Ябгу
Ябгу (старотюрк. jabɣu, кит. йеху, шеху; араб. джабгуя; армен. джебу; груз. джибго, гръц. Σπαρζευγοῦν =*ïšbara-jabɣu у Т. Симоката[1]) – титул в Тюркския каганат, носен най-често от близки родственици на кагана. Пръв го е носил Туу, който се провъзгласил за „велик ябгу“. Туу бил син на Асян шад и баща на основателя на каганата – Бумън (545-552). Този титул носили и наместниците на тюркския каган в западната част на държавата през 6 век. Такъв бил братът на основателя ѝ Бумън – Истеми. Най-вероятно носенето на този титул, поне в началото, било свързано с изпълнението на военни функции. Впоследствие се превърнал във втория по значение титул след каганския. Този титул през 7 век бил неизменна част от титулатурите на повечето от западнотюркските кагани - Тун Ябгу (618-630), Нивар Ишбара [ябгу] (651-657) и други, които били считани за младшия клон на династията Ашина.
Прабългарска титла с подобно значение е „сюбиги“. Маламир, който е държавен глава в Първата Българска държава носи тюркската титла кан сюбиги . [2]
Професор Васил Н. Златарски превежда титлата „сюбиги“ като велик. [3]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Moravcsik, G. Byzantinoturcica II, Leiden 1983. c. 246
- ↑ [http://www.promacedonia.org/vb/vb_5.html В. Бешевлиев (Прабългарски епиграфски паметници)]
- ↑ Васил Н. Златарски (История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)) // Архивиран от оригинала на 2016-10-27. Посетен на 2021-10-01.