Якоб Буркхарт
|
||||||||||
Якоб Буркхарт (на немски Jacob Burckhardt, издаван в България и като Буркхард) 25 май 1818, Базел, Швейцария – 8 август 1897, Базел) е бил швейцарски историк на изкуството и културата, и вилятелна фигура в историографията. Зигфрид Гидион описва постиженията на Буркхарт по следния начин:
|
Големият откривател на епохата на Ренесанса, той първи показа как този период трябва да бъде третиран в неговата цялостност, като се разглежда не само живописта, скулптурата и архитектурата, но също и социалните влияния на всекидневния живот."[1] |
Най-известният труд на Буркхарт е книгата Култура на Италианския Ренесанс (1860).
Съдържание |
Биография [редактиране]
Син е на протестански свещеник, учи теология в Базел и Ньошател до 1839, когато загубва вярата си и се премества в Университета в Берлин, където изучава история, особено история на изкуството, която тогава е едно ново научно поле. В Берлин той посещава лекции на Леополд фон Ранке, основателят на академичната история, като дисциплина базирана на източници и записи, а не на лични виждания. През 1841 прекарва известно време в Университета в Бон, изучавайки изкуството под ръководството на историка Франц Кюглер, на когото посвещава своята първа книга Die Kunstwerke der belgischen Städte (1842). Той преподава в Университета в Базел от 1843 до 1855, а после и в инженерното училище ETH в Цюрих. През 1858 се връща в Базел, където става професор до пенсионирането си през 1893. Едва през 1886 той започва да преподава изключително и предимно история на изкуството.
Творчество [редактиране]
Текстовете на Буркхарт допринасят съществено за установяването на история на изкуството като самостоятелна академична дисциплина, но също имат и своя литературна стойност. Неговият иновативен подход наблята на стойността на изкуството, културата и естетическите репрезентации при аналицирането на социалните и политически тенденции през определена историческа епоха. Като историк той силно се противопоставя на интерпретациите на хегелианизма, който е доста популярен по онова време, също на икономизма при интерпретирането на историята, както и на позитивизма, който по онова време става доминантен в научните дискурси, включително и в социалните науки.
Тъй като половината от неговите предходни трудове били посветени на Ренесанса, Буркхард естествено стига до идеята за написването на двете книги, с които е най-известен, а именно 1860 Die Cultur der Renaissance in Italien („Културата на Италианския ренесанс“) и 1867 Geschichte der Renaissance in Italien („История на Ренесанса в Италия“). „Културата на Италианския ренесанс“ е била най-влиятелната интерпретация на Италианския Ренесанс през 19 век и до днес е широко четена. Буркхард и германският историк Джордж Войт стават пионерите в изследването на Ренесанса, но за разлика от Войт, който се ограничавал с изучаването на италианския хуманизъм, Буркхард се занимавал със социалните аспекти на Ренесанса.
Естествено Буркхарт смятал изучаването на древна история за интелектуална необходимост и е смятан също за уважаван историк на гръцката цивилизация.
Фридрих Ницше, който бил назначен за професор по класическа филология в Базел пред 1869 на възраст от 24 години, се възхищавал на Букхард и посещавал някои от неговите лекции. И двамата били големи почитатели на Артур Шопенхауер. Двамата се радвали на интелектуално приятелство, макар че Буркхарт бил далеч от философските тенденции във философията на Ницше. Тяхната обширна кореспонденция през годините е публикувана.[2]
Като швейцарец Буркхарт е бил безразличен към германския национализъм и твърдения за културно и интелектуално превъзходство. Като историк обаче той е бил напълно наясно от бързите политически и икономически промени, които се случват по това време в Европа, като коментирал в своите лекции и текстове Индустриалната революция, политическите промени в Европа и растящия национализъм и милитаризъм в Европа[3], той също така предусеща катаклизмите на 20 век, като описва бъдещите демагогии като „ужасяващи опростители“, които според него ще играят централна политическа роля. В по-късните години Буркхарт е увлечен от демокрацията, индивидуализма, социализма и много други модерни по онова време идеи.
Библиография [редактиране]
- Якоб Буркхард. Културистория на Гърция. изд. “Клио”, С., 1998
- The Civilization of the Renaissance in Italy. The Middlemore translation of the 1860 German original, 1878
- The Civilization of the Renaissance in Italy. Penguin Classics. ISBN 0-14-044534-X, 1990
- Judgements on History and Historians. Translated by Harry Zohn. Foreword by Alberto Coll, 1929
Бележки [редактиране]
- ↑ Зигфрид Гидион в Пространство, време и архитектура (6-то издание), стр. 3
- ↑ „Едно от крайно редките изключения е моят почитан приятел Якоб Буркхард от Базел — именно нему Базел дължи днешното си предно място в хуманността.“, Фридрих Ницше, Залезът на боговете
- ↑ „Имам предчувствието, което звучи напълно налудничаво и въпреки това положително няма да ме напусне: милитаризираната държава трябва да се превърне в едно огромно предприятие… Това, което съвсем логично трябва да настъпи, е определено и контролирано ограничаване на мизерията, с поощрения и в униформа, всекидневно от сутрин до вечер под звуците на барабани.“, Якоб Буркхард, цитирано по Ерик Хофър, Истинският вярващ, 18 глава: Добри и лоши масови движения, стр. 120
  |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Jacob Burckhardt“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. |
