Царев брод

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Царев брод
България
Red pog.png
Царев брод
Област Шумен
Red pog.png
Царев брод
Общи данни
Население 1 290 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 31,377 km²
Надм. височина 224 m
Пощ. код 9747
Тел. код 05315
МПС код Н (Ш)
ЕКАТТЕ 78104
Администрация
Държава България
Област Шумен
Община
   - кмет
Шумен
Красимир Костов
(БСП)
Кметство
   - кмет
Царев брод
Стефан Живков
(БСП)

Ца̀рев брод (бивше Ендже) е село в Североизточна България, Област Шумен, Община Шумен.

География[редактиране | edit source]

Разположено е в географската област Овче поле в източната част на Дунаввската хълмиста равнина. Намира се на 10 км североизточно от гр. Шумен, на третокласна пътна мрежа, в непосредствена близост (в радиус 12 км) до НИАР „Мадара“, НИАР „Плиска“, ПП „Кабиюк“.

История[редактиране | edit source]

Село Царев брод и прилежащото му землище, в което е съществувал поселищен живот от дълбока древност, има богата и интересна история. Първите известни обитатели в района са траките. Свидетелство за тяхната култура са намиращите се северозападно от селото две надгробни могили (в едната е открито вторично погребение от VI в. пр. Хр.). През ранното средновековие тук несъмнено е имало селище, което е гравитирало към старата българска столица Плиска. Доказателство за това са останките от старобългарско укрепление на 4 км южно от Царев брод. То се състои от землен ров с ширина от 5 до 8 м, берма с 2 м ширина и вал, висок до 2 м. Свидетелство за старобългарския бит и култура са групата менхери (девташлари)източно от селото. Близо до тях се намират двата антропоморфни балбала („каменни баби”), които са къснономадски (XIIв.) поменални паметници и според проф. Р. Рашев са кумански. Първите писмени известия за селото са в турските данъчни регистри от 1573, 1620, 1676 и 1689 г., където се среща под имената Йенидже, Йенидже кьой, Йенидже-и мюслим. Селището носи името Енидже (от тур. „без име”) до 1934] г., когато се променят повечето турски имена на селищата в България. През османският период селото има смесено население – българи и турци, като през различни период съотношението им се мени. В средата на XIX в., по време на Кримската война (18531856 г.) тук се заселват татари, а заедно с тях и черкези. Така в навечерието на Освобождението (1878 г.) Енидже е имало население с доста пъстър етнически състав. След Руско-турската война (1877-78 г.) по-голяма част от турците и татарите се изселват и българите в селото стават мнозинство. Интересен е фактът, че от края на XIX до средата на XX в. в Енидже се обособява най-голямата немска колония в България. Това става след като цар Фердинанд I Сакскобурготски в края на XIX в. поканва в България да дойдат немски заселници от Бесарабия, Унгарски и Румънски Банат, с цел да обработват плодородните земи, освободени от турците. Тези немци произхождали от Германия (Ландау, Карлщат, Карлсруе и др.) и миграционното им движение в Югоизточна Европа е свързано с политиката и икономиката на великите сили, по-точно с намаляването на територията на Османската империя в полза на влиянието на Австро-Унгария и Русия през XIX век. Немската колония се съставлявала от около 50 семейства или 300 души. Още с пристигането си в Енидже, с пословично трудолюбие и усърдие, немските семейства показали своите способности. Започнали бързо да напредват, да развиват интензивно земеделие и добро скотовъдство. Някои от тях през годините акумулирали по-голямо имущество, Т. Панайотов дава като пример братята Хумел. За духовните нужди на католическата немска общност през 1910 г. била осветена църква от духовния пастир на католическите немски заселници – отец Франц Крингс. По-късно, през 1914 г. църквата прераства в и днес съществуващия католически бенедиктински манастир “Пресвето сърце Исусово”. Религията и религиозните празници са били важен елемент за обединението на немците като етническа общност, за културната идентичност и за диференцирането от други етнически и религиозни групи. При това е имало толерантност в съжителството с другите етноси в Енидже, които били около 10. Ето какво пишат за това в пътеписите си саксонските скаути посетили селото през 30-те години на XX в.: „Ендже сигурно е едно от най-особените села в цяла България. Освен 50-те немски семейства там живеят и българи, татари, турци, руснаци, унгарци, македонци, албанци и арменци. Ендже вероятно може да се нарича `международно` село. И въпреки това многообразие на расите селската общност е мирна.” В началото на 40-те години по инициатива на Хитлер започва голямото преселване на етническите германци, преди всичко от югоизточна Европа, назад в Германия под лозунга “heim ins Reich” (назад в родината, в Райха). В това число попадат и царевбродските германци, които по това време наброявали 74 семейства (около 450 души), всъшност те съставлявали по-голямата част от всички германски преселници от България към Германия (834 души). По този начин се приключва 45-годишното съществуване на немската общност в Ендже/Царев Брод. Съвсем незначителен брой немци от тази общност отказва да приема гражданството на Германия и се връща в България поради смесени бракове, сред тях са и потомци на семейство Хумел, които днес живеят в Шумен.

Днес свидетелство за някогашното съжителство на националностите в мултиетническото село Царев Брод представлява гробището, което е разделено на три зони – православна, мюсюлманска и католическа. Покойниците от различните националности и религии са погребани в едно гробище.

Икономика и култура[редактиране | edit source]

Царев брод разполага с Институт по захарно цвекло, както и с читалище („Напредък“). Също така разполага и с основно училище и детска градина, както и с кланница. На територията на селото се произвеждат PVC дограма и торбички. Към читалището има танцов състав, а в училището клуб по киокушин.

Религия и храмове[редактиране | edit source]

В селото има православна църква с храм „Св. Димитър“. Тук се намира и католически манастир с църква, обитаван от монахини от ордена на св. Бенедикт, както и една мюсюлманска джамия.

Манастир[редактиране | edit source]

Манастирът "Пресвето сърце Исусово" се намира в центъра на с. Царев брод, Шуменско. Той е първият католически манастир на сестрите-бенедиктинки в България.

Началото на католическата мисия в Енидже (дн. Царев брод), предшестващо възникването на манастира, е поставено още през 1900 г. с присигането на отец Франц Крингс, пасионист от рейнската област, който дошъл с цел създаване църква като център на немската католическа общност. Той закупува земя и започва да строи църквата. През 1910 г. храмът е завършен и е осветен. По инициатива на отец Франц католическият епископ от Русе, Леонард фон Баумбах, през 1913 г. моли да бъдат изпратени сестри-бенедиктинки с цел обучаване на немските деца в Ендже. През 1914 г. в Ендже пристигат четири сестри-бенедиктинки (една учителка, една земеделка, една медицинска сестра и една шивачка) по поръчка на Бенедиктинския мисионерски орден от Тутцинг/Германия (къщата майка). С това официално е поставено началото на манастира, който през 2014 г. ще чества своята 100-годишнина. През Първата световна война манастирът е подкрепен от още три сестри. Самите те не идват в България с мисионерска цел, а с мисията да поддържат културния и духовен живот на немските заселници. Още през 1914 г. те откриват частно католическо немско основно училище “Св. Йосиф”, което през 1932 г. се допълва с прогимназиално отделение. В училището учат не само немски, но и малък брой български и арменски деца. От самото начало манастирът се грижи и за деца-сираци, първите от които са останали без родители по време на Балканската война 1913-1916 г. Във връзка с ужасната Първа световна война седемте сестри са принудени да напуснат страната през 1918 г., но се връщат с големи трудности през 1920 г. През 1928 г. по инициатива на сестрите в селото се създава културен дом, а през октомври 1935 г. се образува католическото младежко дружество “Св. Михаил” с цел да организира лекции и да се грижи за културното и морално развитие на членовете си. През октомври 1936 г. българското министерство за вътрешните работи и народното здраве разрешава регистрирането на манастира като религиозна общност и като юридическо лице. През годините в манастира функционирала и болногледачна служба, която особено се е грижела за болните от петнис тифус. Сестрите оказвали помощ на пристигалите тук болни от цялото Лудогорие., които в знак на благодарност обикновено поднасяли дарове. Манастирът на сестрите бенедиктинки е извършвал и интензивна земеделска дейност, чрез която била осигурявана прехраната на общността и на бедните деца. Сестрите се отличавали с изключителното си трудолюбие и резултатност в стопанството, като давали добър пример за отличните немски знания и култура в областта на земеделието. В началото обителта не притежавала никаква обработваема земя, но в последствие се сдобива с общо 445 дка. Само десетилетие след основаването си бенедиктинският манастир успял да открие свои филиали и на други места в България - манастирът "Свети Ангели" в с. Бардарски геран, Врачанско и манастирът "Св. Алоис" в с. Драгомирово, Свищовско. Две години след изселването на немската общност от Царев брод, на 3 септемвири 1944 г. немските сестри-бенедиктинки напускат манастира малко преди идването на съветските войска. Руските солдати са били готови да обстрелват манастира, но след като не са открили немци, го пощадили. Само две немски сестри (Евариста Бухер и Буркарда Бетц) остават в Царев Брод и след войната и продължават да работят с приетите вече в манастира български сестри. Немското училище е приключило дейността си след учебната 1943/1944 година. След идването на комунистите на власт (9.09.1944 г.) за сестрите-бенедиктинки настъпват тежки години на изпитание. Епохата на тоталитаризма и на войнстващия атеизъм прекратяват дейността на манастира "Пресвето сърце Исусово". Манастирското земеделско стопанство продължило да работи до 1950 г., когато поради ниските изкупни цени на селскостопанските продукти то фалира и манастирът бил принуден евтино (за стотинки) да отдава земята под аренда. До тогава, в период на страшно сушави години с ниски добиви, сестрите полагали нечовешки усилия за да могат да издължат държавните наряди и начисленият им непосилен данък. Спасението за монахините дошло през 1950 г. с откриването на болница за психично болни, за която са предоставени манастирските постройки и сестрите имали възможност да работят като медицински сестри в нея, с право да изпълняват своите религиозни обязаности. Дейностите и връзките на монахините с енориашите били прекратени, но те продължили да служат на Бог и ближните си. Сестрите нямали възможност да преподават вероучение, но самият им живот бил проповед. По този начин манастирът надживява трудните за представителите на религиите години на социализма. През 1953 г. цялото движимо и недвижимо имущество на манастира е национализирано, включително и земеделски имоти. След разпадането на комунистическия режим през 1989 г. одържавените имоти принадлежали на Католическата църква в пределите на Народна Република България са върнати. Наред с това дейността на манастира "Пресвето сърце Исусово" е възобновена и разгърната. През 1992 г. от Германия идват две сестри и с тяхна помощ дейността на манастира е оживена. Започват редовни духовни занимания, направен е основен ремонт и обновяване на върнатите през 1990 г. манастирски сгради. През последните години, наред с духовната дейност, сестрите проявяват голяма активност и в социални дейности. Младите сестри от манастира работят интензивно с младите хора както от с. Царев брод, така и от Шумен, успяват да създават работа за безработни жени, организират множество културни изяви. В манастира работи и кухня за социално слаби и нуждаещи се. Голямо богатство за манастира е неговата цветна градина, създадена още с идването на първите сестри от Германия през 1914 г. В градината се отглеждат предимно невен и бял крем, основно с лечебна цел. По стара рецепта бенедиктинките приготвят от цветята мехлем, който се използва при кожни заболявания, екземи, изгаряния, трудно заздравяващи рани, след лъчева терапия и др. След успешното възстановяване на мисията си в Царев брод, сестрите-бенедиктинки откриват свой филиал в кв. Секирово към гр. Раковски, където през 2006 г. е осветен нов манастир. Днес в манастира „Пресвето църце Исусово” има седем от общо единайсетте сестри-бенедиктинки в България: две българки, една германка, една филипинка, една корейка (сестра Анджела Парк) и две бразилки. Досега изминатият път от сестрите-мисионерки е труден и трънлив, но след редицата преодолени препятствия и решени проблеми с вяра и упование в Бога, те гледат с по-голяма сигурност и увереност в бъдещето.

Спорт[редактиране | edit source]

Футболният отбор на селото се казва „Ендже“.

Личности[редактиране | edit source]

  • Митрополит Кирил (Богомил Ковачев)

Галерия[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

1. Т. Панайотов: Село Царев Брод. Исторически очерк. Шумен, 1982

2. Енциклопедия на България, изд. БАН, т. 7, 1997 г.

3. Колектив на сестри бенедиктинки под ръководството на Сестра Станислава Братанова, История на манастира „Пресвето сърце Исусово” – село Индже (Царев брод), Шуменско, изд. „Славия”, гр. Линц, 2009 г. 4. Уве Зорге - Немската общност в Царев Брод/Щуменско