Шимон Перес

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Nobel prize medal.svg
Шимон Перес
израелски политик
 Шимон Перес 
Роден: 21 август 1923 г. (1923-08-21) (90 г.)
Вишнево, Полша

Шимон Перес (на иврит: שמעון פרס) е израелски политик и ръководител на Израелската партия на труда. През 1984-86 и 1995-96 е министър-председател на Израел, а през 2001-02 - министър на външните работи на Израел. В началото на 2005 става вицепремиер в коалиция с Ариел Шарон. През 2007, на 83-годишна възраст е избран за президент на Израел.

Получава Нобелова награда за мир през 1994, заедно с Ясер Арафат и Ицхак Рабин, за активния си принос в сключването на Договорите от Осло.

Биография[редактиране | edit source]

Шимон Перес (оригиналното му фамилно име е Перске) е роден във Вишньев, Полша (днес в Беларус) през 1923. Семейството му се премества в Тел Авив през 1934. През 1947 Перес се включва в Хагана, а от 1952 е в ръководството на военното министерство, където е отговорен за снабдяването с оръжие на създаващата се израелска армия. Сред неговите успехи от това време са закупуването на модерни френски изтребители Dassault Mirage III, както и на един ядрен реактор.

През 1959 Шимон Перес е избран за депутат в Кнесета от партията Мапаи и до 1965 е заместник-министър на отбраната. Във връзка с аферата Лавон Шимон Перес, заедно с Моше Даян и Давид Бен Гурион, напускат Мапаи и образуват нова партия, Рафи. През 1968 партията Рафи, но без Бен Гурион, отново се слива с Мапаи и е образувана днешната Израелска партия на труда.

От 1969 Перес заема различни постове в правителствата на Партията на труда, а след оттеглянето на Голда Меир през 1974 е основен съперник на Ицхак Рабин за лидерство в партията и страната. През 1977 Рабин подава оставка след скандал с нарушение на банковите регулации от неговата съпруга. Перес застава начело на Партията на труда, която за пръв път в историята на Израел губи изборите. Едва през 1984 Партията на труда печели най-много места в Кнесета и Перес застава начело на коалиция с Ликуд и други по-малки партии. От 1986 той е външен министър, а от 1988 - министър на финансите. През 1990, след неуспешен опит да състави правителство на малцинството, Партията на труда напуска кабинета.

Шимон Перес с американския военен министър Доналд Ръмсфелд, Вашингтон, 2001

В началото на 1992 Перес губи първите вътрешни избори в историята на Партията на труда от Ицхак Рабин, чието място е заел петнадесет години преди това. Въпреки това, той не напуска политическия живот и е външен министър в правителството на Рабин, а след неговото убийство през 1995 за кратко е отново министър-председател.

На първите преки избори за министър-председател през 1996 Перес е победен от Бенямин Нетаняху от Ликуд и на следващата година е сменен от Ехуд Барак начело на Партията на труда. При управлението на Барак (1999-2001) Шимон Перес заема второстепенни постове, но след неговото поражение се завръща на сцената. Той включва Партията на труда в правителство на националното единство, водено от Ариел Шарон от Ликуд и става външен министър в него, въпреки че официално не е начело на партията. Партията на труда напуска правителството през 2003, но отново се включва в него в края на 2004, за да подкрепи плановете на Шарон за изтегляне от Газа.

На 13 юни 2007, на 83-годишна възраст, той е постига целта си и е избран за президент на Израел от Кнесета. Той ще встъпи в длъжност на 15 юли 2007.[1]

Библиография[редактиране | edit source]

  • „The Next Step“ (1965)
  • „David's Sling“ (1970)
  • „And Now Tomorrow“ (1978)
  • „From These Men: seven founders of the State of Israel“ (1979)
  • „Entebbe Diary“ (1991)
  • „Yoman Entebeh“ (1991)
  • „The New Middle East“ (1993)
  • „Battling for Peace: a memoir“ (1995)
  • „For the Future of Israel“ (1998)
  • „The Imaginary Voyage : With Theodor Herzl in Israel“ (1999)

Бележки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. Peres elected Israel's president. // BBC News. 2007-06-13. Посетен на 2007-06-13.


Моше Кацав президент на Израел (15 юли 2007 – ...)
Нелсън Мандела носител на Нобелова награда за мир
(1994 – заедно с Ясер Арафат и Ицхак Рабин)
Юзеф Ротблат