Чехия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Česká republika
Чешка република
Знаме на Чехия
Герб на Чехия
(знаме) (герб)
Девиз: -Pravda vítězí!
Истината побеждава!
Местоположение на Чехия (тъмнозелено) в Европейския съюз (светлозелено) и Европа (светлозелено и тъмносиво)
Местоположение на Чехия (тъмнозелено) в Европейския съюз (светлозелено) и Европа (светлозелено и тъмносиво)
География и население
Площ 78 867[1] km²
(на 113-то място)
Столица Прага
Най-голям град Прага
Официален език чешки
Население (пребр., 2013) 10 512 419[2][3]
(на 78-то място)
Гъстота на нас. 133 д./km²
Управление
Президент Милош Земан
Министър-председател Бохуслав Соботка
История
Независимост
1 януари 1993
Икономика
БВП (ППС, 2008) $ 187,498 млрд
(на 37-то място)
БВП на човек (ППС) $ около 26 590[4]
Валута Чешка крона (CZK)
Други данни
Часова зона CET (UTC+1)
Интернет домейн cz
Телефонен код 420

Чешката република (на чешки: Česká republika, ČR), съкратено Чехия (на чешки: Česko [ˈʧɛskɔ], друго наименование е Република Чехия), е вътрешноконтинентална държава в Централна Европа. Тя граничи с Полша на север, Германия на север и запад, Австрия на юг и Словакия на изток. Включва историческите области Бохемия (на чешки: Čechy), Моравия (на чешки: Morava) и Чешка Силезия (на чешки: České Slezsko). Площта ѝ е 78 865 km2, от които 77 288 km2 суша и 1 577 km2 водна площ.

История[редактиране | редактиране на кода]

Ранна история[редактиране | редактиране на кода]

Държавата на Само̀ към 631 г.

През 56 век на територията на Чехия преобладават славянските племена. Предците на чехите се заселват в регионите Бохемия и Моравия, където се занимават със селско стопанство и създават характерните за славяните кръгли селища (окрулице).[5] Към 6 век спокойният им начин на живот приключва с нашествието на аварите, които създават голямо владение между реките Елба и Днепър. Аварите завземат само част от славянските територии в региона и периодично нападат селищата извън техен контрол. В отговор на техните нашествия Само, вероятно франкски търговец, повежда част от славянските племена и създава собствена държава. Тя просъществува между 625 и 658, когато Само умира.[5]

Към 796 славяните в Моравия помагат на Карл Велики да унищожи Аварския хаганат.[5] В знак на признателност, той им предоставя част от областта като феодално владение, в рамките на което моравските славяни разполагат със значителна автономия. В началото на 9 век славянският пълководец Моймир се възползва от положението на моравските славяни и създава Моравско княжество. Около 830 то прераства в държавата Великоморавия, която обединява предшествениците на чехите и словаците. Моймир и съюзните му пълководци приемат католицизма в Регенсбург, днешна Германия. Засилването на немското влияние обаче е възприето като заплаха за короната от неговия наследник Ростислав (850–870). Той се обръща към Византия, която по негова молба изпраща монасите Кирил и Методий да въведат източноправославно богослужение и нова азбука – кирилицата. При Святополк (871–894) Великоморавия отново се ориентира към германоезичното Източнофранското кралство. След смъртта на Методий, провъзгласен от папата за архиепископ на Моравия, кралството се връща в сферата на влияние на Римокатолическата църква. Така чехите и словаците възприемат латинската писменост и се отдалечават от източните славяни.[5]

Бохемско кралство и хуситско движение[редактиране | редактиране на кода]

Великоморавия се разпада около 907 година с нашествието на маджарите в региона. Така чешките племена в Бохемия се отцепват от тези в Моравия, които остават под маджарски контрол. Чехите се сближават с франките и така през 10 век се заражда Бохемското кралство, докато моравските племена претърпяват промени под дългото маджарско управление и с времето развиват словашка иденичност.

През 950 година владетелят на Свещената Римска империя Ото I нахлува в кралството и настоява неговият владетел Болеслав I Страшни да плаща данък на императора. Така Бохемското кралство се превръща в субект на империята, а кралят му става един от седемте курфюрсти в изборната ѝ колегия. Императорите използват католическата църква за да прокарват германско влияние в Бохемия, например с подчиняването на Пражката епископия под архиепископията на Майнц през 973. Бохемската династия на Пршемисловците пък използва статута на кралството, за да подсили позициите си в борбата срещу местната аристокрация.

Бохемия присъединява Моравия през 1029 година след конфликт с маджарите и поляците. Моравия обаче остава отделно маркграфство управлявано от по-младия син на бохемския крал, и двете територии на няколко пъти биват разделяни заради сложната династична уредба помежду им. В тези периоди Моравия попада под директното управление на свещения римски император или Унгария. Тя остава и настрана по време на вътрешните конфликти и религиозни борби на Бохемия.

През 1212 година крал Отокар I изисква от императора златна була, с която потвърждава монархическия статут на себе си и наследниците си, и по този начин слага край на имперската политика бохемският крал да бъде одобряван предварително. В средата на 13 век кралството навлиза във възход. Това се дължи на отслабналата императорска власт заради усложнената политика в Средиземноморието и борбата за трона. Благодарение на брака си с принцеса Маргарет от изчезващите Бабенберги, крал Отокар II става херцог на Австрия, а по-късно установява контрол и върху Щирия, Каринтия и Карниола. Бохемското управление над тези земи обаче е краткотрайно заради походите на Рудолф I Хабсбург, който ги завзема в края на 13 век.

В началото на 14 век Бохемия преживява мащабна немска имиграция, в рамките на която чешката аристокрация започва да сключва бракове с немски благороднически фамилии. Немците донасят и своя правна уредба (jus teutonicum), която става основа на по-късното бохемско-моравско търговско право. Заедно с това обаче започват да възникват и сериозни династични борби в кралството, които довеждат до упадъка на Пршемисловците.

На трона в крайна сметка се възкачва династията на Люксембургите, чийто най-виден представител е Карл IV. Той управлява между 1347 и 1378 година и дава началото на златна епоха в Бохемското кралство. Сред постиженията му са успешна реформа в провинциалната админстрация, васализиране на Бранденбург, Лузатия и Силезия и ограничаване властта на аристокрацията. Заедно с това той освобождава Пражката епископия от контрола на Майнц и я прави архиепископия с правото да коронясва бохемските крале; през 1355 той самият става свещен римски император и на следващата година издава нова златна була, която регламентира в детайл изборът на императора от курфюрстите. Булата прекратява васалния статут на чешките крале спрямо императора. Друго забележително постижение на Карл са мащабните строежи в Прага, включително основаването на Карловия университет през 1348.

В него бързо започва да се оформя чешката идентичност, а заедно с нея и реформаторски дух. През 1403 година ректор на университета става Ян Хус. Неговото антипапско, антийерархично разбиране за християнството спечелва подръжници сред чехите в университета, но германците и прогерманският крал Вацлав IV (1378–1419) му се противопоставят. Изгарянето на Хус на клада през 1419 довежда до Първата пражка дефенестрация и началото на Хуситските войни, завършили с разбиването на таборитите (радикални хусити) край Липан през 1434. За крал на Бохемия е провъзгласен Сигизмунд Люксембургски, но той умира четири години по-късно без мъжки наследник. Следва поредица от кратко управлявали монарси, която приключва през 1458 с избирането на умерения хусит–каликстинец Иржи Подебрадски от чешките съсловия. Кралят успява да обедини остатъците от таборитите и реформираната чешка католическа църква, но управлението му така и не е признато от папата.

Хабсбургски период[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Иржи властта над Бохемия попада в ръцете на полските ягелонски крале Уласло II (1471–1506) и Лайош II (1506–1526), които същевременно са владетели и на Унгария, Полша и Хърватия. Те не посещават Бохемия и в този период властта е практически в ръцете на чешката аристокрация, но управлението им трае кратко. Лайош е убит от турците в битката при Мохач и така ягелоните губят управлението си над Бохемия и маркграфство Моравия, които попадат под Хабсбургски контрол. За разлика от населените с крепостни селяни и доминирани от унгарците словашки земи, Бохемия има ясно определени съсловия, които са готови да защитават своите свободи. Те влизат в дълготраен конфликт с хабсбургската монархия, която се стреми към централизация.

Тя започва под крал Фердинанд I (1526–1564), който се възползва от неспособността на бохемските съсловия да изберат свой монарх и установява наследствена власт на хабсбургите. Управлението му е белязано от дълбоки религиозни сблъсъци между хуситите и бохемските католици (чехи и немци). С началото на Реформацията голяма част от немското градско население възприема лютеранската и калвинистката доктрина, което усложнява този вътрешен конфликт и предизвиква разцепление сред хуситите, част от които се съюзяват с немците-протестанти. През 1546 протестантите в цяла Германия образуват съюз срещу свещения римски император Карл V, брат на Фердинанд. Чехите и протестантите в Бохемия симпатизират на съюза и през 1547 влизат във въоръжен конфликт с краля. Въстанието им обаче е смазано, цялата собственост на хуситите е конфискувана, а водачите на бунта биват затворени. Фердинанд започва усилено да налага католицизма чрез изпращането на йезуитски мисионери и отварянето на йезуитска школа в Прага.

В началото на 17 век противопоставянето между чехите и хабсбургите, както и между католици и реформираната църква, започва да се разгаря отново. През 1618 година двама католически имперски съветници са хвърлени от прозорец на Пражкия замък (Втора пражка дефенестрация), с което е дадено началото на нов бунт срещу хабсбургите, както и на опустошителната Тридесетгодишна война. Бохемските съсловия събират армия, разпореждат изгонването на йезуитите и обявяват бохемския престол за избираем. Съсловията са сразени от имперско-испанската войска в Белогорската битка на 8 ноември 1620. Разгромът в този сблъсък има дълбоки последици за Бохемия. Много чешки благородници са екзекутирани, почти всички останали напускат Бохемия, а имотите им са конфискувани. Голяма част от протестантите също емигрират, Карловият университет е слят с йезуитската школа, всички некатолически свещеници за изгонени, събранията на Бохемия и Моравия са разтурени, и всички чешки земи стават наследствена собственост на хабсбургската фамилия. По този начин Бохемското кралство е практически ликвидирано. С приключването на Тридесетгодишната война през 1648 е юридически потвърден статутът на Бохемия като част от хабсбургска монархия със седалище във Виена, и така автономната чешка аристокрация, реформирана църква и обособена култура биват почти изцяло загубени.

В периода на просветен абсолютизъм при Мария Терезия (1740–1780) се провежда германизация на образованието и са отнети последните привилегии на оцелялата аристокрация. Императрицата обаче провежда и редица реформи, които повишават социалната мобилност и икономическите дейности в Бохемия. Образованието започва да обръща повече внимание на науките, отколкото на религията, съкратени са феодалните структури и аристокрацията започва да инвестира печалбите от своите земи в производството на текстил, въглища и стъкло. Хабсбургският абсолютизъм непреднамерено създава условията за зараждане на чешко национално движение.

Чешко възраждане[редактиране | редактиране на кода]

Под влиянието на Френската революция и императорските реформи в края на 18 век в Европа започва да се заражда национализма. Възникването на идеята за нация, обединение по езиков и културен признак, полага основите на борба за политическо обособяване сред подчинените народи. В Бохемия, където аристокрацията е германизирана или от германски етнос, възраждането е дело на интелигенция от селски произход.

През 1791 година в Фердинанд-Карловия университет е създаден отдел за чешки език и литература. Тъй като чешкият е оцелял единствено сред селското население, учените Йозеф Добровски и Йозеф Юнгман предприемат първите стъпки да го кодифицират и пригодят за образователна и книжовна употреба. Благодарение на техните усилия се възраждат чешката литература и четенето. С основаването на Националния музей през 1818 година, възраждането придобива институционален характер. През 1827 музеят започва да издава свое националистическо списание, а три години по-късно към него е присъединена книжовната организация Матице Чешка. Кръгът от интелектуалци и учени около музея започват да установяват контакти с другите славянски народи и полагат усилия да превърнат Прага в интелектуалната столица на всички славяни.

Националният музей в Прага към 1900 г.

Сред най-видните възрожденски учени е Франтишек Палацки. Вдъхновен от националистическия дух на хуситската традиция, той написва 5-томна История на чешкия народ с акцент върху борбата на чехите за свобода. На базата на своите трудове той изработва и политическа платформа за културно възраждане и става негов идеологически водач. При управлението на Фердинанд I (1830–1848), Палацки се обявява за запазването на Австрийската империя, но с обособяването на автономия за славяните, които са мнозинство в империята. Когато Февруарската революция през 1848 дава началото на „Пролетта на народите“, чешкото възраждане се превръща в политическо движение. Паралелно на него се развива и словашко политическо движение, обосновано повече на протестантската религия. И двата народа обаче срещат отпора съответно на германците и унгарците, които сами по себе си са под влиянието на силен национализъм.

Пролетта на народите отслабва Австрийската империя и Хабсбургите. Император Франц Йосиф (1848–1916) прави опит да задържи всички националности под контрол, но през 1859 хабсбургската династия губи Италия, а през 1866 е победена от Прусия и изгонена от Германския съюз. През 1867 той сключва съюз с Унгария, създавайки двойната монархия Австро-Унгария. Системата не решава националния въпрос. Около началото на 20 век сред чехите и словаците започва да кристализира идеята за чехословашка държава, обединяваща исканията им за автономия. С избухването на Първата световна война през 1914, двата народа не проявяват ентусиазъм да се сражават срещу славянските народи на Русия и Сърбия. През 1916 депутатът в австрийския парламент Томаш Масарик, интелектуалецът Едвард Бенеш и словашкият офицер на френска служба Милан Щефаник създават Чехословашкия национален съвет. С помощта на доброволческите Чехословашки легиони и подкрепата на Антантата, съветът обявява независимост за Чехословакия в края на 1918 година.

Независима Чехословакия[редактиране | редактиране на кода]

След обявяването на независимост на 28 октомври, Чехословашкият национален съвет свиква народно събрание на 14 ноември. Поради невъзможността да се насрочат избори и определят граници, народното събрание е учредено на базата на австрийските парламентарни избори от 1911 с добавени 54-ма словашки депутати. То избира и Томаш Масарик за президент, Карел Крамар за премиер и Едвард Бенеш за външен министър. На Парижката конференция през януари 1919 са одобрени всички териториални искания на Чехословакия – Бохемия, Моравия, Силезия, Словакия и Рутения, чрез която чехословашкото правителство създава граница с Румъния. Единствено искът за присъединяване на Лузатия е отхвърлен. През септември същата година Чехословакия гарантира и правата на малцинствените судетски немци и унгарци.

Новата държава има население от 13,5 милиона души и наследява почти 80% от промишлената база на Австро-Унгария, включително фабриките за порцелан и стъкло, над 40% от пивоварните, заводите Шкода за оръжия, локомотиви, автомобили и машини, и химическата промишленост. По това време Чехословакия е сред десетте най-индустриализирани страни в света. По-голямата част от фабриките обаче се намират в Судетската област под контрола на немски предприемачи и финансирани от немски банки, докато чехите притежават само 1/3 от промишлеността. Словакия пък е значително по-изостанала и 60% от населението в нея е заето в селското стопанство. Въпреки демократичната конституция, централизираната структура на страната се оказва неподходяща за управление на немските малцинства и словаците, които искат автономия в рамките на Чехословакия.

През 20-те и 30-те години в Словакия тихо набират скорост полувоенни групировки на Словашката народна партия (СНП), която симпатизира на фашистка Италия и нацистка Германия. Едвард Бенеш обаче поддържа прозападна ориентация и се опасява силно от германска агресия. Той спомага за създаването на т.нар. Малка Антанта с Югославия и Румъния през 1921, чиято цел е да възпира опитите за унгарска експанзия или хабсбургска реставрация. Бенеш се опитва да влезе в система от съюзи с Великобритания и Франция, но британците проявяват незаинтересованост. С идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през 1933, в Европа се надига страх от немска експанзия. Бенеш успява да договори отбранителен съюз с Франция и СССР, но условието за съветска намеса е Франция първа да изпрати войски в помощ на Чехословакия.

През 1938 Хитлер анексира Австрия чрез аншлус и на 15 септември настоява Судетите да бъдат предадени на Германия. Бенеш отказва, но Великобритания и Франция не желаят война и поставят ултиматум на чехословашкото правителство, което е принудено да отстъпи. При подписването на Мюнхенското споразумение между Германия, Италия, Великобритания и Франция чехословашки представители не поканени. Споразумението дава и част от Словакия на Унгария, както и част от Закарпатска Украйна (Рутения) на Полша. Останалата без отбрана и промишленост Чехословакия капитулира пред немската инвазия на 15 март 1939 без да окаже съпротива, а Унгария окупира остатъците от Закарпатска Украйна след кратки сражения. Германия организира териториите в протекторат Бохемия и Моравия, а Словакия се отделя като колаборационистка страна под фашисткото управление на СНП. Окупаторите впрягат населението на протектората в труд в полза на германската военна машина. Между 36 000 и 55 000 души загиват от репресии или в концентрационни лагери, а 118-хилядното еврейско население е практически унищожено.

През април 1945 Червената армия освобождава Чехословакия и така страната е възстановена под съвместното управление на комунистическата партия (ЧКП) и завърналото се от изгнание правителство на Бенеш. Разочарованите от Запада чехословаци възприемат положително ЧКП и сближаването с СССР. Комунистите печелят изборите през май 1946 с 38% от гласовете, а членството в партията е нарастнало от 27 000 на 1,1 милиона души само за една година. ЧКП поема ключови министерства, но Бенеш и Ян Масарик остават съответно президент и външен министър. През 1947 комунистите одобряват среща на правителството със западни представители за обсъждане на плана Маршал. Йосиф Сталин обаче се противопоставя на плана и привиква генералния секретар на ЧКП Клемент Готвалд в Москва. В последствие преговорите са отменени и започва постепенна радикализация на партийната политика. В крайна сметка всички некомунистически кадри са изхвърлени от министерствата, налага се икономически модел от съветски тип и ЧКП установява пълен контрол върху политиката на страната.

Тайната реч на новия съветски ръководител Никита Хрушчов довежда до демонстрации на чехословашки писатели и студенти с искания за свобода от политически репресии и свобода на словото. Вълненията са потушени и ЧКП налага неосталинистка линия, на практика игнорирайки политиката на Хрушчов за десталинизация. В началото на 1960-те икономиката започва да буксува, а Москва притиска ЧКП да следва новия политически курс. Със смяната на поколенията в партията се появяват умерени комунисти и реформатори, които подлагат на критика част от досегашните политики и изготвят програма за преориентиране на икономиката към интензивно развитие, децентрализация и отваряне към Запада. Движението е оглавявано от Александър Дубчек и е известно като Пражка пролет, като целта му е да изгради „социализъм с човешко лице“. Съветският Съюз под ръководството на Леонид Брежнев обаче не допуска отслабването на съветското влияние и заедно със страните от Варшавския договор окупира Чехословакия през август 1968, слагайки край на движението. Последвалите политически репресии и връщане към стриктния планов икономически модел налагат обществен конформизъм и упадък на стандарта на живот през 1970-те и 1980-те години. Комунистическото управление приключва с т.нар. Нежна революция в края на 1989 година.

Чешка република[редактиране | редактиране на кода]

През 1999 г. Чехия е приета в състава на НАТО, а от 1 май 2004 г. е пълноправен член на Европейския съюз.

География[редактиране | редактиране на кода]

Карта на Чешката република
Щеховицкото водохранилище на река Вълтава

Площта на Чешката Република е 78 864 км2. Държавата граничи с Полша (граница с дължина 658 km) на север, Германия — на северозапад и запад (646 km), Австрия — на юг (362 km) и Словакия — на изток (214 km). Общата дължина на границите е 1 880 km.

Голяма част от територията е заета от планински и хълмисти възвишения.Чешкият ландшафт е доста разнообразен. Западната част (Бохемия) лежи в басейните на реките Елба (Лаба) и Вълтава, заобикалени от предимно ниски планини (Судетите и тяхната част Кърконоше), където се намира най-високата точка на страната — връх Снежка с височина 1 602 m. Моравия, източната част на страната, също е доста хълмиста и лежи в басейна на река Морава, а оттам извира и река Одер (Одра).

Реките на Чехия, която няма излаз на море, се оттичат в три морета: в Северно, Балтийско и Черно море.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Климатът в Чехия е умереноконтинентален, с горещи лета и облачни, студени зими, през които вали сняг. Времето в Чехия през лятото е достатъчно постоянно и приятно, тъй като планините, заобикалящи Чехия, не дават възможност за проникването на силни ветрове.[6] В по-високите части на планините в Чехия климатът е планински. През зимата в тях падат достатъчно количество сняг, което позволява функционирането на няколко скикурорта, както на юг, так и в северната част на страната. По-голямата част от валежите от дъжд падат през летните месеци. Най-дъждовният месец е юли, а най-сухият - февруари. Най-високата температура, измерена в Чехия, е +40,2°C, а най-ниската е -42,2°C.

Средни температури за Прага
температура я ф м а м ю ю а с о н д
минимална -3° C -2° C 1° C 4° C 9° C 12° C 13° C 13° C 10° C 6° C 1° C -1° C
максимална 2° C 4° C 8° C 14° C 20° C 22° C 24° C 24° C 19° C 14° C 6° C 3° C

Държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Чешката република е парламентарна република. Парламентът е двукамерен: Състои се от Палата на депутатите (200 души) и Сенат (81 души). Депутатите се избират за 4 години, а сенаторите за 6, при което на всеки 2 години 1/3 от тях се преизбират. Право на избор имат гражданите на Чешката република, които са навършили 18 години, а да бъдат избирани имат право чехите над 21 (за парламента) и над 40 години (за сената). В градовете и селата освен това се провеждат избори за местно самоуправление (кмет). Държавен глава на Чехия е президентът, избиран за срок от 5 години. Преди е избиран от парламента, а от 2013 г. - в преки избори. Президентът утвърждава състава на правителството, предложено от Палатата на депутатите.

Въоръжени сили[редактиране | редактиране на кода]

Чешка ракетна установка RM-70

В миналото Чехословакия е притежавала една от най-модерните армии в състава на Варшавския договор. Днес Чешката република е членка на НАТО с обща численост на въоръжените сили 38 805 души (вкл. цивилните лица). Двата клона са военновъздушни сили и сухопътни войски. Чехия няма военно-морски флот, тъй като страната няма излаз на море. Бюджетът на чешката армия е близо $ 3 милиарда, което е около 1,4% от БВП. Страната има контингенти в Афганистан (580 души), Косово (500) и Ирак (96). Чехия разполага с 30 танка (150 в резерв), 564 бронирани машини, 317 единици артилерия, 14 изтребителя, 28 леки щурмовика и 29 бойни вертолета. Към тях се добавя и различно транспортно оборудване.

Административно деление[редактиране | редактиране на кода]

Административно Чехия се състои от 13 края и един столичен окръг.

  1. Пражки столичен окръг
  2. Средночешки край
  3. Южночешки край
  4. Пилзенски край
  5. Карловарски край
  6. Устецки край
  7. Либерецки край
  8. Краловохрадецки край
  9. Пардубицки край
  10. Оломоуцки край
  11. Моравско-силезки край
  12. Южноморавски край
  13. Злински край
  14. Височински край

Население[редактиране | редактиране на кода]

Българското посолство в Прага

Естественият прираст на населението е -0,08% (2003). Приблизителната продължителност на живота малко превишава 75 години (данни от 2003). В градовете живее приблизително 71% от населението. По-голямата част от населението на Чехия са чехи (90,4%) и моравци (3,7%). Останалите етнически групи са поляци, германци, роми и други. След разпада на Чехословакия през 1993 г. в Чехия остават да живеят приблизително 2% словаци. По-голямата част от населението (59%) са атеисти. Най-посещавана е римокатолическата църква (27%).

Българи в Чехия[редактиране | редактиране на кода]

По официални данни в Чехия живеят 4 383 българи (2008)

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Ако и настоящият раздел, и основната статия са празни, започнете да допринасяте към раздела.

Култура[редактиране | редактиране на кода]


Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Česko
  2. Počet obyvatel po deseti letech klesl
  3. Pohyb obyvatelstva - měsíční časové řady
  4. worldbank.org
  5. а б в г Ранни държави
  6. http://www.novoya.com/weather.html

Други[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]