Царево
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Царево, известен в миналото като Василико и Мичурин, е град и пристанище в Югоизточна България. Той се намира в Област Бургас и е в близост до град Ахтопол. Отстои на 70 км югоизточно от Бургас. Градът е административен център на Община Царево.
| Царево | |||
|---|---|---|---|
  Царево
|
|||
| Данни * | |||
| Население: | 6 247 [1] | ||
| Надм. височина: | 0 m | ||
| Пощ. код: | 8260 | ||
| Тел. код: | 0590 | ||
| МПС код: | А (Б) | ||
| Администрация | |||
| Държава: | България | ||
| Област: | Бургас | ||
| Община: - кмет |
Царево Петко Арнаудов (БСП) |
||
|
|||
| промяна на тази таблица | |||
Съдържание |
[редактиране] География
В рамките на общината влизат следните населени места: Гр. Царево, гр. Ахтопол, с. Бродилово, с. Българи, с. Варвара, с. Велика, с. Изгрев, с. Кондолово, с. Кости, с. Лозенец, с. Синеморец, с. Резово, с. Фазаново.
Община Царево граничи на изток с Черно море, на север с Община Приморско, на запад – с Община Малко Търново, на юг – с Република Турция.
Разположена е в крайния югоизточен край на нашата Родина. Заема българската част на Приморска Странджа – една добре обособена в морфологично отношение планина, днес изкуствено разделена по долината на река Резовска от държавната граница между България и Турция. Ниските и полегати хълмове на Странджа планина, обрасли с вековни дъбови гори, плавно се спускат към морето, нарязало брега на десетки малки заливи и полуострови.
Като географски дадености планината и морето несъмнено играят важна роля в развитието на района.
Приморската част на Странджа е сравнително ниска – средно между 100 и 600 метра. Дъбовите гори, които ги покриват, са размесени с бук, габър, орех, топола, върба, дива круша, а напоследък и с изкуствено култивиран бор. В тази част на планината добре се развиват и някои средиземноморски и реликтови видове – лаврово дърво, зеленика, лавровишна, т. нар. бясно дърво и др. Обработваемите земи – ниви и пасища, са малко и съсредоточени по полегатите южни склонове и в поречията на реките.
Дивечовото богатство на Странджа е значително, а в древността навярно е било много по-голямо. В него са представени всички животински видове, които са познати в българските земи, а от тях дивите свине, сърните, зайците.
[редактиране] История
Царево, Василико (XII В.), Василикос (1352 г.), Василико (до 1934 г) Царево (до 1950 г.), Мичурин (до 1991 г.) е пристанищен град, разположен на малък залив на 65 км. югоизточно от Бургас, на магистралния път Е-87.
На 3 км. северно от Царево, в акваторията на къмпинг „Арапя", се откриват археологически останки от късната античност. При подводни проучвания проведени от проф. Велизар Велков, са намерени амфори от IV — VI в. и вносна червенолакова керамика от Северна Африка, Сирия и Константинопол. В самия град, на южния полуостров, има останки от средновековна крепост. Късноантична и средновековна крепост има и на близкия странджански връх „Папия". С името Василику градът се споменава най-рано от арабския географ Идриси през XII в. Като пристанище Василикос се споменава и през XV — XVI в. За малката крепост на южния нос на Царево малко повече данни дава турският пътешественик Евлия Челеби. През 1662 г. той я нарича Василикоз бургас. Според него „бургас" на гръцки език означава „крепост". Василикос фигурира в официални данъчни регистри на кааза Анхиало от втората половина на XVII и през XVIII в. Името Басилик се чете върху Картата на европейската част на Турция от Кристиян Готлиб Райнхард. Тя е изработена през 1821 г. и е отпечатана Фридрих Кампе в Нюрнберг през 1832 г. Градът Василико е отбелязан и в руската карта на генерал Хатов от 1828 г. През 1829 г. според Г. Енехолм във Василико имало 220 къщи, а според друг документ в 1831 г. градът наброявал 434 къщи и 1831 жители. От неговото пристанище са тръгнали с два товарни кораба първите странджанци, решили да се преселят в днешната Руска империя.
През османското владичество съществували т. нар. „законници за пазара” и почти всяка „касаба" (градско селище) имала такъв законник. Василико е бил една от тези „касаби" на Странджанското крайбрежие. Той имал съответния „законник за пазара" и „пристанищен законник", датиращи още от втората половина на XVI в.
През първите години след средата на XIX в. във Василико е открито гръцко училище. Тук се учат и деца от близките странджански села. Градът е известен с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно корабостроене. То било улеснено от пясъчния бряг близо до полуострова и от изобилието на дървен материал, произвеждан в Странджа. Тук пристигали необработени трупи от района между Малко Търново и Лозенград (Кърклиси). Готови талпи, греди и дъски идвали от съседния връх Голец и от равногорието при Атлиман.
През миналия век всяка черноморска корабостроителница строяла специфични плавателни съдове. Белег на василиковските плавателни съдове бил силно издаденият, остър вълнорез. И понеже тази част на кораба се нарича по гръцки „карина", жителите на Василико носели прозвището “какарини”. Тук се правели малки и средни кораби от обичайните за Черно море тогава каици, чекета и гемии. По-рядко били строени и по-големите трекандини. През първата половина на миналия век във Васипико имало фпотилия от 42 кораба. Дванадесет от тях били около 200-тонни шхуни, баркове н тримачтови гемии. Във Василико имало 5 риболовни сдружения на паламудоловци. Рибарите разполагали с 10 даляна. През някои сезони уловът надхвърлял 2 000 000 риби. Както през Средновековието, така и през XIX в. оттук се изнасяло жито, произвеждано в района. Около града съществували 10 вятърни мелници и 1 воденица. Това позволявало да се изнася и брашно, а също така да се предоставят запаси на минаващите оттук кораби. Освен зърнени храни в околността се произвеждало и много грозде, което давало над 6000 ведра вино годишно. Активното население било групирано в сдружения на рибарите, моряците, капитаните, корабособственииите и търговците. Василико поддържал търговски връзки с вътрешността на Странджа, а по море със столицата Цариград и други пристанища на Мраморно и Егейско море. Стопанският възход продължил до 30-те години на XIX в. Демографският срив след подписването на Одринския мир между Русия и Турция на 2 септември 1829 г. се отразил преди всичко върху стопанския му живот. След Освобождението Василико останал в периферията на Османската империя, близо да границата със свободна България.
След потушаване на Преображенското въстание Царево попаднал отново в турски ръце и окончателно бил освободен след Балканската воина в 1912 г. През 1913 г. тук се заселват бежанци от Източна Тракия. Според преброяването в 1926 г. Царево (Василико) имало 308 къщи и 1348 жители, от които 778 бежанци от Източна Тракия. Сега има 5273 жители. През 20-те години тук е основана горско-производителна кооперация “Дъбрава”. През 1931 г е построено пристанището, което беше ремонтирано и разширено през предходните две десетилетия.
В началото на осемдесетте години на XIX век, градчето силно пострадало от стихиен пожар, затова сега се дели на стара и нова част; последната е строена през деветдесетте години на XIX век.
[редактиране] Религии
Населението на града изповядва православно християнство.
[редактиране] Политика
[редактиране] Икономика
Икономиката на града в днешно време се гради главно около туризма. Голяма част от жителите на града работят в сферата на Туризма.Многоброини са семейните хотели и къщи за гости . Рибололова е отрасала с наи стара история в Царево. Царево е стар корабостроителен център. В местната корабостроителница е построен най-големия български кораб от дървен материял "Горянин".С навлизането на новите материали отрасъл се е свил до производство на рибарски лодки и скутери,спасителни лодки, до скоро са се произвеждали катамарани и тримарани. Друг отрасл застъпен в града е дърводобива и дървообработване.
[редактиране] Обществени институции
[редактиране] Забележителности
Всяка година в края на май в общината се провеждат празници на изкуствата, а през лятото се провеждат дните на Нептун. По традиция през месец август се провежда фестивал на мановия мед. Църквата “Света Троица”
Църквата “Света Троица” самотно се извисява на южния полуостров на града. Построена е през 1831г., но сегашният и архитектурен образ датира от 1895г. На същото място е съществувала и по-стара църква. За нея напомнят някои икони от последните десетилетия на XVIII в. Те са “от ръката” на зографа Йоан от Ахтопол. Форматът на тези икони е по-малък и приспособяването им към нов иконостас говори за съществуването на по-стар. Върху тях са нанасяни и живописни корекции от зографа Г. Поликсоиду. До нас са достигнали една икона на „Свети Никола" (1805 г.), патрон на моряците и рибарите, и една на “Иван Кръстител", почтително надписана от зографа Йоан.
Влияние на западния Ренесанс долавяме в сюжета „Архангел Михаил върху главата на Сатаната".
Към описаните образци на странджанската иконна живопис в царевската църква “Света Троица” трябва да се добавят и творбите на едни от последните зографи: Г. Поликсоиду, нарисувал още една „Света Троица", „Успение Богородично", „Богородица", „Исус Христос” и „Архангел Гавраил” и „Богородица” на олтарните двери, датирани в 1895 г. Тук може да се види и иконата „Свети Спиридон” “от ръката” на Иерудиу Зографоозлу, носеща белезите на залязващото иконописно изкуство
[редактиране] Личности
[редактиране] Литература
[редактиране] Други
Един от най-практикуваните спортове в града е волейбол и футбол. В историята на училището има записани победи дори в няколко републикански първенства.
[редактиране] Кухня
Веян паламуд,солен барбун,чироз (в миналото от черноморска скумрия),Чорба от калканска глава,Маринован палмуд.
.svg){kind=small}
