Христо Чернопеев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Христо Чернопеев
български революционер
Христо Чернопеев 
Роден: 16 юли 1868
Дерманци, Османска империя
Починал: 6 ноември 1915
Криволак, Сърбия
Народен представител в:

XVII ОНС   

Черньо Пеев, наричан Христо Чернопеев и Черния[1], е капитан от българската армия и деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско, ръководител на Струмишкия окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | edit source]

Ранни години[редактиране | edit source]

Христо Черньо Пеев е роден на 16 юли 1868 г. в село Дерманци, Ловешко. Завършва III прогимназиален клас в Плевен. Отбива редовната си военна служба в 17 плевенски полк и в 1899 година остава на служба като унтерофицер и фелдфебел в 15 ломски полк в Белоградчик. В същия полк служи и Борис Сарафов, който привлича Пеев към македоно-одринското освободително движение и той е сред основателите на Тайното офицерско братство в Белоградчик.

Във ВМОРО[редактиране | edit source]

Щабът на четата на Чернопеев. Илия Дилберов (най-вдясно).

През август 1899 година Пеев напуска служба и през септември пристига в Солун, където под ръководството на Пере Тошев, доктор Христо Татарчев и Христо Матов четири месеца се занимава с военно обучение на членове на ВМОРО. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов Попето, действаща в Гевгелийско и Ениджевардарско. Михаил Попето го прекръщава на Чернопеев.

От април 1900 година е самостоятелен войвода на агитационно-организаторска чета в Кукушко, чиято цел, подобно на четите на други двама български военни Марко Лерински и Михаил Попето е създаване на селски комитети и военно обучение на населението. В четата на Чернопеев се обучават Михаил Герджиков, Сава Михайлов, Кръстьо Асенов, Александър Китанов, Петър Китанов, Мирчо Икономов, Никола Дечев и други бъдещи изявени дейци на ВМОРО.

През февруари 1901 година четата на Чернопеев води първата голяма битка между чета на организацията и османски части - 14 часа се сражава при село Баялци, като в битката загиват половината четници заедно с брата на Гоце Делчев Мицо Делчев. Това сражение утвърждава авторитета на революционната организация в Кукушко и Гевгелийско. През март Чернопеев заедно с Туше Делииванов пристига в София за снабдяване с оръжие. Тук Гоце Делчев го уговаря да поеме като войвода Горноджумайски район, където се стреми да отблъсне влиянието на Върховния комитет и им дава чести сражения. Четата на Христо Чернопеев, заедно с тези на Кръстьо Асенов и Яне Сандански участва в аферата „Мис Стоун“ в Пирин през 1901 година.

Участниците в аферата Мис Стоун - Сава Михайлов, Яне Сандански, Кръстьо Асенов и Христо Чернопеев

Чернопеев се отнася с резерви към решенията на Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 година за поемане на курс към незабавно въстание. На 24 март 1903 година четата на Чернопеев навлиза в Македония и през април води няколко сражения в Струмишко и Горноджумайско. Връща се в България за муниции и оръжие и отново навлиза в Македония с 250 души през август след избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Четата му се разделя на три - едната, начело с Петър Самарджиев заминава за Тиквеш, а друга част, начело с Никола Жеков – за Радовишко. Чернопеев води няколко сражения с османски части през септември в края на въстанието се завръща в България.

Сближаване със санданистите[редактиране | edit source]

Войводите на съвещание в Осоговския балкан:седнали от ляво на дясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави от ляво на дясно: Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев и куриерът Никола Сарафов.

След поражението на въстанието заедно с Яне Сандански и Димо Хаджидимов участва в изработването на Януарската директива от 1904 година, която послужва за идейна основа на левицата в македоно-одринското национално-революционно движение. Войвода е на чета в Кукушко, като обучава бъдещи войводи на ВМОРО. През октомври 1905 година е делегат от Струмишки революционен окръг на Рилския конгрес вече като ръководител на Струмишкия окръг. Действа независимо и не признава ръководството на организацията. Помощник войводи са му Петър Китанов с 5 четници в Малешевско и Пехчевско, Мануш Георгиев с 9 души в Петричко. В Радовишко действа Стамен Георгиев, който се подчинява на ръководството на ВМОРО[2].

След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов е арестуван в София, по подозрение за съучастничество[3]. Не успява да участва на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година.

След Младотурската революция в 1908 година се легализира и установява в Солун. През април 1909 година четите на Чернопеев и Сандански участват в смазването на контрапреврата в Цариград. В 1909 година става един от учредителите на Народната федеративна партия (българска секция) и член на ръководството ѝ.

Четата на Христо Чернопеев
Чернопеев сред селяни.

През декември 1909 година обаче струмишките дейци напускат партията и Чернопеев заедно с Константин Самарджиев Джемото и бившите върховисти Михаил Думбалаков и Кочо Хаджиманов обикалят Струмишко за възстановяване на организиционната мрежа в окръга.[4] Думбалаков пише за Чернопеев:

...тоя безумен храбрец и неумолим, жесток и страшен терорист... Чернопеев, надарен със стоманени мишци и с всички революционни добротедели, притежаваше един обезличаващ недостатък - липсата на самостоятелност. Жертва на влияния, той бе започнал революционната си дейност като върховист; минавайки границата бе работил в услуга на вътрешните; по-късно бе спечелен от Влахова за федералистите, а хуриета го бе заварил в щаба на санданистите...[5]

Късайки със Сандански, Чернопеев пише остро писмо до него и съмишлениците му, в което ги обвинява за съглашателство с младотурците. В началото на 1910 година четиримата минават в България и Чернопеев е временно интерниран в Дерманци по настояване на османските власти, но скоро четиримата отново се събират в София.[6] През 1910 година Чернопеев основава Българската народна македоно-одринска революционна организация заедно с Апостол Петков, Тане Николов и др. Христо Чернопеев навлиза в Македония през 1910 година, заедно с войводите Ичко Димитров, Апостол Петков и Въндо Гьошев. В 1911 година след като БНМОРО и ВМОРО се обединяват заедно с Тодор Александров и Петър Чаулев е избран член на ЦК на ВМОРО, като запасен член става Александър Протогеров от ВМОК. Чернопеев е началник на разузнавателния пункт на ВМОРО в Струмица.

По време на войните за национално обединение[редактиране | edit source]

Никола Божков, Михаил Чаков, Христо Чернопеев, Панайот Байчев и четникът на Чернопеев Ангел Кайтазов от Долна баня[7] в освободения Кавала, 1912 г.

При избухването на Балканската война в 1912 година е начело на Втора отделна партизанска рота (чета) на Македоно-одринското опълчение, съставена от 145 души[8]. Участва в освобождението на Банско, Мехомия и Кавала заедно с Йонко Вапцаров, Пейо Яворов и Лазар Колчагов[9] Спасява село Калапот от башибозук, но закъснява в Плевня. На 24 октомври с Михаил Чеков влизат в Драма, а на 27 в Кавала, след което е назначен за комендант на Кавала[10].

По-късно служи в 3 рота на 4 битолска дружина. Награден е с орден „За храброст“ ІІІ степен.[17]

Взема участие в насилственото покръстване на помаците от Драмско и Неврокопско през зимата на 1912 година.[18][19]

Христо Чернопеев.

По време на Междусъюзническата война заедно с четата си подпомага действията на XXVII Чепински и XXVIII стремски полк в боевете при село Конче, Радовишко. До края на войната остава на разположение на командването на II българска армия. Заради бойните си заслуги към България е произведен в първо офицерско звание поручик.

Става народен представител от Струмишки окръг[20], но през 1915 година напуска парламента и като запасен капитан отива на фронта. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI полк на ХІ дивизия. Загива на 6 ноември 1915 г. в бой със френски части край село Криволак, Щипско. Погребан е в църквата „Успение Богородично“ на Ново село, квартал на Щип. След установяването на комунистическата власт в Македония през 1945 година гробът му е заличен[21]. През 2010 година цялото гробище е разкопано и тленните останки на войниците са унищожени.[22] В Регионалния исторически музей на Благоевград се съхраняват лични вещи и оръжия на Чернопеев, включително револверът, с който се сражава в Първата световна война, в която и умира. Родната къща на Чернопеев в родното му село днес е музей, но е в окаяно състояние.

Чета на Христо Чернопеев
Втора отделна партизанска рота на МОО, начело с Христо Чернопеев
Четата на Чернопеев (в средата седнал)
Паметна плоча в Банско, отбелязваща освобождението на селището от четите на Чернопеев и Яворов в 1912 г.

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Николов, Борис. ВМОРО — псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.101, 103
  2. Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 - 1944 в документи, том 1 1878 - 1912, част втора, стр. 475-481., „Българските революционни чети в Македония според доклад на А. Тошев до министъра на външните работи и изповеданията Д. Станчов“
  3. Clarence and Richmond Examiner (Grafton, NSW : 1889 - 1915), Tuesday 17 December 1907
  4. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 - 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 - 1919, МНИ, София, 1997, стр.250.
  5. Думбалаковъ, Михаилъ. Презъ пламъцитѣ на живота и революцията, томъ ІІ, София, 1937, стр. 55.
  6. Думбалаковъ, Михаилъ. Презъ пламъцитѣ на живота и революцията, томъ ІІ, София, 1937, стр. 101 - 110.
  7. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 331.
  8. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 - 1916, Торонто, 2006, стр.111
  9. „Знамената на освободителното движение и въстанията в Македония и Тракия“
  10. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 - 1916, Торонто, 2006, стр.111, 125
  11. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 35.
  12. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 28.
  13. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 673.
  14. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 38.
  15. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 33.
  16. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 73.
  17. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 798, 892.
  18. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. с. 66.
  19. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 - 1944 г.. // Посетен на 2009-04-20.
  20. Чолов, П., „Българските въоръжени чети и отряди през XIX век“, София, 2003, Академично издатеслтво „Марин Дринов“, стр. 340
  21. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 187.
  22. Осквернените гробове в Македония.
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.