Южен подковонос

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Южен подковонос
Rhinolophus euryale.jpg
Природозащитен статут
Status iucn3.1 NT bg.svg
Почти застрашен
Червена книга на България
Status iucn3.1 VU bg.svg
Уязвим[1]
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Mammalia Бозайници
разред: Chiroptera Прилепи
семейство: Rhinolophidae Подковоносови
род: Rhinolophus Подковоноси
вид: R. euryale Южен подковонос
Научно наименование
Уикивидове Rhinolophus euryale
Blasius, 1853
Разпространение
Mediterranean Horseshoe Bat area.png
Подвидове
  • R. e. euryale (Blasius, 1853)
  • R. e. judaicus (Matschie, 1904)

Южният подковонос (Rhinolophus euryale) е вид насекомоядни бозайници от разред Прилепи. Среща се и в България.

Физическа характеристика[редактиране | edit source]

Основните размери на южния подковонос са:[2]

  • Дължина на тялото: 4,3 - 5,8 cm
  • Дължина на опашката: 2,2 - 3,0 cm
  • Размах на крилата: до 29 cm
  • Маса: 10 - 17,5 g

Прилича на подковоноса на Мехели, но е по-дребен, с по-широка подкова и по-дълъг и тесен горен издатък на седлото. Гърбът е сиво-кафяв, а корема е сиво-бял до жълтеникав. Крилата са светло сиви. Младите имат изцяло сива окраска.[3]

Разпространение и местообитание[редактиране | edit source]

Разпространен е в средиземноморския регион на Европа, Северна Африка и Югозападна Азия до Туркменистан (без Арабския полуостров). В България се среща в цялата страна, най-често в карстови райони с надморска височина до 1000 m.[2]

Обитава гористи местности с наличие на пещери, в близост до водоеми.[3]

Начин на живот и хранене[редактиране | edit source]

Колониален вид,[3] но на много места е рядък и не образува колонии.[4] Виси от таваните на пещерите. Често отделните индивиди обгръщат с крила съседите си и лижат лицата и главите им. Допуска съвместно съжителство с други видове подковоноси. Изпада в зимен сън, който прекарва в пещери и минни галерии при температура около 10 °C.[3]

Напуска убежището си късно след залез слънце. Ловува основно в гори и покрайнините им, по-рядко из крайречна дървесна растителност.[5] Хваща плячката си от кората на дървета и храсталаци. Лети ниско и бавно, умее да "увисва" във въздуха. Храни се с молци и други нощни насекоми.[3]

Размножаване и развитие[редактиране | edit source]

В размножителните убежища може да се съберат от 50 до 100 женски. Малкото излита в средата на юли. В същото време женската забременява отново.[3]

Природозащитен статут[редактиране | edit source]

  • Червен списък на застрашените видове (IUCN Red list) - Уязвим (Vulnerable VU)[6]
  • Директива за местообитанията и дивата флора и фауна на ЕС - Приложение II и IV[7]

Състоянието на популацията му като цяло е с тенденция на нарастване.[6] Влошено е състоянието на популацията в северната част на ареала, което се дължи на безпокойство от човека.[3] Числеността на популацията в България се оценява на 40 000 индивида.[8]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Червена книга на Република България. Южен подковонос. Посетен на 26 март 2012
  2. а б Пешев, Цоло и др. Фауна на България. Т. 27. Mammalia. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2004. ISBN 954-430-860-1. с. 174-177.
  3. а б в г д е ж Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, Vol. 13, Mammals II (2003), стр. 399
  4. Марков (1988), стр. 133
  5. Иванова (2005), стр. 5
  6. а б Chiroptera Specialist Group 1996. Rhinolophus euryale. In: IUCN 2007. 2007 IUCN Red List of Threatened Species. <www.iucnredlist.org>. Посетен на 27 април 2008.
  7. Наръчник за Натура 2000 в България. Костадинова, И., М. Михайлов (съст.). БДЗП, София, 2002, ISBN 954-90211-6-5, стр. 63, 67
  8. Иванова (2005), стр. 21

Литература[редактиране | edit source]

  • Иванова, Теодора. Концепция за опазване на прилепна фауна и местообитания в България в рамките на Натура 2000. София, 2005
  • Марков, Георги. Бозайници. Наука и изкуство, София, 1988, стр. 133
  • Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, 2nd edition. Vol. 13, Mammals II, edited by M. Hutchins, D. G. Kleiman, V. Geist, M. C. McDade. Farmington Hills, Ml: Gale Group, 2003, стр. 399