Число (граматика)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

В лингвистиката числото е граматическа категория, която е присъща на съществителните, прилагателните, местоименията, числителните имена и глаголите. Числото отразява количествената характеристика на предметите, които могат да се броят и да се измерват.[1]

Исторически преглед[редактиране | edit source]

Широко разгърнатата, многочленна система на числото е характерна за сравнително ограничен брой езици (някои австралийски, полинезийски , меланезийски, микронезийски, папуански езици)[2]. Някои числа се отнасят само до местоименията и/или глаголите, но не и до съществителните имена. Числото е категория, която е резултат от цялостната познавателната дейност на човека. Числото (количеството) се реализира в три субкатегории:

  • количество на предметите и лицата – изразява се по граматичен път с морфологични средства и по лексикален път (с числови обозначения, бройни думи, думи-квантификатори). Лексикалните средства изглежда са застъпени във всички езици, докато граматичната категория число може да липсва в отделни езици (напр. индонезийския), дори и в цели езикови семейства (напр. китайско-тибетското).
  • количество на процеса – изразява се чрез видови опозиции (пиша - напиша), чрез интеративни форми, чрез редупликация, както и с лексикални средства (говори много, пет пъти напомни); рус. Сто раз повторил; англ. he came twice;
  • количество на признака на предмета - намира езикова реализация в синтетичните форми на степените за сравнение или пък се изразява чрез служебни думи (бълг. по-силен; фр. Plus interessant), суплетивни форми (лат. malus - peior), редупликация (итал. Bianco - bianco = bianchissimo, piccolo piccolo = molto piccolo) и по други начини.

Категорията число е резултат от продължителна еволюция на човешкия разум. Тя отразява действителността по по-пряк начин от други категории от същия ранг. Числото е по-важно от рода, тъй като има езици, които в своя развой са загубили родовите различия, но са запазили противопоставянията по число. Не е случаен фактът, че в езиците, в които афиксите са „стандартни” и следват определен ред (по-близо до корена/основата стои афиксът с най-широко значение), афиксът за множественост заема най-предна позиция (напр. в унгарски падежните суфикси следват суфикса за мн.ч.; в мансийски и хантийски числовите показатели се присъединяват към основата, а след тях идват формантите, изразяващи синтактични отношения).

Географско разпределение[редактиране | edit source]

Задължителното маркиране на множествено число при всички съществителни имена е характерно за територията на северната и западната част на Евразия и в повечето части на Азия. Останалата част от света представя разнородна картина. Маркирането на множествено число е особено често срещано в Югоизточна и Източна Азия и Австралия, а пълната липса на маркиране на множествено число – в Нова Гвинея и Австралия.

Числото в някои езици[редактиране | edit source]

Английски език[редактиране | edit source]

В английски език категорията число се противопоставя по признака единичност – множественост. Множественото число на съществителните имена се образува като към думата се добави суфикс (надставка) –(е)s. Местоименията имат нестандартни форми за множествено число, например като АЗ (I) в сравнение с НИЕ (WE), защото са древни и често използвани думи. При глаголите в английски се различава единствено от множествено число само в 3 лице: „He goes” и “They go”.

Шведски[редактиране | edit source]

В шведски език за образуване на множествено число при съществителните се използват суфикси в зависимост от склонението на съществителното. Суфиксите са, както следва: - or за 1-во склонение (flicka – flickor), -ar за 2-ро склонение (bil-bilar), -er за 3-то склонение (katt-katter), -n за 4-то склонение (äpple-äpplen) и нулево окончание(Ø) за 5-то склонение (bord-bord). Глаголите в шведски не притежават категорията число.

Руски[редактиране | edit source]

Съвременният руски има система за единствено число и за множествено число, но тъй като руският притежава и категорията падеж, нещата там са по-сложни, например : „У меня есть одна книга / три книги / пять книг”, на английски: „I have one book- именителен падеж, ед.ч. / three book-родителен падеж, ед.ч. / five book-родителен падеж, ед.ч.", на български: „Аз имам една книга/ две книги / пет книги”.

Фински[редактиране | edit source]

Във финския език всяко съществително си има форма за множествено число: Talo – къща, Talot – къщи, Taloissa – в къщите;

Средства за изразяване на число при съществителните[редактиране | edit source]

Афиксация[редактиране | edit source]

В някои езици показателите за мн.ч. се третират като суфикси, в други като флексия, в трети като думи-суфикси и т.н. Напр.: учител-И, кон-Е, път-ИЩА; нем. Tag-E, Uhr-EN, Bild-ER; англ. Hat- S [-s], day-S [-z], rose-S [-iz]. При някои съществителни афиксацията се съпровожда от морфонологични редувания напр. език - езици, петел - петли; англ. knife – knives. В езиците, които си служат с многозначни афикси, афиксът може да означава едновременно числото и друга граматична категория, напр. падежа (както е в латински, руски и др.). В езиците с еднозначни (стандартни) афикси съответната морфема е белег само за множественост. Редица езикови групи и семейства използват афиксацията за указване на числото. В угро-финските и самодийските езици е широко представен суфиксът *-t напр. фин. hevose – hevoset (кон-коне). В китайски, който има предпочитание към квантификаторите, е налице един-единствен морфологичен показател за числото – суфиксът –men. Той обаче няма системен и задължителен характер и се отнася предимно за един особен подклас „имена на лица”, напр. xuesheng-men – ‘учащите се’. Същият суфикс се използва и при отделни съществителни, назоваващи животни и птици, а в единични случаи – и при имена на неодушевени предмети. Афиксацията се прилага и в някои индиански езици, напр. в делауар: суфикс –ak (за одушевени обекти), суфикс -a (за неодушевени обекти).

Вътрешна флексия[редактиране | edit source]

Става дума за вътрешни вокални модификации от типа на умлаута, както и за други сродни явления, напр. англ. man - men, foot - feet; нем. Vater – väter; Една от възможностите за образуване на мн.ч. в арабски е преустройването на основата (т.нар. мн.ч. с вътрешно образуване). В някои палеоазиатски езици мн.ч. е изразено чрез вътрешна флексия (отнася се за група от думи). Понякога вътрешната флексия е единственият белег за мн.ч. напр. нем. vater – väter (членът външно не се мени). В други случаи множествеността е изразена двукратно или дори трикратно, напр. нем. der Mann – die Männer (смяна на члена, вътрешна флексия, външна флексия).

Вътрешна флексия, придружена от афиксация[редактиране | edit source]

Напр. нем. Gast – Gäste; англ. child – children (промяна в кореновата гласна + външна флексия).

Членуване[редактиране | edit source]

В някои случаи граматическият член (определителен или неопределителен) е единствено средство за изразяване на противопоставянето сингулар – плурал (единствено-множествено число). Напр. фр. le coq – les coqs, le couteau – les couteaux. Българският задпоставен член, който има статут на постфикс, е включен условно в този раздел. Той е двойно натоварен – изразяване не само категорията определеност, но и категорията число. Докато в конЕ белегът за множественост е еднократен (флексията –е), в конЕТЕ идеята за множественост е подсилена и от облика на определителния член (т.нар. двойно маркиране).

Суплетивизъм[редактиране | edit source]

Суплетивната форма е семантично или стилистично натоварена и може да съществува успоредно с редовната форма за мн.ч. В повечето случаи тя е единствената форма за означаване на съответното граматическо значение, напр. : човек – хора ; рус. человек – люди; фр. oeil – yeux;

Редупликация[редактиране | edit source]

Редупликацията (удвояването,повторението) се счита за едно от най-древните средства за изразяване на множественост. Тя може да бъде :

  • пълна – повтаря се целият звуков комплекс, напр. в японски: Ie – ieie ‘къща - къщи’, yama – yamayama ‘планина – планини’; хауса:dambe - dambedambe ‘борба - борби’;
  • частична – повтаря се само част от думата, напр. сричка, напр. в уашо: gusu – gususu ‘бизон - бизони’; в пима: gogs – gogogs ‘куче – кучета’;
  • без фонетична промяна, напр. в малайски: utan – utan - utan ‘гора - гори’;
  • с фонетични изменения, напр. в японски: hi – hibi ‘ден - дни’; в хауса: tufa – tufafi ‘тъкан – тъкани’;

Квантификатори[редактиране | edit source]

Квантификаторът може да бъде числително (за изразяване на определена множественост) или някаква друга дума – съществително, прилагателно, частица, наречие със значение ‘много, малко, няколко, доста’. Съществителното в китайски е неутрално по отношение на числото, което се уточнява от контекста. За изразяване на множествено число се използват квантификатори. Виетнамският, който няма словоизменение, при необходимост прибягва до показатели за множественост (те се третират като морфеми или като частици). В тюркските езици множествеността може да се изрази не само с граматични, но и с лексикални средства напр. с помощта на числителни или на други думи - квантори от типа ‘много’, ‘малко’( ev – ev-ler ‘къща - къщи’). Интересна е употребата в българския език на квантификатори и съществително с функция на събирателно (при особено съгласуване): много риба; много вожд, малко индианец;

Показатели за клас[редактиране | edit source]

Едно от групиранията на имената в езиците с класове е с оглед на множествеността. В суахили mtu ‘човек’ принадлежи към 1 клас (показател m-), а watu ‘хора’ към 2 клас (показател wa-). В африканските езици мн.ч. може да се предаде не само чрез смяна на афикса-класификатор, но и по други начини, които действат изолирано или съвкупно и не са еднакво продуктивни. Един и същи език обикновено си служи с повече от едно средство за изразяване на множественост, а и различните средства имат нееднакво относително тегло. За българския език са характерни афиксацията, двойната натовареност на определителния член, суплетивизмът, квантификаторите (за подсилване на идеята за множественост или за изразяване на конкретно количество в рамките на множествеността).

Видове число[редактиране | edit source]

Единствено - множествено[редактиране | edit source]

Корелацията сингулар – плурал е доста абстрактна и до нея се е достигнало с лутания, с много умствени усилия и сравнително късно, като се е минало през епоха, в която е господствала представата за конкретна множественост.[3] Най-разпространеното различие по число е между единствено число (сингулар), което означава един предмет или обектът въобще, и множествено число (плурал), което представя съвкупност от обекти от същия клас в определен или в неопределен брой. В българския език тази граматическа категория включва 3 грамеми: форми за единствено число и два вида форми за мн.ч.: самостойна и несамостойна. Формата за ед.ч. означава един предмет или един род предмети. Самостойната форма (обикновената) за мн.ч. напр. книга – книги, означава разчленено множество от предмети с долна граница 2 (множеството може да е равно на 2 или да е по-голямо от 2) и без определена граница. По разчленеността на множеството обикновената форма за мн.ч., както и бройната форма, се отличават от събирателните съществителни като селячество, храсталак, които означават неразчленено множество. Несамостойната форма за мн.ч. – т.нар. бройна форма, която се образува само от същ. за нелица от м.р., завършващи на съгласна, означава ограничено разчленено множество. Бройната форма е несамостойна, защото задължително се придружава от квантификатори числителни имена и местоимения за количество пр.: пет стола, няколко стола, колко стола;

  • Единствено число (сингулар)

Грамемата единствено число сигнализира липса на данни за разделно множество или единственост на явленията, означени с имена, или на глаголите. Грамемата единствено число сигнализира единичност на явленията. За изразяване на единствено число няма формален показател, т.е. като формален показател на единствено число се приема липсата на морфема за число в словоформите на думата (нулева морфема/Ø/). В този смисъл единствено число се приема за немаркиран член на морфологичната категория число.

  • Множествено число (плурал)

Грамемата множествено число сигнализира разделно множество на явленията, означени с имена (маса – маси), и на глаголните лица (аз ходя – ние ходим). Множественото число в български, а и в други езици, изразява множество, което е сбор от отделни единици, но не и множество, което се приема като компактна маса (сол, захар не се менят по число). Множественото число е маркираният член на морфологичната категория число. Значението множествено число се сигнализира от наличието на формални маркери (морфеми) в слоовоформите на дадена дума. В български формалните показатели за мн.ч. са доста разнообразни.

Морфеми за мн.ч. :

  • При имената :
  1. -Е - мъжØ – мъжЕ, конØ – конЕ
  2. -И - черенØ – чернИ, окоØ – очИ, животноØ – животнИ, такъвØ – такИва
  3. -ОВЕ/ЕВЕ – столØ - столОВЕ, бройØ - броЕВЕ
  4. -А - селоØ - селА, лицеØ-лицА
  5. -ЕТА – полеØ - полЕТА, момичеØ - момичЕТА, дървоØ - дървЕТА
  6. -ЕНА – времеØ - времЕНА, семеØ - семЕНА, племеØ - племЕНА
  7. -ЕСА – дървоØ - дървЕСА, чудоØ - чудЕСА
  8. -ЕСА – дървоØ - дървЕСА, чудоØ - чудЕСА
  9. -ОВЦИ/ЕВЦИ - чичоØ - чичОВЦИ, сополанкоØ - сополанкОВЦИ, ШишманØ -ШишманОВЦИ, ЖельоØ – ЖелЕВЦИ
  • При глаголите :
  1. -Е - виждамØ - виждамЕ, пишиØ - пишетЕ;
  2. -И – отивалØ - отивалИ;

Дуал (двойствено число)[редактиране | edit source]

Дуалът е характерен за различни части на речта – съществителните имена, местоименията, глаголите (едновременно и поотделно в зависимост от езика). Той е бил присъщ на праиндоевропейските, на старите индийски езици (напр. санскрит) и ирански езици (напр. староперсийските, авестийските), на старогръцки, готски, старобългарски и др. Двойствено число съществува и до днес (при съществителните, местоименията, глаголите – според езика) в някои славянски езици (словенски , лужишките), в диалекти на литовския и т.н. В Угро-финския език -основа е имало дуал, днес той е запазен само в мансийски, хантийски, саамски. От семитските езици дуалът разполага с пълна парадигма само в арабския (при всички видове имена и при глаголите), в останалите езици от това семейство употребата му е силно ограничена. Липсата на дуал в някои отмрели или живи езици може да се обясни или с изчезването му на даден етап от техния развой, или с вероятността той никога да не е съществувал в тяхната система (в алтийските езици няма дуал). Понякога дуалът има ограничена употреба – в акадския език в дуал се поставяли само думи, означаващи две еднакви части на тялото. В ескимоско-алеутските езици името има три числа – сингулар, плурал и дуал, напр : „iglu” – къща, „igluk” – две къщи, „iglut” – къщи (неопр. мн.ч.). В тези езици дуалът се използва само когато двойствеността е много съществена и не е указана по друг начин в текста.

Триал (тройствено число)[редактиране | edit source]

Триалът е граматическо число, което се отнася до „три обекта”, в контраст със „сингулар” (един обект, един брой), „дуал” (два обекта) и „плурал” (четири или повече обекта). Някои австронезийски езици като толомако, лихир, манам и др. притежават триал при местоименията. Не е известен език, който да притежава триал в системата на съществителните.

Категорията число при отделни части на речта[редактиране | edit source]

Местоимения[редактиране | edit source]

При личните и притежателните местоимения категорията число не е морфологична категория, тъй като тези местоимения не притежават словоформи за изразяване на множество. При тези местоимения категорията число се определя като граматично-лексикална категория, тъй като значението множественост - немножественост се изразява не чрез отделна морфема, а на равнището на цялата лексема: аз - ние, ти - вие, мене - нас, тебе - вас, ме - ни, те - ви, ми - ни, ти - ви и т.н. При притежателните местоимения категорията число е лексикално-граматична само по отношение на изразяване на броя на притежателите - мой - наш, твой - ваш и т.н. Категорията число при при притежателните местоимения е морфологична и означава числото на притежаваните обекти : мойØ - моИ, нашØ - нашИ, вашØ - вашИ и т.н.[4]

Прилагателни[редактиране | edit source]

Категорията число при прилагателните е несамостойна категория – определя се от свързаното синтактично с прилагателното съществително или местоимение, с които прилагателното се съгласува, т.е. взима техните граматически значения за число, напр. : хубавА масА – хубавИ масИ; мойØ столØ – моИ столОВЕ;

Глаголи[редактиране | edit source]

Числото при глаголите отразява обективните количествени признаци на предметите, на които се приписва динамичният процесуален признак, т.е. то е количествена характеристика на глаголното лице. Докато ед.ч. означава един предмет в ролята на глаголното лице, мн.ч. означава повече от един предмет. Числото при глаголите е обвързано с категорията лице и е по-целесъобразно да се говори за коплексна „уедрена” категория лице-число. Също така множественото число при глаголите и съществителните няма едно и също значение – при глаголите плуралът не се отнася до самото действие (разхождаме се не означава ‘правим няколко разходки’), а изразява количествен признак по отношение на деятеля (повече от един субект извършва действието) и следователно представлява съгласувателен клас, както при прилагателните.[5]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Бояджиев, Т., Увод в общото езикознание, 2007
  2. Бояджиев, Т., Увод в общото езикознание, 2007
  3. Бояджиев, Т., Куцаров, Ив., Пенчев, Йо. Съвременен български език. С.: ИК „Петър Берон“, 1999.
  4. Бояджиев, Т., Куцаров, Ив., Пенчев, Йо. Съвременен български език. С.: ИК „Петър Берон“, 1999.
  5. Ницолова, Р., Българска граматика. Морфология, 2008