr romains, Probationes historiae Petri secundi, p. 387.
  51. ↑ Brondy Demotz, стр. 125.
  52. ↑ Alain Kersuzan, Défendre la Bresse et le Bugey - Les châteaux savoyards dans la guerre contre le Dauphiné (1282 - 1355), collection Histoire et Archéologie médiévales n°14, Presses universitaires de Lyon, Lyon, 2005 ISBN 272970762X, Шаблон:Dabbr 29.
  53. ↑ Cler-Garçon, P. Bourg-en-Bresse. Étude urbaine // Les Études rhodaniennes 9 (3-4). 1933. с. 173..
  54. ↑ Bruno Galland 1988 .
  55. ↑ Alain Kersuzan, Défendre la Bresse et le Bugey - Les châteaux savoyards dans la guerre contre le Dauphiné (1282 - 1355), collection Histoire et Archéologie médiévales n°14, Presses universitaires de Lyon, Lyon, 2005 ISBN 272970762X, Шаблон:Dabbr 29.
  56. ↑ Brondy Demotz, стр. 125.
  57. ↑ Brondy Demotz, стр. 140.
  58. ↑ Davin, Emmanuel. Béatrice de Savoie, Comtesse de Provence, mère de quatre reines (1198-1267) // Bulletin de l'Association Guillaume Budé (2). 1963. с. 188..
  59. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  60. ↑ Bruno Galland 1988 .
  61. ↑ Gauffre, Nadège. Bernard Andenmatten, Agostîno Paravicini Bagliani et Eva Pibiri (dir.) — Шаблон:Noble-. « Le petit Charlemagne » † 1298 // Annales. Histoire, Sciences Sociales 57 (5). Persée, 2002. с. 1216-1218..
  62. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  63. ↑ Шаблон:Article.
  64. ↑ À la différence de Philippe, Boniface vit pleinement son ministère épiscopal, étant prêtre, ordonné évêque, et même béatifié[63].
  65. ↑ Шаблон:Lien web.
  66. ↑ À la mort d'Alice en 1277, c'est encore une autre sœur, Agathe, qui devient abbesse à son tour[65].
  67. ↑ Bruno Galland 1988 , стр. Шаблон:Nobr romains,  .
  68. ↑ Bruno Galland 1988 .
  69. ↑ Bruno Galland 1988 .
  70. ↑ Viallon-Schoneveld, Marie-Francoise. Un point d'histoire lyonnaise dans un Consulto de Sarpi : une question de méthode // [[[:Шаблон:Google Livres]]  Autour du Concile de Trente]. Saint-Étienne, Université Jean Monnet Saint-Étienne, 2006. ISBN 978-2-86272-394-5. с. 131. Посетен на 3 octobre 2014..
  71. ↑ Cox, Eugene L. The Eagles of Savoy. Princeton, Princeton University Press, août 1974. ISBN 978-0-691-05216-8. с. 505. Посетен на 29 octobre 2014..
  72. ↑ Caillemer, Exupère. L'officialité de la cour de Lyon au Шаблон:S- // Lyon-revue. Recueil littéraire, historique et archéologique 7 (62). 1886. с. 80, note 1 (Chapitre Шаблон:Ier — Les officiaux de la cour de Lyon — 1214-1268)..
  73. ↑ Les Savoyards en Angleterre au Шаблон:S- et Pierre d'Aigueblanche évêque d'Héreford. Chambéry, Ménard, 1890. OCLC 12901069. с. 332. Посетен на 14 octobre 2014..
  74. ↑ Daniel de Raemy, Le donjon de Semur-en-Auxois, un château savoyard ?, dans Places fortes et centres d'échanges, Actes du Шаблон:21e de l'A.B.S.S, Semur-en-Auxois (15-16 octobre 2011), Société des sciences historiques et naturelles de Semur-en-Auxois, 2014, ISSN 0989-9200, Шаблон:Dabbr 203.
  75. ↑ Brocard, Nicole. Le comté de Bourgogne dans la tourmente entre 1248 et 1273 // Mémoires de la Société pour l'Histoire du Droit et des Institutions des anciens pays bourguignons, comtois et romands. Т. 63. Dijon, Société pour l'Histoire du Droit et Institutions des anciens pays bourguignons, comtois et romands, avril 2007. ISBN 978-2-901075-32-5. с. 444. Посетен на 3 octobre 2014..
  76. ↑ Brondy Demotz, стр. 115.
  77. ↑ Brondy Demotz, стр. 117.
  78. ↑ Brondy Demotz, стр. 150.
  79. ↑ Brondy Demotz, стр. 153.
  80. ↑ Volume 1 de Archives de l'ancien duché de Savoie. Série S A. Inventaire, Archives départementales de la Savoie, 1966, Шаблон:Dabbr 59.
  81. ↑ Lovie, Jacques. Histoire des diocèses de France. Т. 11. Éditions Beauchesne, 1979. p. 44-45. (на френски).
  82. ↑ Brondy Demotz.
  83. ↑ Pour des informations numismatiques précises, consulter les ouvrages suivants : Luigi Cibrario et Domenico Casimiro Promis Sigilli de' principi di Savoia, Caula Editore, Torino, 1834 ; Elio Biaggi, Otto Secoli di Storia delle Monete Sabaude, Edizioni Il Centauron, 1993, 3 tomes ; Sergio Cudazzo, Monete Italiane Regionali : Casa Savoia, Edizioni Numismatica Varesi, Pavia 2005, 678 p.
  84. ↑ « Les monnaies de Philippe I comte de Savoie » sur Le site du collectionneur.
  85. ↑ « Les monnaies de Philippe I comte de Savoie » sur Le site de l'association numismatique de la région dauphinoise.
  86. ↑ Brondy Demotz, стр. 249.
  87. ↑ Brondy Demotz, стр. 252.
  88. ↑ Brondy Demotz, стр. 125.
  89. ↑ Brondy Demotz.
  90. ↑ Brondy Demotz.
  91. ↑ Bernard Demotz, « L'État et le château au Moyen Âge : l'exemple savoyard », Journal des savants, 1987, Vol. 1, Num. 1-2, p. 27-64.
  92. ↑ Bernard Demotz 1987 .
  93. ↑ Rousset, Alphonse. Ylie (Saint) // [[[:Шаблон:Google Livres]]  Dictionnaire géographique, historique et statistique des communes de la Franche-Comté]. Т. Шаблон:VI. Bintot, 1858. p. 601. Посетен на 23 septembre 2014. (на френски).
  94. ↑ Шаблон:DHS.
  95. ↑ Georges Bidalot. Histoire de Dole // Посетен на 3 octobre 2014. (на френски).
  96. ↑ Brondy Demotz.
  97. ↑ Psalmanaazaar, George. [[[:Шаблон:Google Livres]]  Histoire universelle depuis le commencement du Monde, jusqu'à présent]. Paris, Arkstée, 1776. p. 567. Посетен на 23 novembre 2014. (на френски).
  98. ↑ Digi-archives : Archivio di Stato di Torino : Volumo 12 // Посетен на 23 novembre 2014..
  99. ↑ Brondy Demotz.
  100. ↑ Boisset, Louis. [[[:Шаблон:Google Livres]]  Un concile provincial au treizième siècle]. Paris, Éditions Beauchesne, janvier 1973. ISBN 978-2-7010-0055-8. p. 360. Посетен на 4 novembre 2014. (на френски).
  101. ↑ Bernard Demotz 1987 , стр. Шаблон:I-1,  .
  102. ↑ Brondy Demotz, стр. 139.
  103. ↑ Bernard Demotz 1987 , стр. Шаблон:I-2,  .
  104. ↑ Bernard Demotz 1987 .
  105. ↑ Brondy Demotz, стр. 168.
  106. ↑ Brondy Demotz, стр. 172.
  107. ↑ Brondy Demotz, стр. 126.
  108. ↑ Victor Flour de Saint-Genis, Histoire de Savoie, volume Шаблон:1er. Шаблон:Dabbr 262.
  109. ↑ Brondy Demotz, стр. 126.
  110. ↑ Brondy Demotz, стр. 126.
  111. ↑ Шаблон:Ouvrage.
  112. ↑ Selon une autre version, il serait mort à son retour d'une expédition en Bugey à La Rochette le 15 ou le 16 août 1285 et non pas le 16 octobre comme le dit l'anonyme d'Hautecombe, ou le 17 novembre à Rossillon, comme l'écrit Guichenon[111].
  113. ↑ Brondy Demotz, стр. 126.
  114. ↑ Saint-Genis, Histoire de Savoie, t.1, Шаблон:Dabbr 264.
  115. ↑ Saint-Genis, Histoire de Savoie.t.1-Шаблон:Dabbr 265-266.
  116. ↑ Chaubet, Daniel. Une enquête historique en Savoie au Шаблон:S- // Journal des savants (1-2). 1984. с. 105, note 5..

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Philippe Ier de Savoie в Уикипедия на френски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Италия“         Портал „Италия“          Портал „Франция“         Портал „Франция“          Портал „Биографии“         Портал „Биографии“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Филип_I_Савойски&oldid=12136524“.