Свети Константин и Елена (Велико Търново)

Църквата Свети Константин и Елена във Велико Търново

„Св. св. Константин и Елена“ е източно-православен храм, разположен в стария център на Велико Търново, строен през 1872 г. от майстор Колю Фичето. При земетресението от 1913 година претърпява значителни разрушения. През 20-те години на ХХ век храма е възстановен под името „Свети цар Борис“. Известна е още и като църквата с въртящите колони.

История [редактиране]

Историята на храма е разделена на 2 периода: първият е до началото на 1870-те год., вторият — по времето на Екзархата.

Категоричните алтернативи на възрожденските идеи започват все по-настоятелно да рефлектират върху формите и измеренията на религиозен живот. Божиите служители са принудени да социализират институцията, да се проявят и в гражданско-патриотични начинания и акции. Последиците от Гюлханския Хатишериф и Хатихумаюна стимулират сградостроителната жад на българина за по-разкошни и по-достолепни храмове. Новият облик на духовността е представен от множество новопостроени църкви.

Пример за подобен храм е църквата „Св. Св. Константин и Елена“. При изграждането ѝ майстор Колю Фичето успял много умело да съчетае разнообразни архитектурни форми и елементи, като полуцилиндрични, елиптични и кръстати сводове, полукръгли и сплеснати арки. През XIX в. тя се включвала добре в общата панорама сред големите възрожденски къщи, които са я заобикаляли.

Освещаването става на 7 октомври 1873 г. от първия български владика Иларион Макариополски.

Църквата има интересна история. Според краеведа Йордан Кулелиев храмът е съществувал вероятно от времето на Втората българска държава. Реални свидетелства за култовата сграда са налице от 20-те и 30-те години на XIX век. В тогавашната ситуация тя има документирано битие и голямата просветна дейност, която кипяла в нея. Старата църква е действала до 5 октомври 1873 (тогава е записана последната служба в нея), а на 7 октомври 1873 г. в изключително тържествена обстановка е осветен новият храм. Приемствеността е безспорна.

Църквата е трикорабна. Вътрешността и е светла и красива. При главния ѝ вход от двете страни на външната врата са поставени две въртящи се колони, които показват здравината и устойчивостта на сградата. По неповторим и изключително красив начин Колю Фичето успява да изгради и обедини църквата и камбанарията. Той постига голям успех и в живописната монументална архитектура, съчетана с околната среда. И днес въпреки промяната на околната среда църквата не е изгубила от своето архитектурно значение. ефектът от нейното появяване е категоричен — новият храм успява да придаде нов облик на присъствие на българската общност с с обема, архитектурните форми и цялата визия.

Сред култовото богатство на църквата са иконите, рисувани от Папа Витан от тревненска школа, от школувания художник Николай Павлович и др.

Първото църковно настоятелство, призвано да осъществи постройката е учредено на 20 юни 1872 г. Църковни настоятели са Иван Пилев, Илия Иванов и Сава х. Йоргов.

В двора на храма [редактиране]

Вляво от входа в преддверието са вградени надгробни плочи на видни търновски дейци. Една от тях е на х. Минчо x. Цачев. Тук е и паметникът на митрополит Панарет Рашев, дело на румънския скулптор Йон Джорджеско. На южната фасада по-късно са вградени богато орнаментирани надгробни плочи.

От двете страни на входа са две гробници. Едната е на хаджи Николи Минчоолу - борецът за черковна независимост и неговата съпруга. Другата е на сина на Уста Кольо Фичето.

Разположена в края на улица „Гурко“ (срещу Самоводска чаршия), в нея са се венчавали, кръщавали и били опяване първенците на Търново през XIX век.

През 1858 г. е образувана Градската община, чието седалище — канцелария е било в общата стая при църквата „Св. св. Константин и Елена“.

През 1913 г. по време на голямото земетресение тя е разрушена, след което възстановена през 20-те години на ХХ век. Тогава е променено името ѝ на „Свети цар Борис“.

В кондиката е записано, че първите настоятели на храм „Св. цар Борис“ са:

Елефтер п. Димитров - председател;
Хараламби Кулелиев, Димитър Димитрушков, Александър Хаджицанев, Тодор Кабакчиев и Димитър Багрилов.

През 80-те години на ХХ в. е започната реставрация на църквата, но поради липса на документи за собственост е прекратена. Сградата все още е облечена в скелето, но продължава да се руши. Двете въртящи колони пред входната врата ги няма.