Чехия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Česká republika
Чешка република
Знаме на Чехия
Герб на Чехия
(знаме) (герб)
Девиз: -Pravda vítězí!
Истината побеждава!
Местоположение на Чехия (тъмнозелено) в Европейския съюз (светлозелено) и Европа (светлозелено и тъмносиво)
Местоположение на Чехия (тъмнозелено) в Европейския съюз (светлозелено) и Европа (светлозелено и тъмносиво)
География и население
Площ 78 867[1] km²
(на 113-то място)
Столица Прага
Най-голям град Прага
Официален език чешки
Население (пребр., 2013) 10 512 419[2][3]
(на 78-то място)
Гъстота на нас. 133 д./km²
Управление
Президент Милош Земан
Министър-председател Бохуслав Соботка
История
Независимост
1 януари 1993
Икономика
БВП (ППС, 2008) $ 187,498 млрд
(на 37-то място)
БВП на човек (ППС) $ около 26 590[4]
Валута Чешка крона (CZK)
Други данни
Часова зона CET (UTC+1)
Интернет домейн cz
Телефонен код 420

Чешката република (на чешки: Česká republika, ČR), съкратено Чехия (на чешки: Česko [ˈʧɛskɔ], друго наименование е Република Чехия), е вътрешноконтинентална държава в Централна Европа. Тя граничи с Полша на север, Германия на север и запад, Австрия на юг и Словакия на изток. Включва историческите области Бохемия (на чешки: Čechy), Моравия (на чешки: Morava) и Чешка Силезия (на чешки: České Slezsko). Площта ѝ е 78 865 km2, от които 77 288 km2 суша и 1 577 km2 водна площ.

История[редактиране | редактиране на кода]

Ранна история[редактиране | редактиране на кода]

Държавата на Само̀ към 631 г.

През 56 век на територията на Чехия преобладават славянските племена. Предците на чехите се заселват в регионите Бохемия и Моравия, където се занимават със селско стопанство и създават характерните за славяните кръгли селища (окрулице).[5] Към 6 век спокойният им начин на живот приключва с нашествието на аварите, които създават голямо владение между реките Елба и Днепър. Аварите завземат само част от славянските територии в региона и периодично нападат селищата извън техен контрол. В отговор на техните нашествия Само, вероятно франкски търговец, повежда част от славянските племена и създава собствена държава. Тя просъществува между 625 и 658, когато Само умира.[5]

Към 796 славяните в Моравия помагат на Карл Велики да унищожи Аварския хаганат.[5] В знак на признателност, той им предоставя част от областта като феодално владение, в рамките на което моравските славяни разполагат със значителна автономия. В началото на 9 век славянският пълководец Моймир се възползва от положението на моравските славяни и създава Моравско княжество. Около 830 то прераства в държавата Великоморавия, която обединява предшествениците на чехите и словаците. Моймир и съюзните му пълководци приемат католицизма в Регенсбург, днешна Германия. Засилването на немското влияние обаче е възприето като заплаха за короната от неговия наследник Ростислав (850–870). Той се обръща към Византия, която по негова молба изпраща монасите Кирил и Методий да въведат източноправославно богослужение и нова азбука – кирилицата. При Святополк (871–894) Великоморавия отново се ориентира към германоезичното Източнофранското кралство. След смъртта на Методий, провъзгласен от папата за архиепископ на Моравия, кралството се връща в сферата на влияние на Римокатолическата църква. Така чехите и словаците възприемат латинската писменост и се отдалечават от източните славяни.[5]

Бохемско кралство и хуситско движение[редактиране | редактиране на кода]

Великоморавия се разпада около 907 година с нашествието на маджарите в региона. Така чешките племена в Бохемия се отцепват от тези в Моравия, които остават под маджарски контрол. Чехите се сближават с франките и така през 10 век се заражда Бохемското кралство, докато моравските племена претърпяват промени под дългото маджарско управление и с времето развиват словашка иденичност.[6]

Черната кула на Пражкия замък, построена по времето на Пшемисловците

През 950 година владетелят на Свещената Римска империя Ото I нахлува в кралството и настоява неговият владетел Болеслав I Страшни да плаща данък на императора.[7] Така Бохемското кралство се превръща в субект на империята, а кралят му става един от седемте курфюрсти в изборната ѝ колегия. Императорите използват католическата църква за да прокарват германско влияние в Бохемия, например с подчиняването на Пражката епископия под архиепископията на Майнц през 973. Бохемската династия на Пршемисловците пък използва статута на кралството, за да подсили позициите си в борбата срещу местната аристокрация.[7]

Бохемия присъединява Моравия през 1029 година след конфликт с маджарите и поляците.[7] Моравия обаче остава отделно маркграфство управлявано от по-младия син на бохемския крал, и двете територии на няколко пъти биват разделяни заради сложната династична уредба помежду им. В тези периоди Моравия попада под директното управление на свещения римски император или Унгария. Тя остава и настрана по време на вътрешните конфликти и религиозни борби на Бохемия.[7]

През 1212 година крал Отокар I изисква от императора златна була, с която потвърждава монархическия статут на себе си и наследниците си, и по този начин слага край на имперската политика бохемският крал да бъде одобряван предварително.[8] В средата на 13 век кралството навлиза във възход. Това се дължи на отслабналата императорска власт заради усложнената политика в Средиземноморието и борбата за трона. Благодарение на брака си с принцеса Маргарет от изчезващите Бабенберги, крал Отокар II става херцог на Австрия, а по-късно установява контрол и върху Щирия, Каринтия и Карниола.[8] Бохемското управление над тези земи обаче е краткотрайно заради походите на Рудолф I Хабсбург, който ги завзема в края на 13 век. В началото на 14 век Бохемия преживява мащабна немска имиграция.[8]

Карл IV

На трона през 14 век се възкачва династията на Люксембургите, чийто най-виден представител е Карл IV. Той управлява между 1347 и 1378 година и дава началото на златна епоха в Бохемското кралство. Сред постиженията му са успешна реформа в провинциалната админстрация, васализиране на Бранденбург, Лузатия и Силезия и ограничаване властта на аристокрацията.[9] Заедно с това той освобождава Пражката епископия от контрола на Майнц и я прави архиепископия с правото да коронясва бохемските крале; през 1355 той самият става свещен римски император и на следващата година издава нова златна була, която регламентира в детайл изборът на императора от курфюрстите.[9] Булата прекратява васалния статут на чешките крале спрямо императора. Друго забележително постижение на Карл са мащабните строежи в Прага, включително основаването на Карловия университет през 1348.[9]

В него бързо започва да се оформя чешката идентичност, а заедно с нея и реформаторски дух.[9] През 1403 година ректор на университета става Ян Хус.[10] Неговото антипапско, антийерархично разбиране за християнството спечелва подръжници сред чехите в университета, но германците и прогерманският крал Вацлав IV (1378–1419) му се противопоставят. Изгарянето на Хус на клада през 1419 довежда до Първата пражка дефенестрация и началото на Хуситските войни, завършили с разбиването на таборитите (радикални хусити) край Липан през 1434.[10] За крал на Бохемия е провъзгласен Сигизмунд Люксембургски, но той умира четири години по-късно без мъжки наследник. Следва поредица от кратко управлявали монарси, която приключва през 1458 с избирането на умерения хусит–каликстинец Иржи Подебрадски от чешките съсловия. Кралят успява да обедини остатъците от таборитите и реформираната чешка католическа църква, но управлението му така и не е признато от папата.[10]

Хабсбургски период[редактиране | редактиране на кода]

Бохемското съсловно събрание през 1564

След смъртта на Иржи властта над Бохемия попада в ръцете на полските ягелонски крале Уласло II (1471–1506) и Лайош II (1506–1526), които същевременно са владетели и на Унгария, Полша и Хърватия. Те не посещават Бохемия и в този период властта е практически в ръцете на чешката аристокрация, но управлението им трае кратко. Лайош е убит от турците в битката при Мохач и така ягелоните губят управлението си над Бохемия и маркграфство Моравия, които попадат под Хабсбургски контрол.[10] За разлика от населените с крепостни селяни и доминирани от унгарците словашки земи, Бохемия има ясно определени съсловия, които са готови да защитават своите свободи. Те влизат в дълготраен конфликт с хабсбургската монархия, която се стреми към централизация.[11]

Тя започва под крал Фердинанд I (1526–1564), който се възползва от неспособността на бохемските съсловия да изберат свой монарх и установява наследствена власт на хабсбургите.[12] Управлението му е белязано от дълбоки религиозни сблъсъци между хуситите и бохемските католици (чехи и немци). С началото на Реформацията голяма част от немското градско население възприема лютеранската и калвинистката доктрина, което усложнява този вътрешен конфликт и предизвиква разцепление сред хуситите, част от които се съюзяват с немците-протестанти.[12] През 1546 протестантите в цяла Германия образуват съюз срещу свещения римски император Карл V, брат на Фердинанд. Чехите и протестантите в Бохемия симпатизират на съюза и през 1547 влизат във въоръжен конфликт с краля. Въстанието им обаче е смазано, цялата собственост на хуситите е конфискувана, а водачите на бунта биват затворени. Фердинанд започва усилено да налага католицизма чрез изпращането на йезуитски мисионери и отварянето на йезуитска школа в Прага.[12]

Втората Пражка дефенестрация, която през 1618 поставя началото на бунта срещу Хабсбургите и Трийсетгодишната война

В началото на 17 век противопоставянето между чехите и хабсбургите, както и между католици и реформираната църква, започва да се разгаря отново.[13] През 1618 година двама католически имперски съветници са хвърлени от прозорец на Пражкия замък (Втора пражка дефенестрация), с което е дадено началото на нов бунт срещу хабсбургите, както и на опустошителната Тридесетгодишна война. Бохемските съсловия събират армия, разпореждат изгонването на йезуитите и обявяват бохемския престол за избираем. Съсловията са сразени от имперско-испанската войска в Белогорската битка на 8 ноември 1620.[13] Разгромът в този сблъсък има дълбоки последици за Бохемия. Много чешки благородници са екзекутирани, почти всички останали напускат Бохемия, а имотите им са конфискувани. Голяма част от протестантите също емигрират, Карловият университет е слят с йезуитската школа, всички некатолически свещеници за изгонени, събранията на Бохемия и Моравия са разтурени, и всички чешки земи стават наследствена собственост на хабсбургската фамилия.[14] По този начин Бохемското кралство е практически ликвидирано. С приключването на Тридесетгодишната война през 1648 е юридически потвърден статутът на Бохемия като част от хабсбургска монархия със седалище във Виена, и така автономната чешка аристокрация, реформирана църква и обособена култура биват почти изцяло загубени.[14]

В периода на просветен абсолютизъм при Мария Терезия (1740–1780) се провежда германизация на образованието и са отнети последните привилегии на оцелялата аристокрация.[15] Императрицата обаче провежда и редица реформи, които повишават социалната мобилност и икономическите дейности в Бохемия. Образованието започва да обръща повече внимание на науките, отколкото на религията, съкратени са феодалните структури и аристокрацията започва да инвестира печалбите от своите земи в производството на текстил, въглища и стъкло. Хабсбургският абсолютизъм непреднамерено създава условията за зараждане на чешко национално движение.[15]

Чешко възраждане[редактиране | редактиране на кода]

Под влиянието на Френската революция и императорските реформи в края на 18 век в Европа започва да се заражда национализма. Възникването на идеята за нация, обединение по езиков и културен признак, полага основите на борба за политическо обособяване сред подчинените народи. В Бохемия, където аристокрацията е германизирана или от германски етнос, възраждането е дело на интелигенция от селски произход.[16]

През 1791 година в Фердинанд-Карловия университет е създаден отдел за чешки език и литература. Тъй като чешкият е оцелял единствено сред селското население, учените Йозеф Добровски и Йозеф Юнгман предприемат първите стъпки да го кодифицират и пригодят за образователна и книжовна употреба. Благодарение на техните усилия се възраждат чешката литература и четенето.[16] С основаването на Националния музей през 1818 година, възраждането придобива институционален характер. През 1827 музеят започва да издава свое националистическо списание, а три години по-късно към него е присъединена книжовната организация Матице Чешка. Кръгът от интелектуалци и учени около музея започват да установяват контакти с другите славянски народи и полагат усилия да превърнат Прага в интелектуалната столица на всички славяни.[16]

Националният музей в Прага към 1900 г.

Сред най-видните възрожденски учени е Франтишек Палацки.[16] Вдъхновен от националистическия дух на хуситската традиция, той написва 5-томна История на чешкия народ с акцент върху борбата на чехите за свобода. На базата на своите трудове той изработва и политическа платформа за културно възраждане и става негов идеологически водач.[16] При управлението на Фердинанд I (1830–1848), Палацки се обявява за запазването на Австрийската империя, но с обособяването на автономия за славяните, които са мнозинство в империята.[17] Когато Февруарската революция през 1848 дава началото на „Пролетта на народите“, чешкото възраждане се превръща в политическо движение. Паралелно на него се развива и словашко политическо движение, обосновано повече на протестантската религия. И двата народа обаче срещат отпора съответно на германците и унгарците, които сами по себе си са под влиянието на силен национализъм.[17]

Пролетта на народите отслабва Австрийската империя и Хабсбургите. Император Франц Йосиф (1848–1916) прави опит да задържи всички националности под контрол, но през 1859 хабсбургската династия губи Италия, а през 1866 е победена от Прусия и изгонена от Германския съюз. През 1867 той сключва съюз с Унгария, създавайки двойната монархия Австро-Унгария. Системата не решава националния въпрос.[18] Около началото на 20 век сред чехите и словаците започва да кристализира идеята за чехословашка държава, обединяваща исканията им за автономия.[19] С избухването на Първата световна война през 1914, двата народа не проявяват ентусиазъм да се сражават срещу славянските народи на Русия и Сърбия. През 1916 депутатът в австрийския парламент Томаш Масарик, интелектуалецът Едвард Бенеш и словашкият офицер на френска служба Милан Щефаник създават Чехословашкия национален съвет. С помощта на доброволческите Чехословашки легиони и подкрепата на Антантата, съветът обявява независимост за Чехословакия в края на 1918 година.[20]

Независима Чехословакия[редактиране | редактиране на кода]

Томаш Масарик

След обявяването на независимост на 28 октомври, Чехословашкият национален съвет свиква народно събрание на 14 ноември. Поради невъзможността да се насрочат избори и определят граници, народното събрание е учредено на базата на австрийските парламентарни избори от 1911 с добавени 54-ма словашки депутати.[21] То избира и Томаш Масарик за президент, Карел Крамар за премиер и Едвард Бенеш за външен министър. На Парижката конференция през януари 1919 са одобрени всички териториални искания на Чехословакия – Бохемия, Моравия, Силезия, Словакия и Рутения, чрез която чехословашкото правителство създава граница с Румъния. Единствено искът за присъединяване на Лузатия е отхвърлен. През септември същата година Чехословакия гарантира и правата на малцинствените судетски немци и унгарци.[21]

През 20-те и 30-те години в Словакия тихо набират скорост полувоенни групировки на Словашката народна партия (СНП), която симпатизира на фашистка Италия и нацистка Германия.[22] Едвард Бенеш обаче поддържа прозападна ориентация и се опасява силно от германска агресия. Той спомага за създаването на т.нар. Малка Антанта с Югославия и Румъния през 1921, чиято цел е да възпира опитите за унгарска експанзия или хабсбургска реставрация.[23] Бенеш се опитва да влезе в система от съюзи с Великобритания и Франция, но британците проявяват незаинтересованост. С идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през 1933, в Европа се надига страх от немска експанзия. Бенеш успява да договори отбранителен съюз с Франция и СССР, но условието за съветска намеса е Франция първа да изпрати войски в помощ на Чехословакия.[23]

Невил Чембърлейн, Едуар Даладие, Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Галеацо Чано след подписването на Мюнхенското споразумение
Териториална подялба на Чехословакия, 1938–39

През 1938 Хитлер анексира Австрия чрез аншлус и на 15 септември настоява населената с немци Судетска област да бъде предадена на Германия. Бенеш отказва, но Великобритания и Франция не желаят война и поставят ултиматум на чехословашкото правителство, което е принудено да отстъпи.[24] При подписването на Мюнхенското споразумение между Германия, Италия, Великобритания и Франция чехословашки представители не поканени. Споразумението дава и част от Словакия на Унгария, както и част от Закарпатска Украйна (Рутения) на Полша.[24] С отцепването на Судетите Чехословакия губи най-индустриализираният и най-добре укрепеният си граничен регион и капитулира пред немската инвазия на 15 март 1939 без да окаже съпротива. Унгария окупира остатъците от Закарпатска Украйна след кратки сражения.[25] Германия организира териториите в протекторат Бохемия и Моравия, а Словакия се отделя като колаборационистка страна под фашисткото управление на СНП. Окупаторите впрягат населението на протектората в труд в полза на германската военна машина. Между 36 000 и 55 000 души загиват от репресии или в концентрационни лагери, а 118-хилядното еврейско население е практически унищожено.[26]

През април 1945 Червената армия освобождава Чехословакия и така страната е възстановена под съвместното управление на комунистическата партия (ЧКП) и завърналото се от изгнание правителство на Бенеш.[27] Разочарованите от Запада чехословаци възприемат положително ЧКП и сближаването с СССР. Комунистите печелят изборите през май 1946 с 38% от гласовете, а членството в партията е нарастнало от 27 000 на 1,1 милиона души само за една година. ЧКП поема ключови министерства, но Бенеш и Ян Масарик остават съответно президент и външен министър.[27] През 1947 комунистите одобряват среща на правителството със западни представители за обсъждане на плана Маршал. Йосиф Сталин обаче се противопоставя на плана и привиква генералния секретар на ЧКП Клемент Готвалд в Москва. В последствие преговорите са отменени и започва постепенна радикализация на партийната политика. В крайна сметка всички некомунистически кадри са изхвърлени от министерствата, налага се икономически модел от съветски тип и ЧКП установява пълен контрол върху политиката на страната.[27]

Прага по време на Нежната революция, ноември 1989

Тайната реч на новия съветски ръководител Никита Хрушчов довежда до демонстрации на чехословашки писатели и студенти с искания за свобода от политически репресии и свобода на словото. Вълненията са потушени и ЧКП налага неосталинистка линия, на практика игнорирайки политиката на Хрушчов за десталинизация.[28] В началото на 1960-те икономиката започва да буксува, а Москва притиска ЧКП да следва новия политически курс. Със смяната на поколенията в партията се появяват умерени комунисти и реформатори, които подлагат на критика част от досегашните политики и изготвят програма за преориентиране на икономиката към интензивно развитие, децентрализация и отваряне към Запада.[28] Движението е оглавявано от Александър Дубчек и е известно като Пражка пролет, като целта му е да изгради „социализъм с човешко лице“. Съветският Съюз под ръководството на Леонид Брежнев обаче не допуска отслабването на съветското влияние и заедно със страните от Варшавския договор окупира Чехословакия през август 1968, слагайки край на движението.[29] Последвалите политически репресии и връщане към стриктния планов икономически модел налагат обществен конформизъм и упадък на стандарта на живот през 1970-те и 1980-те години.[30] Комунистическото управление приключва с т.нар. Нежна революция в края на 1989 година.[31]

Чешка република[редактиране | редактиране на кода]

Вацлав Хавел

Нежната революция предизвиква ЧКП да отстъпи властта. В Чехословакия на власт идва демократично избрано правителство, в което президент е Вацлав Хавел, а федерален говорител е Александър Дубчек.[31] Скоро след промените обаче в Словакия започва да се надига национализъм. На федерално ниво пък се появяват политически фигури като Вацлав Клаус и Владимир Мечяр с различни виждания за бъдещото развитие на страната. Близо 2,5 милиона чехословаци се подписват в петиция за референдум дали страната да остане единна, но политическата класа пренебрегва това искане. Така на януари 1993 Чехословакия престава да съществува и от нея се образуват Словакия и Чехия.[32]

През 1999 г. Чехия, заедно с Унгария и Полша, е приета в състава на НАТО. Така за първи път военната организация приема страни, които преди това са били нейни врагове. Това разширяване предизвиква недоволството на Русия, но руският президент Борис Елцин в крайна сметка отстъпва и се създава група за сътрудничество между алианса и Москва.[33] На 1 май 2004 година Чехия става една от 10-те страни, присъединили се към Европейския съюз.[34]

Природа[редактиране | редактиране на кода]

Площта на Чешката Република е 78 864 km2. Страната граничи с Полша (граница с дължина 658 km) на север, Германия — на северозапад и запад (646 km), Австрия — на юг (362 km) и Словакия на изток (214 km). Общата дължина на границите е 1880 km.

Релефна карта на Чехия
Изглед от Злински край, Моравия

Чешкият ландшафт е доста разнообразен. Западната част, Бохемия, лежи в басейните на реките Елба (Лаба) и Вълтава, заобикoлени от предимно ниски планини (Судетите и Кърконоше), където се намира най-високата точка на страната — връх Снежка с височина 1602 m. Моравия, източната част на страната, също е доста хълмиста и лежи в басейна на река Морава, а оттам извира и река Одер (Одра). Реките на Чехия, която няма излаз на море, се оттичат в три морета: в Северно, Балтийско и Черно море.

Голяма част от територията е заета от планински и хълмисти възвишения. Масивите в Чехия принадлежат към Средноевропейските херцински планини, които се простират от североизточна Франция до Моравия. Там възвишенията постепенно преминават към Карпатите. В сърцето на страната е разположен Бохемският басейн, чиято северна част е по-ниска и равнинна. Той е обграден от няколко планински вериги, сред които Судетите и Рудните планини на север, Чешки лес на запад и Шумава на югозапад. Първите са сред най-гъсто населените региони на Чехия, докато Шумава е сред най-слабонаселените. Моравия се отличава с по-нисък терен и низинни области в централните и южните ѝ части, които са част от дунавския басейн. На север преобладават пясъчникови възвишения с дълбоки долини.

Чехия се отличава с разнообразие от почви, включително черноземни и качествени кафеви в сухите низини. В по-влажните райони се срещат подзолисти, а за високопланинските области са характерни каменистите планински почви. Около басейните на големите реки се срещат алувиални покривки. За хребетите в източната част на страната са характерни тежки глинести почви.[35]

Климатът в Чехия е умереноконтинентален, с горещи лета и облачни, студени зими, през които вали сняг. Времето в Чехия през лятото е достатъчно постоянно и приятно, тъй като планините, заобикалящи Чехия, не дават възможност за проникването на силни ветрове.[36] Умереното влияние на Атлантическия океан намалява осезаемо от изток на запад, но на по-малка надморска височина средните годишни температури са относително еднакви из страната. Температурите могат значително да надвишат +32° в Прага през юли, и на паднат под -17° в Хеб през февруари. Годишните валежни количества варират от 450 mm в централния Бохемски басейн до 1500 mm по ветровитите склонове на Кърконоше. Най-сухият месец е февруари, а най-влажният е юли.[37]

Гористите местности са характерни за Чехия въпреки обезлесяването за селскостопански цели и дърводобива. По надморска височина, най-разпространените дървесни видове са дъб, бук и смърч. По най-високите части се срещат видове, характерни за тайгата и тундрата. В алпийската природна зона се срещат и ниски храсти и треви. Голямо е биоразнообразието при фауната – сред по-едрите животни са мечките, вълците, рисовете и дивите котки. Във водните басейни и горите се срещат и по-малки животни като видри, норки и мармоти. Сред птиците най-често срещани са патици, диви гъски и фазани.[38]

Държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Палатата на депутатите след парламентарните избори през 2013 г.:  ЧСДП (50 места)   АНО 2011 (47 места)   КПБМ (33 места)   ТОП 09 (26 места)   ГДП (16 места)   ЗДД (14 места)   ХДС–ЧНП (14 места)

Чешката република е парламентарна демокрация, чийто най-висш законодателен орган е двукамарен парламент.[39] Той се състои от Палата на депутатите, които се избират с 4-годишни мандати на пропорционален принцип, и Сенат, чийто членове се избират по окръзи за 6-годишен мандат. Изпълнителната власт е поделена между министър-председателя и президента, който се избира директно от народа за срок от пет години. Той е държавен глава и одобрява състава на правителството, предложено от Палатата на депутатите.[39] От 2013 година президент е Милош Земан, а от 29 януари 2014 Бохуслав Соботка е министър-председател.

Избирателната система е с всеобщо гласуване. Най-големите политически партии са Гражданската демократична партия (ГДП), Чешката социалдемократична партия (ЧСДП), Зелената партия (ЗП) и Комунистическата партия на Бохемия и Моравия (КПБМ). Някои партии, като Съюза на свободата, Християнския и демократичен съюз, и Гражданския демократичен алианс, са играли важна роля в края на 20 и началото на 21 век, но днес за загубили своето значение или са разпуснати.[40]

Съдебната система се състои от конституционен съд, върховен административен съд, върховен съд, както и по-малки инстанции на регионално и общинско ниво. Военните съдилища са под юрисдикцията на Министерството на отбраната. През 1990-те години чешката законова уредба се основава на австрийското наказателно право отпреди 1918, но постепенно е реформирана в съответствие с изискванията на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.[41]

Административно деление[редактиране | редактиране на кода]

До 2000 година Чехия е разделена на 77 окръга (okresy), но след това е въведена нова първостепенна организация от 13 края (kraje) и един столичен окръг. По-малките окръзи продължават да функционират като второстепенни административни единици. Настоящата административна уредба е сходна с тази от периода 1948–1960 година. Местната власт има право да събира данъци и поддържа инфраструктурата и здравни и учебни заведения.[42]

Външна политика и сигурност[редактиране | редактиране на кода]

Външната политика на Чешката република е формулирана в „Концепция за външна политика“ на Министерството на външните работи.[43] Очертаните в нея приоритети са поддържане на сигурността на страната, развитие на трансатлантическото сътрудничество между Европейския съюз, САЩ и Канада, поддържане на приятелски отношения със съседните страни, подкрепа за човешките права и свободата по света, отстояване на чешките икономически интереси, улесняване интеграцията на нови страни в ЕС и поддържане на положителен образ на страната на международно ниво.[43]

Чешка ракетна установка RM-70

В многостранните взаимоотношения, приоритет на Чехия са ЕС и НАТО,[43] в които страната членува съответно от 2004 и 1999 година. Приоритетите за двустранни отношения са световните сили САЩ, Русия и Китай, ядрените сили в Европа (Франция и Великобритания), страните от Централна Европа, Югоизточна Европа, развити демокрации извън Европа (Израел, Япония, Австралия, Канада) и развиващи се големи икономики като Бразилия и Индия. Сред ключовите интереси по отношение на сигурността са запазването на демократичното управление в страната и опазване на суверенитета ѝ чрез поддържане на военна сигурност в Европа, конкурентноспособна икономика, ниска престъпност, научно-техническо развитие и иновации, както и опазване на околната среда.[43]

Въоръжените сили на Чехия отговарят пряко за опазването на националния суверенитет. През 1993 Чехия получава 2/3 от военния ресурс на Чехословакия, която до 1991 е част от Варшавския договор и приема съветски войски на своя територия. През 2004 чешката армия преминава от наборна към професионална служба.[44] Въоръжените сили са под контрола на Министерството на отбраната и имат два клона – сухопътни войски и военновъздушни сили,[45] в които служат 20 864 войници и офицери и 7487 цивилни.[46] Към 2015 година оборудването включва 123 танка Т-72, 442 бронирани бойни машини от различни модели, 179 артилерийски системи с калибър над 100 милиметра, 39 бойни реактивни самолета и 17 бойни вертолета (Ми-24 и Ми-35).[47] Основен компонент на военновъздушните сили са 12 бойни и 2 учебни изтребителя JAS 39 Gripen.[48]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Естественият прираст на населението е -0,08% (2003). Приблизителната продължителност на живота малко превишава 75 години (данни от 2003). В градовете живее приблизително 71% от населението. По-голямата част от населението на Чехия са чехи (90,4%) и моравци (3,7%). Останалите етнически групи са поляци, германци, роми и други. След разпада на Чехословакия през 1993 г. в Чехия остават да живеят приблизително 2% словаци. По-голямата част от населението (59%) са атеисти. Най-посещавана е римокатолическата църква (27%).

Българи в Чехия[редактиране | редактиране на кода]

По официални данни в Чехия живеят 4 383 българи (2008)

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Ако и настоящият раздел, и основната статия са празни, започнете да допринасяте към раздела.

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Бедржих Сметана
Моята родина, II. „Вълтава“
Антонин Дворжак
Романс оп. 75 №1

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Česko
  2. Počet obyvatel po deseti letech klesl
  3. Pohyb obyvatelstva - měsíční časové řady
  4. worldbank.org
  5. а б в г Ранни държави
  6. Маджарско нашествие
  7. а б в г Създаване на Бохемското кралство
  8. а б в Разрастване на кралството
  9. а б в г Златен век
  10. а б в г Хуситско движение
  11. Хабсбургите и чехословашките земи
  12. а б в Първи сблъсъци
  13. а б Решаващи сражения
  14. а б Последици от разгрома
  15. а б Просветен абсолютизъм
  16. а б в г д Национално възраждане
  17. а б Революции от 1848
  18. Формиране на дуалната система
  19. Чехословашката идея
  20. Първа световна война
  21. а б Особености на новата държава
  22. Словашка автономия
  23. а б Външната политика на Бенеш
  24. а б Мюнхен
  25. Втора република
  26. Военни години
  27. а б в Трета република и комунистическо управление
  28. а б Реформаторското движение
  29. Интервенция
  30. Запазване на статуквото
  31. а б Czech Republic Slovakia: Velvet Revolution at 25. // BBC News, 17 ноември 2014. Посетен на 17 февруари 2015.
  32. Czechoslovakia Breaks in Two, To Wide Regret. // The New York Times, 1 януари 1993. Посетен на 17 февруари 2015.
  33. EXPANDING ALLIANCE: THE OVERVIEW; Poland, Hungary and the Czechs Join NATO. // The New York Times, 13 март 1999. Посетен на 17 февруари 2015.
  34. EU marks 10th anniversary of 2004 enlargement. // Euronews, 30 март 2014. Посетен на 17 февруари 2015.
  35. Drainage and soils. // Encyclopaedia Britannica Online. Посетен на 7 март 2015.
  36. http://www.novoya.com/weather.html
  37. Climate. // Encyclopaedia Britannica Online. Посетен на 7 март 2015.
  38. Plant and animal life. // Encyclopaedia Britannica Online. Посетен на 7 март 2015.
  39. а б Czech Republic - constitutional framework. // Encyclopaedia Britannica Online. Посетен на 7 март 2015.
  40. Political process. // Encyclopaedia Britannica Online. Посетен на 8 март 2015.
  41. Justice. // Encyclopaedia Britannica Online. Посетен на 8 март 2015.
  42. Local government. // Encyclopaedia Britannica Online. Посетен на 12 март 2015.
  43. а б в г The Czech Republic's Foreign Policy in 2011: A Brief Overview. // Министерство на външните работи на Чехия. Посетен на 12 март 2015.
  44. Security. // Encyclopaedia Britannica Online. Посетен на 12 март 2015.
  45. Professional Army. // Министерство на отбраната на Чехия. Посетен на 12 март 2015.
  46. Personnel Size of the Defence Department in 1993 - 2015. // Министерство на отбраната на Чехия. Посетен на 12 март 2015.
  47. Equipment Size in 2015. // Министерство на отбраната на Чехия. Посетен на 12 март 2015.
  48. JAS-39 Gripen Supersonic Aircraft. // Министерство на отбраната на Чехия. Посетен на 12 март 2015.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Други[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]