Франсоа I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Франсоа I (Франция))
Направо към: навигация, търсене
Франсоа I
крал на Франция
Francis1-1.jpg
Лични данни
Управление 1515-1547
Роден
Починал
Погребан в Базилика Сен Дени
Предшественик Луи XII,Red crown.png
Наследник Анри IIRed crown.png
Подпис King Francis I Signature.svg
Семейство
Династия Валоа-Ангулем
Баща Шарл Валоа-
Майка Луиза Савойска
Бракове Клод ФренскаRed crown.png
Елеонора КастилскаRed crown.png
Потомци Франсоа, Анри IIRed crown.png, Мадлен,Шарл Маргьорит
Герб CoA François Ier de Valois.png
Франсоа I в Общомедия

Франсоа I (на френски François I-er -12 септември 1494 — 31 март 1547)  е крал на Франция (1515-1547), първи от Ангулемския клон на династията Валоа става крал. Син на Шарл Валоа-Ангулем, граф на Ангулем и Луиза Савойска. Тъй като крал Луи XII няма синове, съгласно Салическия закон Франсоа трябва да го наследи, но той е принуден освен това да се ожени за дъщеря му Клод Френска.

До встъпването на престола[редактиране | редактиране на кода]

През 1504 година Франсоа за първи път се появява при кралския двор, а в 1506 година е сгоден за седемгодишната дъщеря на крал Луи XII и Ана Бретонска, Клод Френска, наследница, по майчина линия на херцогство Бретон. Така се обезпечава за Франсоа короната.

През 1508 година Франсоа се премества в Париж,а през 1514 година са жени за Клод. На  1 януари 1515 година, след смъртта на Луи XII, става крал на Франция.

Външна политика[редактиране | редактиране на кода]

Външната политика на Франсоа I е много динамична и изпълнена с войни (виж Войни между Хабсбурги и Валоа), чиято основна цел е да се изравни баланса на силите в Европа. С нараснало самочувствие, Франция претендира за равна тежест със Свещената Римска империя, но тя не успява да предотврати израстването на Хабсбургите като най-могъщ европейски род. След 1519 г. Франция се оказва заобиколена от три страни от техни владения - Нидерландия от север, Испания от юг и Франш-Конте от изток. Този "хабсбургски пръстен" задушава Франция, прави я твърде уязвима и тя търси възможност за изнасяне на конфликта в друга посока. Затова Франсоа I продължава агресивните действия на своя предшественик в богата Италия, но търпи тежки поражения, като това при Павия през 1525 г. Тогава той е пленен, отведен в Мадрид и хвърлен в затвора, а накрая принуден да подпише тежък мир, според който Франция се отказва от много от своите претенции и признава завоеванията на Хабсбургите. Освободен, Франсоа безцеремонно нарушава обещанията си и подновява войната. Той проявява гъвкавост и дипломатическа находчивост, като не се колебае да потърси за съюз както протестантите в Германия, така и Османската империя. Въпреки всичко това Франсоа не успява да направи Франция толкова силна, колкото са неговите противници и да ѝ даде сигурност и добри стратегически позиции.

Франсоа I - портрет от 1515 г. худ.Жан Клуе

Вътрешна политика[редактиране | редактиране на кода]

Най-важната черта на вътрешната му политика е изграждането на основите на кралския абсолютизъм. Тенденцията е започната още от Луи XI. Франсоа I е първият френски крал, който изисква да бъде наричан Ваше Величество (Votre Majesté) - обръщение, което досега е използвано само към император. Основните решения се вземат вече от малък Частен съвет, който се председателства от краля, а изпълнението на решенията преминава в ръцете на назначаваните от него секретари. Активната външна политика и екстравагантният личен живот струват суми, които с мъка се покриват от данъкоплатците, въпреки вещината и големите заслуги на канцлера Антоан Дюрпа. Въвеждат се порочни практики да се продават постове, титли и чинове – те осигуряват значителен и постоянен дял от доходите на короната. Голямо постижение на Франсоа е, че успява (след една успешна кампания в Италия) да принуди папа Лъв X да признае галиканската църква, тоест правото на френския крал да се разпорежда с нея. Това става чрез известния Болонски конкордат, сключен през 1516 г. Франсоа е първият френски монарх, който се опитва да постави под контрол цялото правосъдие в страната (парламентите), цялата администрация в провинциите, която до момента действа повече в интерес на местната аристокрация. Той ликвидира автономността на последните феодални държавици – на херцог Шарл III дьо Бурбон след 1523 г., който избягва при Карл V Хабсбург, бие се на негова страна и през 1526 г. Франсоа е принуден да възстанови правата и земите му, но на хартия; на принцовете д'Албре, като омъжва сестра си за Анри II д'Албре- крал на Навара; на херцогство на Бургундия, след като Карл V вдига протекцията си през 1529 г.

Религия и хуманизъм[редактиране | редактиране на кода]

Монети от последните години на Франсоа I

Франсоа и Ренесанса във Франция[редактиране | редактиране на кода]

С името на Франсоа е свързан Френският Ренесанс. Уединеният образ на живота при френския двор се сменя при Франсоа с блестящо и шумно веселие. При кралският двор, където голяма роля започват да играят дамите, се съсредоточава целият обществен живот.

Експедицията в Италия запознава Франсоа с разкоша на дворовете на италианските меценати. Той се увлича от културата на Ренесанса, най-вече от естетическата му страна, затова се обкръжава с учени и поети, обича да беседва с тях. Той кани във Франция, Леонардо да Винчи, приема го през 1516 година в своя замък Кло-Люсе, а така също живописеца Андрея дел Сарто.  Рафаел е рисува за Франсоа няколко картини.

През 1517 година Франсоа решава да основе Висше училище по древни езици. През 1530 година, по съвет на своя библиотекар Гийом Буде, той учредява кралски  Колегиум на трите езика, където се преподават гръцки език, латински език и иврит — /предмети, отсъстващи в Парижския университет- Сорбоната,/ после преобразуван в 1530 година в Колеж дьо Франс,чието съществуване нанася силен удар на схоластичната Сорбона.

Франсоа се увлича от архитектура и скулптура. Венец на националното направление в архитектурата се явява замъка Шамбор, италианското — Фонтенбло, над който работят няколко знаменити италиански художници, в това число Бенвенуто Челини.

Хуманистичният интерес към човека се проявява в изобразителното изкуство, особено в портрета. Тържественото изражение на лицата и величавост на позите в портретите на Жан Клуе се съчетава с остротата на индивидуалните характеристики. 

При двора на Франсоа живее поетът Клеман Маро, който съпровожда Франсоа в Италия и попада в плен при Павия. През 1532 година се появява романът на Франсоа Рабле "Гаргантюа и Пантагрюел".

Религия[редактиране | редактиране на кода]

Разпространението на протестантството след 1520 г. в началото не предизвиква репресии от страна на държавата. Парижкият университет заклеймява лутеранството, а Парижкият парламент - хуманизма, но като хуманист и съюзник на германските протестанти, Франсоа игнорира тяхната позиция. Едва когато се разпространява предимно калвинизма и неговите последователи - хугенотите се ориентират към автономни общини, които стават опозиция на кралската власт, Франсоа променя отношението си и започва сериозни репресии. Забраняват се книги (над 3 000), горят се села и се избиват хора.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Клод в центъра с дъщерите си,Луиз,Шарлот,Мадлен,Маргьорит и Елеонор Кастилска

Франсоа I се жени два пъти:

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • «Histoire du recouvrement du duché de Milan par François I» (П., 1617);
  • Pasquier Le Moyne, «Le couronnement du Fr. et conqueste de la duché de Milan» (ib., 1520);
  • Champollion-Figeac, «Captivité du roi F.» (ib., 1847);
  • Moreau, «Prise et délivrance de F. et captivité des enfants de France»;
  • Mignet, «Rivalité de Fr. I et de Charles-Quint» (Париж, 1875);
  • Labeyrie, "Mariage de F. avec Eléonore d’Autrichien (ib., 1873);
  • Paillard, «La mort de F. I, d’après J. de Saint-Mauris, ambassadeur de Ch. V» (ib., 1877);
  • P. Mathieu, «Histoire de France de Fr. I à Louis XIII»;
  • Gaillard, «Histoire de F. I, roi de France» (П., 1769, 8 т.);
  • Р. Paris, «Etudes sur la règue de F.» (1885);
  • Fr. de Crue, «Anne, duc de Montmorency, grand maître et connétable de France, à la cour, aux armées et au conseil de F. I»;
  • G. Jacqueton, «La politique extérieure de Louise pendant la captivité de Fr. I» (П., 1892);
  • J. Zeller, «Italie et Renaissance» (ib., 1888);
  • De Crue, «La cour de France et la société au XVI s.» (ib., 1888);
  • De Laborde, «La Renaissance des arts à la cour de France» (1850—65);
  • Renouard et Crapelet, «R. Estienne, imprimeur royal et le roi F.» (П., 1839);
  • Capefigue, «Fr. I et la Renaissance» (П., 1844).
  • Knecht R. J. Francis I. — Cambridge, 1982.
  • Jacquart J. Francois I. — Paris, 1992.
Луи XII крал на Франция (1 януари 1515 – 31 юли 1547) Анри II