Шап

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Шап
FMD Ki 4.JPG
Класификация и външни ресурси
МКБ-10 B08.8
МКБ-9 078.4

Шап (на латински: Aphtae epizooticae, на английски: Foot and mouth disease) се нарича вирусно заболяване по чифтокопитните животни, което се причинява РНК вирус от семейство Picornaviridae. Протича остро с треска и екзантеми по лигавиците на храносмилателната система, кожата на вимето и междукопитната цепка. Вирусът се характеризира с изключителна контагиозност. Заболяването е зооантропоноза. При хората протича рядко с клинични признаци на везикулозно-ерозивен и улцерозен изрив по лигавицата на устната кухина и кожата на ръцете и краката. Шапът е широко разпространена, особено опасна вирусна инфекция, която нанася големи икономически щети. Възникването и разпространението на шапните огнища се следи от Световната организация за здраве на животните в Париж и няколко центъра в Рим, Англия и Бразилия.

Исторически сведения за заболяването[редактиране | edit source]

Саливация при крава болна от шап
Множество язви по езика при крава болна от шап
Разраняване на цицките на млечната жлеза при крава болна от шап
Язва в междукопитнага цепка при крава болна от шап
Кукери гонят шапа във Феста на маскарадните игри "Сурва `2011" в Перник 28-30 януари

Шапът е една от древните инфекции. Описание на признаците сходни със заболяването има още от 16-ти век в Италия. Първото клинично наблюдение на шап при хората е регистрирано през 1764 г. от Сейгар. Възможностите за заразяване на човека чрез млякото са доказани през 1834 г. от трима ветеринарни лекари - Hertwig, Mann и Villaint. Тримата изпиват по 250 ml мляко от болна крава и няколко дена след това заболяват от шап. В края на 19 век Ото Болингер отделя шапа като самостоятелно заболяване. През 1897 г. Фрош и Фридрих Льофлер изолират и вируса. В периода 1926 - 1936 г. се внедрява и ваксината против шап.

Разпространение[редактиране | edit source]

Шапът е разпространен в много страни и континенти. В миналото е протичало като панзоотия, но след въвеждането на масовите ваксинации през 1955 - 1960 г. се развива като епизоотии. В Нова Зеландия досега не са регистрирани случаи на шап. Последният случай в Австралия е регистриран през 1972 г. Свободна от заболяването е и Северна Америка. През последните десетилетия в Европа са констатирани периодични епизоотии, причинени от вируси тип О и А, а през 1973 - 1974 г. и от тип Азия 1 (случай в България). Неблагополучни по отношение на шапа са страните от Южна Америка и Африка, Турция, Иран и Афганистан.

В България[редактиране | edit source]

У нас болестта е внасяна много пъти от съседните страни, но бързо е ограничавана и ликвидирана. Последните три огнища на шап в България са регистрирани през 1993 г. в Симеоновград, 1996 г. в Малко Шарково и в началото на 2011 г. първично огнище на шап в близост до Кости при отстреляно диво прасе и вторични огнища при домашните животни в Кости, Резово[1] и Граматиково. И в трите случая се касае за вирус пренесен с животни или замърсен фураж от Турция. На 19 март 2011 г. е обявено първично огнище на шап в село Кирово[2], на 24 март в село Граничар[3], а на 25 март в селата Факия, Голямо Буково и Момина църква[4]. И петте са в община Средец.

Етиология[редактиране | edit source]

Вирусът има сферична форма, икосаедрална симетрия с 60 капсомера и големина от 22 -30 nm. Геномът му съдържа едноверижна РНК (+) верига. Известни са 7 антигенни типа вируси, които предизвикват еднаква клинична картина: O, A, C, SAT-1, SAT-2, SAT-3 и Asia-1.

Възприемчивост и имунитет[редактиране | edit source]

При естествени условия са възприемчиви чифтокопитните животни. Отделните видове са различно чувствителни към заразяване от вируса на шапа. Най-възприемчиви са говедата, следвани от свинете, овцете, биволите и козите. Дивите чифтокопитни са по-слабо възприемчиви. Примитивните породи домашни животни преболедуват по-леко. Най-възприемчиви са младите животни.

Човекът е възприемчив в ограничена степен. Най-чувствителни са деца, които консумират заразено мляко.

След преболедуване се изгражда строго типовоспецифичен имунитет с продължителност до година и половина.

Епизоотология[редактиране | edit source]

Източник на инфекцията са болни животни, които отделят вируса със слюнка, мляко, изпражнения и урина. Отделянето му започва още в края на инкубационния период и продължава до 6-ти ден при свинята и 11-ти при говедото. Млякото съдържа вирус най-дълго време. Най-малко количество вируси се отделят с урината и изпражненията.

Патогенеза[редактиране | edit source]

Вирусът прониква по алиментарен път и на мястото на входната врата (търбуха при преживните и назофаринкса при хората, по-рядко през кожата и дихателните пътища) се образува първична афта - мехурче изпълнено със серозна течност. След това се наблюдава генерализация на инфекцията с повишаване на телесната температура и поява на вторични афти със специфична локализация. При локализация в мускулатурата вирусът може да предизвика дегенеративни проблеми в сърцето. Бременните животни абортират, а новородените развиват виремия със силно увреждане на сърцето и умират за около денонощие.

Клинични признаци[редактиране | edit source]

Инкубационният период е от 2 до 7 дни. При животните протича почти винаги остро с някои различия в зависимост от вида. При овцете и козите се наблюдава и бързо оздравяване, а биволите прекарват болестта подостро и даже скрито. Бозаещите малки боледуват свръхостро и много от тях умират.

Доброкачествената (обикновената) форма започва с повишение на температурата до 41°C. Отказват храна, пулсът се ускорява, появява се атония на предстомашията. При отваряне на устата се наблюдава суха лигавица, която е зачервена на петна и топла. Няколко часа по-късно по ръба и гърба на езика, по бузите и устните и по-рядко по носното огледало се появяват афти, които достигат големина на орех. Те бързо се пукат и поради това най-често се забелязват ерозии с неправилна форма. Същите са изключително болезнени и животните отказват храна. Те примляскват, а от устата им изтича точеща се слюнка. До 3 дни ерозиралата лигавица бързо се възстановява. В същото време в областта на копитата също се наблюдават афти, които бързо се пукат и образуват кафяви крусти. В резултат на това се появява упорита куцота. При лактиращите крави се засяга и млечната жлеза. По кожата на цицките се образуват афти, които по големина достигат до тази на яйце. Пукат се бързо и са изключително болезнени. Това затруднява издояването и последва развитие на мастити. Бременните животни абортират или раждат нежизненоспособни приплоди.

Злокачествената (апоплектичната форма) при говедата завършва със смърт. Дължи се на тежко увреждане на сърдечния мускул и възниква както в началото на заболяването, така и в процеса на оздравяване. Наблюдава се внезапно влошаване на състоянието на боледуващото животно и бърза смърт.

При телета и други новородени видове животни се наблюдава септисемична форма. Наблюдават се първични афти с бързоразвиваща се депресия, силно изразен гастроентерит, затруднено и учестено дишане.

Диагноза[редактиране | edit source]

Патологоанатомични изменения[редактиране | edit source]

При животните се откриват изменения при злокачествената форма. В сърцето се откриват сиво-жълти до сиво-бели огнища. Най-често те се откриват по стената на лявата камера. Придава се пъстър вид на сърдечния мускул (тигрово сърце). При бозаещите се наблюдават кръвоизливи, отоци и силна дегенерация на сърцето.

При хората смъртните случаи са изключителна рядкост. Патологоанатомичната картина показва изменения в лигавицата на устата, по-рядко по хранопровода, ларинкс, трахея, полови органи и кожата. Наблюдават се множество малки афти, ерозии, а при по-тежките случаи и некрози.

Диференциална диагноза[редактиране | edit source]

В диференциално диагностично отношение е нужно да се вземат предвид следните заболявания:

Лечение[редактиране | edit source]

Профилактика[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. OIE, Event summary: Foot and mouth disease, Bulgaria
  2. Заповед № РД 11-87/19.03.2011 г. на Изпълнителния директор на Българската агенция по безопастност на храните
  3. Заповед № РД 11-116/25.03.2011 г. на Изпълнителния директор на Българската агенция по безопастност на храните
  4. Заповед № РД 11-126/24.03.2011 г. на Изпълнителния директор на Българската агенция по безопастност на храните

Литература[редактиране | edit source]

  • „Зоонози болести общи за животните и човека“, Земиздат 1992 г., ISBN 954-05-0231-4
  • Николова М. „Ветеринарномедицинска вирусология“, Ариел 1996 г., ISBN 954-703-011-6
  • Иванов И. „Инфекциозни болести по животните“, ИПК „Наука и техника“ 1997 г., ISBN 954-8180-32-4
  • Дурмишев А., Илиев Б., Денчев В., Митов Г., Радев М., Ганчева Ц., Баев В., Ангелов Л., Илиева П., Митова Р., Дурмишев Л., Инфектология, АИ „Проф.Марин Дринов“, София 2001, ISBN 954-430-810-5