Христо Станишев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Христо Станишев
български инженер и политик
Студийна фотография от Иван Карастоянов
Роден
Христо Арапнаков Станишев
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вГентски университет
1 средно училище „Пенчо Славейков“
Семейство
ДецаНиколай Станишев
Други родниниКонстантин Станишев (племенник)
Христо Станишев в Общомедия

Христо Арапнаков Станишев е български инженер, сред изявените специалисти в областта на строителството в следосвобожденска България, учредителите на Българското инженерно-архитектурно дружество. Същевременно е сред ръководителите на Върховния македоно-одрински комитет, а в периода 1901 – 1903 година е негов председател. Член е на Македонския научен институт и на масонска ложа.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Христо Станишев е роден на 24 декември 1863 година в град Кукуш,[2] Османската империя, в семейството на търговеца Нако Станишев (известен като Арап Нако) и Султана Траянова.[3] В 1880 година седем будни момчета са изпратени тържествено от целия Кукуш за София, където да постъпят в откритата през 1879 г. Класическа гимназия. Четирима от тях, включително бъдещия инженер, получават стипендии. Завършва гимназията в 1885 година, след което заминава за Белгия, за да следва инженерство в Гентския университет. През февруари 1886 година баща му умира и Христо остава без средства. С помощ от Министерството на просвещението и от брат си Станиш успява да завърши първата учебна година. След това се връща и преподава в българската мъжка гимназия в Солун в течение на 10 месеца в учебната 1886 – 1887 година, за да събере пари за по-нататъшно следване. Получава часове и в девическата гимназия.[4] От Гент приятел-състудент му изпраща редовно записки от лекциите, благодарение на което Христо фактически учи задочно. Спестил малко пари, той се връща в Гент, успява да си вземе успешно изпитите и продължава с курса, в който е постъпил. За последните две години на обучението си в Белгия получава българска стипендия от Министерството на просвещението. На 27 септември 1889 г. се дипломира като първенец на випуска.

Евтимия Станишева (1873 – 1936), съпруга на Христо Станишев. Фото Иван Карастоянов
Христо Станишев като председател на Великия македонски събор в Горна Джумая, 12 февруари 1933 г. (вдясно от четящия реч Асен Татарчев). Източник: Държавна агенция „Архиви“
Станишев, Христо Арап-Наков. История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г. Издание на „Компас“ О. О. д-во, 1952.
Семейната гробница на Станишеви на Централните софийски гробища

След завръщането си в България Христо Станишев се занимава със строителство на пътища, мостове, жп линии, водопроводи и сгради. Неговите строежи стоят и до наши дни, пръснати из цялата страна. Създава своя строителна школа. В 1890 – 1892 година е окръжен инженер в Ловеч, Видин и Лом.[2] През 1893 градската комисия в Бургас назначава Станишев за специалист-инженер на града.[5] От 1896 година е инженер на свободна практика в София.[2] Има много ученици и последователи. В книгата си[6] той пише: „Политиката на една страна е в тясна връзка с нейните пазари и пътища или по-право с нейните съобщения. У нас аз заварих едва 2100 км пътища и занемарени съобщения.“ До 1939 г. инженерът развива със своите колеги едно десеторно увеличение на пътищата – 19 553 km. Други обекти, издигнати по негови проекти и под негово ръководство, са: постаментът на паметника „Цар Освободител“, чийто архитект е Арнолдо Дзоки; инженерните работи до цокъла на църквата „Свети Александър Невски“; северното крило с колонадите на Народното събрание; пералният комплекс на Александровската болница; Английската легация; възстановяването на църквата „Свети Неделя“ в София и на Народния театър; българският павилион на Световното изложение в Лиеж (1905) и в Милано (1906), също и сградата на Английската легация в София.[2]

Успоредно със строителството Христо Станишев е ангажиран активно с обществена и политическа дейност. Още като ученик се включва в македонското освободително движение. В Бургас на 29 януари 1895 Станишев организира учредяването на македонското дружество „Пирин планина“, в което членуват и не малко тракийски бежанци.[5] За негов председател е избран инж. Христо Станишев. Между юли 1897 и май 1899 година инженер Станишев е председател на Върховния македоно-одрински комитет. При разцеплението на Комитета оглавява течението, близко до ВМОРО, което се противопоставя на Иван Цончев и Стоян Михайловски.[7] През 1902 година Христо Станишев заедно със зет си Григор Василев започва да издава вестник „Реформи“ и се съветва за списването му с Гоце Делчев и Яворов. Един от най-ревностните сътрудници от Женева е Симеон Радев.[7]

След Първата световна война Станишев е виден деец на македонската емиграция в България. Председател е на Кукушкото благотворително братство.[8] Представител е Братството на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.[9]

През 1933 година председателства Великия македонски събор[10] в Горна Джумая.[7] Станишев е подпредседател на Управителния комитет на Македонския културен дом в София.[7] Обявен е за почетен гражданин на София.[2]

Христо Станишев оказва силно влияние върху племенника си д-р Константин Станишев – син на първа братовчедка на Христо от брака ѝ с брат на споменатия по-горе Милош. Въпреки разликата във възрастта, роднинството между тях е прераснало в тясна дружба и пълно взаимно доверие. Всеки един в по-младите си години е крил под леглото си сандъци с пушки, а в по-зряла възраст е полагал всички усилия да представя достойно ВМРО както пред българското правителство, народ и общественост, така и пред външния свят. Иван Михайлов твърди[11], че инж. Христо Станишев и д-р Константин Станишев принадлежат към най-видните представители на македонската емиграция в България, като ги нарежда непосредствено след проф. д-р Любомир Милетич, проф. д-р Иван Георгов и митрополит Борис Неврокопски.

Получава поздравителна нота по случай 50-годишния си юбилей от всички македонски организации в България, на които отговаря така:

„ ... От сърце благодаря на всички. Вие представлявате част от поробените българи, а през целия мой живот сърцето и душата ми са били при нашите поробени братя по четирите краища на широката българска земя. Подаръкът на Македонския женски съюз ще ми напомня до край на моите, че там долу:

Момите кръшни песни пеят на български език

Едничък глас се там разнася, едничък чуй

се вик

Ний българи сме с чест и слава

Ний кичим нашата държава..[12]

“

Христо Станишев е автор на книгата „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.“[13] Умира на 13 декември 1952 година.[14]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

През 1893 година се жени за Евка (Евтимия) Попстефанова, негова бивша ученичка в Солунската българска девическа гимназия, дъщеря на солунския общественик Никола Попстефанов. Сватбата става в Кукуш, по кукушките обичаи, които той описва подробно в „Моите прадеди, семейството на баща ми и моето семейство“.[15] Имат 4 деца. Мара Станишева (р. 1895, Бургас), следвала във Висшето търговско училище в Берлин до Първата световна война, става жена на Григор Василев. Вена (р. 1896) учила в Цюрих, се омъжва за юриста Петър (Пенчо) Христов, син на генерал Павел Христов.[16] Никола Станишев (1897 – 1980) става писател и преводач, ръководител на Българската орда.[17] Милка (р. 1900) учи пеене в Дрезден; омъжва се за Стефан Н. Бочев, син на генерал Никола Бочев. Станишев има многобройни внуци, но голяма мъка изживява от смъртта на Весела Василева: „Аз изгубих най-аромaтното цвете от моята градина. Блестящият букет от внуци бе засегнат“.[18]

Христо Станишев умира на 13 декември 1952 година в град София.[19][7][20]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Станиш Хаджихристов
(1779 - 1852)
 
Бина
(1784 - 1829)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Дона Тютюнджиева
(1817 - 1906)
 
Георги Станишев
(1816 - 1891)
 
 
 
 
 
 
 
Арап Нако Станишев
(1823 - 1886)
 
Султана Траянова
(1821 - 1905)
 
Марча (Мария) Тенчова
(1825 - 1906)
 
Тенчо Георгиев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ката Шишкова
(1808 - 1899)
 
Иван Шишков
(1806 -  ?)
 
 
 
Костадин Станишев - Лянте
(1831 - 1870)
 
Вина Станишева
(1830 - 1878)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Станишев
(1852 - 1940)
 
Рушка Станишева
(1857 - 1929)
 
Димитър Г. Станишев
 
Елена Станишева
(1860 - ?)
 
Иван Янов
(1853 - 1927)
 
София Влахова
(1845 - 1925)
 
Янаки Влахов
(1842 - 1923)
 
Христо Станишев
(1863 - 1952)
 
Евтимия Станишева
(1873 – 1936)
 
Станиш Арапнаков
(1858 – 1919)
 
Тина
(1856 - 1935)
 
Димо Ковачев
(1856 - 1895)
 
Рушка Измирлиева
 
Иван Измирлиев
(1856 - 1913)
 
Дино Шишков
 
Тина Дельохаджиева
 
Христо Дельохаджиев
(? - 1913)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Туше Делииванов
(1869 - 1950)
 
Божия Делииванова
 
Никола Янев
(1888 - 1921)
 
 
 
 
 
Мара Василева
(1895 - 1980)
 
Григор Василев
(1883 - 1942)
 
Никола Станишев
(1886 - 1950)
 
Цветана Мирска
(1890 - 1950)
 
Петър Мирски
 
Иван Станишев
(1893 - 1915)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Гоце Шишков
(четник на Чернопеев)
 
Станиш Дельохаджиев
(1893 - 1915)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Весела Василева
(1919 - 1944)
 
Ангелина Огнянова
(1917 - 2005)
 
Карл Огнянов
(1912 - 1987)
 
 
 
Кръстьо Мирски
(1920 - 1978)
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003 г.
  2. ↑ а б в г д е Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 286.
  3. ↑ Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония : Неиздадени записки и писма. София, Български писател, 1984. с. 455.
  4. ↑ Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995, с. 41.
  5. ↑ а б Иван Карайотов, Стоян Райчевски, Митко Иванов: История на Бургас. От древността до средата на ХХ век, Печат Тафпринт ООД, Пловдив, 2011, ISBN 978-954-92689-1-1, стр. 190 – 200, 287.
  6. ↑ Христо Арап-Наков Станишев, „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.“, София, Издание на „Компас“ О. О. Д-во, 1948
  7. ↑ а б в г д Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 287.
  8. ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 263.
  9. ↑ Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война (1918 – 1924). София, Издателство на Българската академия на науките, 1993. ISBN 954-430-230-1. с. 65.
  10. ↑ Димитър Тюлеков, „Обречено родолюбие, ВМРО в Пиринско 1919 – 1934“, Унив. Изд. „Неофит Рилски“, Благоевград, 2001, Раздел 3.4 Великият македонски събор и краят на организационния режим
  11. ↑ Иван Михайлов, QUO VADIS, BULGARIA?, I изд., Индианаполис, Печатница „Македонска трибуна“, 1937, II изд., ИК „Витатон“, Пещера, 1996
  12. ↑ Хр., К. Инженеръ Христо Станишевъ // Илюстрация Илиндень 1 (111). Илинденска организация, Януарий 1940. с. 8 - 9.
  13. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 154.
  14. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 354.
  15. ↑ Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995, с. 42–45.
  16. ↑ Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995, с. 48–50.
  17. ↑ Парцел 29 // София помни. Посетен на 12 януари 2016.
  18. ↑ Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995, с. 50, 52.
  19. ↑ Камен Станев, Македонските бежанци в България – участници в нейния политически и културен живот
  20. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 436-437.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Христо_Станишев&oldid=12190838“.