Южна Америка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Южна Америка
South America (orthographic projection).svg
Площ 17 824 513 km²
Население 385 742 554 д.
Гъстота 21,5 д./km²
Държави 12
Зав. територии 3
Езици испански ,
португалски ,
кечуа
и други
Градове Сау Паулу ,
Буенос Айрес ,
Рио де Жанейро ,
Лима ,
Богота
и други

Южна Америка е континент, по-голямата част от който се намира в Южното полукълбо. Пресича се от Екватора. Намира се между два океана — Тихия и Атлантическия. Свързан е със Северна Америка от сравнително скоро време (в геологичен смисъл), когато се образува Панамският провлак. Андите, които са сравнително млада и неспокойна планинска верига, се простират покрай западния бряг на континента. По-голямата част от земите в Южна Америка на изток от Андите са тропични дъждовни гори; там е огромният водосборен басейн на река Амазонка.

Южна Америка е на четвърто място по площ и на пето по население сред континентите.

Физическа география[редактиране | edit source]

Разположение[редактиране | edit source]

Спътникова снимка на Южна Америка

Континентът Южна Америка е разположен в южната част на Америка. На северозапад границата със Северна Америка преминава по вододела на Дариен, на границата между Панама и Колумбия. По геополитически и географски съображения[1] цялата територия на Панама, включително частта на изток от Панамския канал, обикновено се разглежда като част от Северна Америка.[2][3][4] Също към Северна Америка се отнасят и Антилските острови, въпреки че част от тях са разположени върху южноамериканския континентален шелф и в непосредствена близост до крайбрежието на Южна Америка.[4][5][2] От друга страна към Южна Америка обикновено се причисляват тихоокеанските острови Галапагос, Великденски остров и Робинзон Крузо, които са владения на южноамерикански държави, както и множество разположени в континенталния шелф острови, като Фолкландски острови, Огнена земя, Чилое и други.

Извън късата сухоземна граница със Северна Америка, Южна Америка е оградена от Тихия океан на запад и Атлантическия океан на изток с Карибско море на север. Общата площ на континента е около 17,8 милиона квадратни километра, което го нарежда на четвърто място след Азия, Африка и Северна Америка. Бреговата линия е слаборазчленена и е най-късата, отнесена към площта, сред всички континенти.

Геология[редактиране | edit source]

Южна Америка се формира през мезозоя. Тогава тя се откъсва от гигантския южен континент Гондвана, състоящ се от сегашните континенти Африка, Южна Америка, Австралия, Антарктида, както и от Индийския подконтинент на Азия и Арабския полуостров.

През по-голямата част от кайнозоя Южна Америка остава изолирана от останалите континенти. В началото на кайнозоя тук протича еволюцията на торбестите бозайници, които през топлата по това време Антарктида достигат Австралия, където заемат доминиращи позиции. По-късно на континента се развиват специфични групи плацентни бозайници и птици. Много от тях измират след като континентът се свързва със Северна Америка преди около 3 милиона години и започва интензивен обмен и конкуренция на видове.

Почти целият континент Южна Америка е разположен върху Южноамериканската тектонична плоча.

Релеф и води[редактиране | edit source]

Южна Америка се поделя на три големи географски области — западна висока (Анди), средна низинна (низините на реките Ориноко, Амазонка и Парана) и източна нископланинска и платовидна (Гвианска и Бразилска планинска земя). [6]

Световни рекорди [7][редактиране | edit source]

Най-дългата планинска верига — Анди, 9000 км; най-сухото място на планетата — пустинята Атакама (Чили); най-пълноводната река на Земята — Амазонка, 6520 км; най-големият речен басейн на Земята — на р. Амазонка, 7 млн. кв. км; най-високият водопад на Земята — Анхел (Венесуела), 1054 м; най-високото разположено плавателно езеро — Титикака, 3812 м; най-големият остров, образуван от речни наноси — Маражо, в устието на р. Амазонка; най-обширната екваториална гора на планетата.

История[редактиране | edit source]

Първата част на книгата „Хроника на Перу“ от Сиес де Леон, първи описал многобройните етноси в Южна Америка (1553 г.).

Историята на континента се разделя условно на три периода. Първият е периодът на заселване, разцвет и упадък на автохонните цивилизации (инки и др.). Вторият е епохата на европейските завоевания (Конкистата) и колониализъм (1500-1800 г.), когато голяма част от континента е завладяна от две европейски страни — Испания и Португалия. Въпреки неголямата си продължителност, именно на този етап се сформират езикът, културата, икономиката, а също и се поставя началото на държавността на повечето съвременни южноамерикански държави. Периодът след получаването на независимост от повечето държави, от икономическа и социална гледна точка слабо се отличава от колониалния. Той дори задълбочава политическата нестабилност в региона, като през 19 и 20 век предизвиква постоянни намеси от други страни — Съединените щати, Великобритания и др.

Историята на страните от Гвианското крайбрежие следва да се разглежда отделно. Гвиана, Суринам, и в по-малка степен Френска Гвиана, се различават значително от по-голямата част от испанско- и португалскоговорящите страни на континента.

Доколумбова епоха[редактиране | edit source]

Най-ранните известни човешки селища в Южна Америка, и Америка като цяло, са на културата Валдивия — по югозападния бряг на Еквадор.

Една от най-ранните известни цивилизации на континента е Норте Чико, на централното перуанско крайбрежие. Въпреки, че е култура отпреди откриването и обработката на керамика (началото ѝ е датирано около 3000 години пр.н.е.), монументалната архитектура на Норте Чико може да се сравнява с пирамидите на Древен Египет. Управляващата класа създава търговска мрежа и развито земеделие. Следващата хронологично култура е Чавин — развила се около 900 г. пр.н.е. според някои оценки и археологически находки. Артефактите ѝ са намерени на място, наречено Чавин де Уантар в съвременно Перу, на височина от 3 177 метра. Чавинската цивилизация просъществува до 300 г. пр.н.е.

По крайбрежието на днешно Перу, около началото на първото хилядолетие от новата ера, се развиват културите Моче (100700 г., по северното крайбрежие на Перу), Паракас и Наска (400800 г.) — с централизирани държави с постоянна войска, развивайки селско стопанство чрез напояване и нови стилове на керамичното изкуство. В Алтиплано и Тиуанако в Боливия (100 г. пр.н.е.1200 г.) се развива голяма търговска мрежа, основаваща се на религия.

Около 7 век, и Тиуанако, и културата Уари (600-1200 г., Централно и Северно Перу), разширяват влиянието си върху андския регион, налагайки урбанизацията на Уари и религиозната иконография на Тиуанако.

Основната култура по земите на съвременна Колумбия е Чибча. Тя създава конфедерация от много кланове (cacicazgos), което имат развита търговска мрежа помежду си. Чибчите са златари и фермери.

Други важни доколумбови култури са: Каняри (в южен централен Еквадор), империята Чиму (1300-1470 г., по северното крайбрежие на Перу), Чачапоя и Аймара (1000-1450 г., Боливия и южно Перу).

Разполагайки столицата си в големия град Куско, цивилизацията на инките доминира в района на Андите от 1438 до 1533 г. Известна като Tawantin suyu и „земята на четирите области“ на кечуа, тази цивилизация е силно обособена и високоразвита. Управлението на инките се разпростира над близо сто езикови или етнически общности, от 9 до 14 милиона души, свързани с пътна система от двадесет и пет хиляди километра. Градовете им се състоят от много нива и са построени с прецизно и несравнимо каменоделство върху планински терен. Поради особеностите на този терен, като форма на обработка на земята силно се развива терасираното земеделие.

Европейска колонизация[редактиране | edit source]

Първият европеец, открил континентите е Христофор Колумб, който счита, че е достигнал Индия. Това е причината коренните му жители да се наричат индианци. Европейците откриват континента в началото на 16 век, при плаването на Америго Веспучи. Причината двете Америки да са наречени на този мореплавател е, че той пръв предполага, че новооткритите земи са част от нов континент, както и на таланта му да опише и популяризира пътешествието си.

През 1494 г., Португалия и Испания, двете големи морски европейски сили по това време, в очакване на нови земи (за които се установява, че са открити на запад), подписват Договора от Тордесиляс. В него те постигат съгласие, с помощта на папата, че двете държави ще имат изключителни права (т.н. дуополия) върху всички новооткрити земи извън Европа.

Договорът създава въображаема линия по меридиан на 370 левги западно от островите Кабо Верде (приблизително 46 °37' западна дължина). Съгласно договора, всички земи на запад от линията (обхващащи по-голямата част от Южна Америка) принадлежат на Испания, а всички земи на изток от нея – на Португалия. Тъй като точни измервания на географската дължина са невъзможни по това време, линията не се прилага стриктно, в резултат на което се стига до португалската колонизация на Бразилия отвъд линията.

От началото на 1530-те, хората и природните ресурси на Южна Америка започват да се експлоатират от конквистадорите, първо от Испания, по-късно и от Португалия. Тези конкуриращи се колониални държави считат земята за своя собственост и я разделят на колонии.

Европейските инфекциозни заболявания (едра шарка, грип, морбили и тиф), към които коренното население на Южна Америка няма имунитет, и системния принудителен труд, като този в хасиендите или известния мита в мините, рязко намалява броя на местното население под испански контрол. След това, за да се замени намаляващата работна ръка, бързо са доведени, африкански роби, които са развили имунитет към заболяванията.

Испанците се стремят да обърнат новите си поданици в християнството и бързо да премахнат всички местни културни традиции, които пречат на това. Първоначалните опити обаче са успешни само отчасти, тъй като местните жители просто смесват обредите на католицизма с тези на традиционното идолопоклонство и политеистичните си вярвания. Освен това, испанците се стремят да унищожат в същата степен и местните езици, въпреки че именно евангелизацията на римокатолическата църква на кечуа, аймара и гуарани всъщност допринася за запазването на тези езици, макар и само в устна форма.

Представяне на метисите в Pintura de Castas през колониалната епоха. Текст: „От испанец и индианска жена се ражда метис“.

В крайна сметка, коренните жители и испанците се смесват, оформяйки местно метиско население. В началото, метисите от района на Андите са потомци на индиански жени и испанци. След независимостта на южноамериканските държави, повечето метиси са от местни мъже и бели жени или метиски.

Много местни произведения на изкуството са считани за езически идоли и унищожени от испанските изследователи. Това включва множество златни и сребърни скулптури и други артефакти, открити в Южна Америка, които са претопени преди транспортирането им до Испания или Португалия. Испанците и португалците въвеждат на континента архитектурния стил на Западна Европа и спомагат за подобряването на инфраструктурата със строежа на мостове, пътища и канализационни система на новооткритите и новозавладени градове. Те също така допринасят за увеличаване на икономическите и търговските отношения, не само между Стария и Новия свят, но и между различните южноамерикански райони и народи. Разпространението на португалския и испанския език на континента обединява множество различни култури в Южна Америка, които преди това са били разделени.

Деколонизация[редактиране | edit source]

Европейската Полуостровна война (1807-1814), част от всеобхватните Наполеонови войни на Стария континент, променя политическата ситуация, и за испанските, и за португалските колонии. Наполеон нахлува в Португалия, но кралската династия Браганса успява да избяга в Бразилия. Бонапарт обаче привиква и арестува испанския крал Фернандо VII, и назначава на негово място собствения си брат. Това предизвика силна народна съпротива в Испания. Създадена са хунти, които да управляват от името на пленения крал.

Много градове в испанските колонии обаче, се смятат за еднакво упълномощени да назначат местни хунти като тези в Испания. Това насърчава движенията за независимост и автономия сред местните патриоти, и предизвиква войни срещу роялистите, които подкрепят испанската власт над Северна и Южна Америка. Хунтите, както в Испания, така и в Северна и Южна Америка, насърчават идеите на Просвещението. Пет години след началото на войната, Фернандо VII се завръща на трона и започва реставрация на кралския абсолютизъм, като роялистите взимат надмощие в конфликта.

Независимостта на Южна Америка е постигната най-вече чрез усилията на Симон Боливар от Венецуела и Хосе де Сан Мартин от Аржентина, двамата най-важни Libertadores. Боливар застава начело на голямо въстание на север, а след това повежда армията си на юг към Лима, столицата на Вицекралство Перу. В същото време, Сан Мартин повежда армия през Андите, заедно с чилийски изгнаници, и освобождава Чили. Той организира флота за да достигне Перу по море, и иска военна помощ от различни бунтовници във вицекралството. Двете армии най-накрая се срещат в Гуаякил, Еквадор, където обграждат Кралската армия на испанската корона и я принуждават да се предаде.

В обединеното кралство Португалия, Бразилия и Алгарве, през 1822 г. Педро I (също известен като Педру IV, крал на Португалия), син на Жуау VI, обявява Бразилия за независимо кралство, което по-късно се преименува в Бразилска империя. Въпреки лоялността на португалските гарнизони в Баия и Пара, независимостта е дипломатично приета от короната в Португалия, при условията на големи обезщетения, изплатени от Бразилия.

Новите независими държави започват процес на разделяне и прекрояване на границите, с няколко граждански и международни войни. Някои страни, създадени от провинциите на по-големите страни остават да съществуват и до днес (като Парагвай или Уругвай), докато други отново са възстановени в границите на бившите си страни (като например републиките Ентре Риос и Риу Гранди).

Съвременна история[редактиране | edit source]

Бразилски боен кораб от клас „Минас Жерайс“ от времето на надпреварата във военноморското въоръжаване между Аржентина, Бразилия и Чили.

В началото на 20 век, трите най-богати южноамерикански държави, Аржентина, Бразилия и Чили, бързо започват голяма и скъпа надпревара във военноморското въоръжаване, която е катализирана от въвеждането на новия тип боен кораб, дреднаута. В един момент от надпреварата, аржентинското правителство похарчва една пета от целия си годишен бюджет само за два дреднаута, на цена, която не включва последващите разходи за услуги, които например за бразилските кораби достигат 60% от стойността на първоначалната покупка.[8][9]

След средата на 20 век, континентът се превръща в бойно поле на Студената война. Някои от демократично избраните правителства на Аржентина, Бразилия, Чили, Уругвай и Парагвай са свалени от власт и заменени от военни диктатури през 1960-те и 1970-те години. За ограничаване на опозицията, техните правителства задържат десетки хиляди политически затворници, много от които са измъчвани или убити, често с международни координирани действия на две или повече диктатури. Те поставят собствените си действия в доктрината на САЩ за Студената война за националната сигурност, срещу вътрешна подривна дейност. От икономическа гледна точка, диктатурите започват прехода към неолибералните икономически политики.

Аржентина и Великобритания водят Фолклендската война през 1982 г. През 1980-те и 1990-те години, Перу страда от вътрешен конфликт. В Колумбия също има подобен конфликт, макар и понастоящем уталожен, който започва през 1964 г. със създаването на марксистката партизанска група FARC-EP и след това включва няколко нелегални въоръжени групи с лява идеология, както и частни армии на наркобарони. Много от тях вече не съществуват, като е останала само малка част от ELN, заедно с по-силната, но също намалена значително FARC. Тези леви групи контрабандират наркотици от Колумбия за финансиране на техните операции, но също използват и отвличания, бомбени атентати, противопехотни мини и убийства като оръжия за сплашване.

Президентите на държавите-членки на UNASUR на Втората бразилска среща на 23 май 2008 г.

Революционните движения и десни военни диктатури са обичайни след Втората световна война, но от 1980-те години насам, на континента широко се разпространява вълна на демократизация и демократични управления.[10] Въпреки това, обвиненията в корупция са все още много чести, и няколко страни са застигнати от кризи, които довеждат до оставката на правителствата им, въпреки че в повечето случаи, те се дължат на масовите граждански протести.

Международната задлъжнялост се превръща в тежък проблем за страните от континента в края на 1980-те, а някои страни, макар че имат силни демокрации, все още не са развили политически институции, способни да се справят с подобни кризи, без да прибягнат към нетрадиционни икономически политики. Показателен е примера на Аржентина с икономическата ѝ криза в началото на 21 век.[11] През последните години на 20 и първите години на 21 век, се наблюдава развитие на регионалната интеграция, със създаването на чисто южноамерикански институции като Андската общност, Меркосур и UNASUR. За отбелязване е, че с избора на Уго Чавес във Венецуела през 1998 г. в региона започва така наречения „розов прилив“ - процесът на избирането на леви и ляво-центристки правителства в повечето страни от района, с изключение на Гвиана, Перу и Колумбия.

Вижте също[редактиране | edit source]

Население[редактиране | edit source]

Bariloche- Argentina2.jpg

Населението на Южна Америка е около 400 милиона души. Основната част от него са метиси, потомци на местните индианци и преселници от Европа, главно испанци и португалци. Индианците, предимно от етническите групи кечуа и аймара, са мнозинство от населението на Боливия и Перу. Потомците на европейци са най-значителна група в Аржентина, Уругвай и Чили.

В Южна Америка живеят и голям брой хора с африкански произход, най-многочислени в Гаяна, Бразилия, Колумбия, Суринам, Френска Гвиана и Еквадор. В Гаяна и Суринам най-големите етнически групи са на преселници от Южна и Югоизточна Азия. В много южноамерикански страни, особено в Бразилия, има значителни общности на японци, китайци, араби.

Държави и територии[редактиране | edit source]

Име Площ,
km²
Население
(по данни от
2014г.)
Гъстота на
населението,
д. / km²
Столица
Flag of Argentina.svg Аржентина 2 766 896 40 117 096 14 Буенос Айрес
Flag of Bolivia.svgБоливия 1 098 580 10 027 254 7,7 Сукре
Flag of Brazil.svg Бразилия 8 514 876 202 656 788 22 Бразилия
Flag of Venezuela.svg Венецуела 912 050 30 946 100 27 Каракас
Flag of Guyana.svg Гвиана 214 970 784 894 3,2 Джорджтаун
Flag of Ecuador.svg Еквадор 283 560 15 613 000 47 Кито
Flag of Colombia.svg Колумбия 1 138 910 47 320 000 36 Богота
Flag of Panama.svg Панама 1 78 200 3 405 813 37 Панама
Flag of Paraguay.svg Парагвай 406 750 6 783 374 14 Асунсион
Flag of Peru.svg Перу 1 285 220 30 475 144 22 Лима
Flag of Suriname.svg Суринам 163 270 534 189 2,7 Парамарибо
Flag of Uruguay.svg Уругвай 176 220 3 286 314 19 Монтевидео
Flag of France.svg Френска Гвиана (Франция) 91 000 182 333 2,0
Flag of Chile.svg Чили 756 950 16 634 600 20 Сантяго де Чиле
Общо 17 818 508 19,9

1 Територията на държавата заема части от Южна и Северна Америка.

Култура[редактиране | edit source]

Фиеста в Паленке, Колумбия

Южноамериканците са културно повлияни от най-вече от коренното население, но и от историческите връзки с Пиренейския полуостров и Африка, както и от въздействието на масовата култура от САЩ, заедно с въздействието на вълните от имигранти от цял ​​свят.

Южноамериканските нации имат богато музикално разнообразие. Някои от най-известните жанрове включват валенато и кумбия от Колумбия, самба и боса нова от Бразилия и танго от Аржентина и Уругвай. Също така, добре известен е некомерсиалния жанр нуева кансион, основан в Аржентина и Чили и бързо разпространил се в останалата част на Латинска Америка. Хората от перуанското крайбрежие създават дуа или триа на китара и кахон в метиските южноамерикански ритми на маринера (от Лима), тондеро (от Пиура), популярния през 19 век креолски валс (или перуански валс) и парагвайската гуарания от началото на 20 век. Музиката на Бразилия има създадена поп-рок индустрия, както и голямо разнообразие от други музикални жанрове, на португалски език.

Испаноезичната литература на Южна Америка е получила значително световно признание, особено с т.н. „латиноамерикански бум“ през 1960-те и 1970-те години и появата на автори като Марио Варгас Льоса, Габриел Гарсия Маркес, Пабло Неруда и Хорхе Луис Борхес. Бразилецът Машаду ди Асис, писател-реалист от 19 век, е смятан от мнозина като най-големият бразилски писател. Сред неговите почитатели са Жузе Сарамагу, Карлос Фуентес, Сюзън Зонтаг и Харолд Блум.

В днешно време, бразилецът Паулу Коелю е един от най-четените и превежда автори. Бестселърът му „Алхимикът“ е преведен на 73 езика, и е една от най-четените книги в света.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Cohen 2003.
  2. а б United Nations Statistics Division 2010.
  3. Natural Resources Canada 2003.
  4. а б National Geographic Society 2003a.
  5. National Geographic Society 2003b.
  6. Цанкова, Люсила и др. География и икономика за 6. клас. Просвета, 2011. ISBN 978-954-01-2013-3.
  7. Цанкова, Люсила и др. География и икономика за 6. клас. Просвета, 2011. ISBN 978-954-01-2013-3.
  8. Richard Hough, The Big Battleship (London: Michael Joseph, 1966), 19. Шаблон:Oclc.
  9. Robert Scheina, Latin America: A Naval History, 1810–1987 (Annapolis, MD: Naval Institute Press, 1987), 86. ISBN 0-87021-295-8. Шаблон:Oclc.
  10. "The Cambridge History of Latin America", edited by Leslie Bethell, Cambridge University Press (1995) ISBN 0-521-39525-9
  11. The Cambridge History of Latin ... - Google Books. Books.google.com. ISBN 978-0-521-39525-0. Посетен на 2010-10-24.

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]