Цар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Царство пренасочва тук. За най-висшия ранг в (традиционната) класификация на организмите вижте царство (биология)

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Цар.

Цар е монархическа титла, използвана предимно от българските и руските монарси в периода 9-20 век.

Етимология и употреба[редактиране | edit source]

Думата „цар“ произхожда от старобългарската дума цѣсарь — славянско произношение на последното, родовото име на Гай Юлий Цезар (Gaius Iulius Caesar) — пълководец, придобил голяма слава в целия античен свят. Освен „цар“, от името на Цезар се извеждат етимологически и титлите „кайзер“ (Kaiser) — германският император (след 962 г.), и „кесар“ (καίσαρ) — титлата на „младшия“ император във Византия до началото на VII век., а през периода 629 г. - 1081 г. (вече не упражняваща никаква императорска власт) най-висша по ранг дворцова титла след тази на василевса.

Пълната титла на приемника му император Октавиан Август била „Император Августус Диви Цезарис Филиус“ (Imperator Augustus Divi Caesaris Filius), т.е. „Блажен император, син на обожествения Цезар“. Превръщането на името „Цезар“ в титла отнема почти цял век — от смъртта на Гай Юлий Цезар през 44 г. пр.н.е. до 41 г., когато император Клавдий сяда на престола.

Цезар е най-високата титла в йерархията на средновековните владетели. Карл Велики е коронован в Аахен от папа Лъв III през 800 г. като император (на немски: Kaiser) на Свещената Римска империя. По-късно от неговото име се образува титлата „крал“, разпространена в западните славянски езици.

През 927 г. с договор титлата цар (цезар) е призната от византийската държава и на българския владетел цар Петър, син на Симеон Велики.

България[редактиране | edit source]

Традиционно с титлата „цар“ е наричан Симеон Велики, въпреки че той официално се е самопровъзгласил за „василевс на българи и гърци“. В надгробния надпис на чъргубиля Мостич от 10 век, Симеон и неговият син Петър I са наречени царе и това е най-ранната документирана употреба на титлата в Европа. Оттогава всички български владетели до османското нашествие носят тази титла. След обявяването на Независимостта на България през 1908 г. Фердинанд я приема вместо титлата княз, използвана от предшественика му Александър Батенберг.

Русия[редактиране | edit source]

Най-ранната употреба на титлата „цар“ в Киевска Рус е по отношение на монголските (татарски) господари на руските княжества след монголското нашествие в Русия от 1237-1240 година.

Първият руски владетел, прибавил „цар“ към другите си титли е Иван III (1478). Официално коронясан за цар е Иван IV Грозни на 16 януари 1547 след завладяването на Волжка България. Петър I през 1721 г. заменя титлата „цар“ с равнозначната западноевропейска титла император. Последващите руски владетели до Николай II официално се наричат „император“, но и „цар“ продължава да се използва като по-популярно название. В пълния титул на руските императори се включва, че те са Велики Князе на Москва, на Киев, на Финландия, крале на Полша, Грузия, Царе Казански ( сиреч Волжска България), и ..., Царе Болгарский и пр. и пр. бивши (по това време) самостоятелни държави, присъединени към империята (най-често със сила). По този начин може да се заключи, че в Русия титлата „цар“ се разглежда като по-нисша от „император“ и обозначава владетел на отделен народ, като същевременно е по-висока от „княз“. Прочее, вероятно това е обяснението за прехода на Фердинанд, при обявяването на независимостта на България през 1908, от „княз“ към „цар“ – владетел на самостоятелен, в смисъл на независим, народ.

Съществената разлика между „цар“ и „крал“ е, че титлата „цар“ се отнася до „върховен предводител на независим народ“, докато титлата „крал“ се отнася до „върховен повелител на държава“.

Според Търновската конституция след 1908 година е: „(име) с Божията милост и волята на народа Цар на българите“, без да се споменава държавата. В този смисъл Н.В. Симеон ІІ все още може да бъде титулуван „Цар на българите“, така както е обявен след смъртта на Цар Борис ІІІ. През 1946 година, след обявяване на България за Народна република, тогавашните управници на България, „въодушевени“ от резултата от организирания от тях референдум, са забравили, случайно или нарочно, да детронират малолетния Цар на българите. Никъде в държавните документи от онова време, включително и в архива на Великото народно събрание, няма никакво решение или какъвто и да е документ, че Симеон ІІ е детрониран. Смятали са, че само с експулсирането му от страната решават въпроса. Именно липсата на такова решение на парламента позволява на всички държави в света да се отнасят към лицето Симеон Борисов Сакс-Кобург-Готски като към легитимния Симеон ІІ, Цар на българите.

Самозванци[редактиране | edit source]

Още няколко други владетели традиционно, но незаконно се наричат царе. Това са Лазар Хребелянович, Йован Ненад и Шчепан Мали, който се представял за руския цар Петър III.