Чума по дребните преживни животни

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Чума.

Вирус на чумата по дребните преживни животни
Класификация
група: Група V ((-)ssRNA)
семейство: Paramyxoviridae
род: Morbillivirus
вид: Peste-des-petits-ruminants
virus
Вирус на чумата по дребните преживни животни

Чума по дребните преживни животни (Ovine rinderpest, Peste des petits ruminants (PPR)) е високопатогенна инфекциозна болест по овцете и козите характеризираща се с висока смъртност. Не боледуват хора.

Исторически сведения за заболяването[редактиране | edit source]

Заболяването е регистрирано за пръв път през 1942 г. в Кот д'Ивоар, а по-късно и в съседните Гана, Того, Бенин и Нигерия.

Разпространение[редактиране | edit source]

Заболяването е разпространено в страни от Африка намиращи се в района заключен между Тропика на рака и Екватора, а така също и Египет, Близкия изток и Индийския субконтинент. В Европа болестта е регистрирана в огнища в турската част на Тракия в непосредствена близост до България. У нас до момента не са наблюдавани случаи.

Етиология[редактиране | edit source]

Вирусът, причиняващ чумата по дребните преживни животни принадлежи към групата на Парамиксовирусите. Той е близък в антигенно отношение с този причиняващ чума по говедата, гана по кучетата и вирусите на морбили при хората и водните бозайници. В генетично отношение щамовете на вируса са организирани в четири групи - три в Африка и един в Азия.

Вирусът е чувствителен на алкохол, етер и повечето дезинфектанти, стабилен е при pH 4.0 - 10.0. Устойчив е на замразяване, а при температура от 60°C за 60 минути.[1]

Възприемчивост[редактиране | edit source]

Най-чувствителни към вируса са овцете и козите. Заболяването се проявява и при диви видове чифтокопитни бозайници представители на три семейства:

При експериментални услоивя е установено, че боледуват и американски видове като Вирджински елен. Говеда, биволи, камили и свине боледуват безсимптомно и са предимно носители на заболяването.[1][2]

Епизоотология[редактиране | edit source]

Животните се заразяват при пряк котакт с болни. Най-честия начин за заразяване е посредством вдишване на вируса по аерогенен път. Изпражненията, секретите от носа и очите са богати на вируси и приемането на храна и вода замърсени с тях е също възможен начин на заразяване. В Африка заболяването се характеризира и със сезонност. Проявява се с пик през дъждовния и сухия сезон.

Клинични признаци[редактиране | edit source]

Струпеи по устните
Възпаление на венеца

Инкубационният период е в рамките на 3 до 7 дена. Заболяването започва с внезапна треска като температурата достига до 40-41°С.[1][3] Засегнатите животни са депресирани и сънливи, козината им е настръхнала. От очите, носа и устата започва да изтича бистър секрет, който по-късно в резултат на вторична инфекция става по-гъст и жълт. Лигавицата на устата и очите се зачервява силно. Появява се епителна некроза под формата на малки точки до по-големи размери в областта на венците, устните, вътрешната повърхност на бузите и горната повърхност на езика. Некротичните области нарастват на брой и размер и се съединяват. Устната лигавица става бледа и покрита отлюспени умиращи клетки придаващи сиреновидната маса съдържаща се в устата. Подобни изменения могат да се наблюдават и по лигавиците на носа, вулвата и вагината. Често устните се подуват и уголемяват, напукват се и се покриват със струпеи.

Два дена след етапа на треска се проявяват признаци на диария. При по-леки случаи на протичане тя може да не се прояви. Изпражненията са меки и воднисти с неприятна миризма и могат за съдържат кръв и части от мъртва чревна тъкан. Засегнатите животни дишат учестено, тежко болните животни имат трудно и шумно дишане и мека болезнена кашлица. Кашлицата е признак на възникналата пневмония. Заболяването продължава с дехидратация на организма и последваща смърт 7 до 10 дни след появата на клинични признаци. Малка част от заболелите животни оздравяват след продължителен период на възстановяване.

Заболяването протича в свръхостра, остра и подостра до хронична инфекция. Свръхострата форма се наблюдава предимно при кози. При острото протичане на болестта се проявяват повечето от гореописаните признаци. Бременните заболели животни абортират. Подострото протичане се характеризира с развитие на пневмония.

Диагноза[редактиране | edit source]

Диагнозата се основава на данните от епизоотологичното проучване, клиничните признаци, патологоанатомичните изменения, данни от лабораторните изследвания и диференциалната диагноза.

Патологоанатомични изменения[редактиране | edit source]

Следсмъртните поражения се характеризират с възпалителни и гангренозни изменения в устата и стомашночревния тракт. Тялото е изтощено и дехидрирано. По устните има изпъкнали твърди струпеи, а в устата се откриват притки ограничени ерозии. Подобни поражения могат да се наблюдават и по лигавицата на вулвата и вагината. Търбухът, мрежата и омазуса не са засегнати. Намират се кървящи ерозии в абомазуса, дванадесетопръстника и последните части на илеума. Най-тежки са пораженията в областта на илеоцекалната клапа. Лимфните възли особено белодробните и мезентериалните са едематизирани и уголемени. Белият дроб е с тъмночервен или морав цвят, твърд на пипане.

Лабораторна диагноза[редактиране | edit source]

С лабораторната диагностика се цели доказване на наличието на вирус в заразеното животно или наличието на антитела в резултат на контакта на организма с вируса.

За лобораторна диагноза се изпращат тампонна проба от конюнктивални изтечения или наранена лигавица от областта на носа, бузите и ректума, стабилизирана с хепарин кръв, белодробни и мезентериални лимфни възли, далак, дебело черво и бял дроб.[2]

За откриване на вируса се прилагат следните лабораторни методи[2]:

  • Антигенна детекция
    • Агар-гел имунодифузия
    • Имуноелектрофореза
    • Непряк флуоресцентен антителен тест
    • ELISA
    • Имунохистопатологичен
  • Вирусна изолация и идентификация
    • В първични агнешки бъбречни клетки или клетъчни линии VERO
    • Вирус неутрализация
    • Електронна микроскопия
  • Детекция на вирусната РНК
    • PPR-specific cDNA probes
    • Amplification by polymerase chain reaction (PCR)

От серологичните методи за доказване на наличието на антитела си използват следните методи:

  • Вирус неутрализация(препоръчителен тест)
  • Competitive ELISA
  • Counter immunoelectrophoresis
  • Агар гел имунодифузия
  • Immunodiffusion inhibition test

Диференциална диагноза[редактиране | edit source]

В диференциално-диагностично отношение трябва да се вземат в предвид следните заболявания проявяващи се със сходни на PPR признаци[1]:

Лечение[редактиране | edit source]

Няма сигурно лечение на болестта. Възможно е използването на антибиотици с цел избягване на вторичната инфекция.

Профилактика[редактиране | edit source]

Използва се ваксива с цел извършване на кръгова ваксинация около огнищата или с превантивна цел за предпазване от заболяване в дадена страна или нейна област. За избягване на разпространението на заболяването е нужен строг контрол при придвижването на животни, унищожаване на болните и дезинфекция.

PPR като биологично оръжие[редактиране | edit source]

Аерозолното разпространение на вируса, високата заболяемост и изключително високата смъртност са причина вирусът да е причислен към тези, които биха могли да се използват като биологично оръжие.[1]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б в г д CIDRAP, Peste des Petits Ruminants (PPR)
  2. а б в OIE, Peste des Petits Ruminants
  3. The Merck Veterinary Manual