Южен подковонос
| Южен подковонос | ||||||||||||||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||||||||||||||
| Природозащитен статут | ||||||||||||||||||||||||||||
 Почти застрашен[1] | ||||||||||||||||||||||||||||
| Червена книга на България | ||||||||||||||||||||||||||||
 Уязвим[2] | ||||||||||||||||||||||||||||
| Класификация | ||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||
| Научно наименование | ||||||||||||||||||||||||||||
Blasius, 1853 | ||||||||||||||||||||||||||||
| Разпространение | ||||||||||||||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||||||||||||||
| Южен подковонос в Общомедия | ||||||||||||||||||||||||||||
| [ редактиране ] |
Южният подковонос (Rhinolophus euryale) е вид насекомоядни бозайници от разред Прилепи. Среща се и в България.
Подвидове[редактиране | редактиране на кода]
- R. e. euryale (Blasius, 1853)
- R. e. judaicus (Matschie, 1904)
Физическа характеристика[редактиране | редактиране на кода]
Основните размери на южния подковонос са:[3]
- Дължина на тялото: 4,3–5,8 cm
- Дължина на опашката: 2,2–3 cm
- Размах на крилата: до 29 cm
- Маса: 10–17,5 g
Прилича на подковоноса на Мехели, но е по-дребен, с по-широка подкова и по-дълъг и тесен горен издатък на седлото. Гърбът е сиво-кафяв, а корема е сиво-бял до жълтеникав. Крилата са светло сиви. Младите имат изцяло сива окраска.[4]
Разпространение и местообитание[редактиране | редактиране на кода]
Разпространен е в средиземноморския регион на Европа, Северна Африка и Югозападна Азия до Туркменистан (без Арабския полуостров). В България се среща в цялата страна, най-често в карстови райони с надморска височина до 1000 m.[3]
Обитава гористи местности с наличие на пещери, в близост до водоеми.[4]
Начин на живот и хранене[редактиране | редактиране на кода]
Колониален вид,[4] но на много места е рядък и не образува колонии.[5] Виси от таваните на пещерите. Често отделните индивиди обгръщат с крила съседите си и лижат лицата и главите им. Допуска съвместно съжителство с други видове подковоноси. Изпада в зимен сън, който прекарва в пещери и минни галерии при температура около 10 °C.[4]
Напуска убежището си късно след залез слънце. Ловува основно в гори и покрайнините им, по-рядко из крайречна дървесна растителност.[6] Хваща плячката си от кората на дървета и храсталаци. Лети ниско и бавно, умее да „увисва“ във въздуха. Храни се с молци и други нощни насекоми.[4]
Размножаване и развитие[редактиране | редактиране на кода]
В размножителните убежища може да се съберат от 50 до 100 женски. Малкото излита в средата на юли. В същото време женската забременява отново.[4]
Природозащитен статут[редактиране | редактиране на кода]
- Червен списък на застрашените видове (IUCN Red list) – Уязвим (Vulnerable VU)[7]
- Директива за местообитанията и дивата флора и фауна на ЕС – Приложение II и IV[8]
Състоянието на популацията му като цяло е с тенденция на нарастване.[7] Влошено е състоянието на популацията в северната част на ареала, което се дължи на безпокойство от човека.[4] Числеността на популацията в България се оценява на 40 000 индивида.[9]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Rhinolophus euryale (Blasius, 1853). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
- ↑ Червена книга на Република България. Южен подковонос. Посетен на 26 март 2012
- ↑ а б Пешев, Цоло. Фауна на България. Т. 27. Mammalia. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2004. ISBN 954-430-860-1. с. 174-177.
- ↑ а б в г д е ж Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, Vol. 13, Mammals II (2003), стр. 399
- ↑ Марков (1988), стр. 133
- ↑ Иванова (2005), стр. 5
- ↑ а б Chiroptera Specialist Group 1996. Rhinolophus euryale. In: IUCN 2007. 2007 IUCN Red List of Threatened Species. <www.iucnredlist.org>. Посетен на 27 април 2008.
- ↑ Наръчник за Натура 2000 в България. Костадинова, И., М. Михайлов (съст.). БДЗП, София, 2002, ISBN 954-90211-6-5, стр. 63, 67
- ↑ Иванова (2005), стр. 21
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Иванова, Теодора. Концепция за опазване на прилепна фауна и местообитания в България в рамките на Натура 2000. София, 2005
- Марков, Георги. Бозайници. Наука и изкуство, София, 1988, стр. 133
- Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, 2nd edition. Vol. 13, Mammals II, edited by M. Hutchins, D. G. Kleiman, V. Geist, M. C. McDade. Farmington Hills, Ml: Gale Group, 2003, стр. 399
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
|
