Балканска война

от Уикипедия, свободната енциклопедия

За Втората балканска война вижте Междусъюзническа война.

---

Балканска война
Конфликт:
„На нож“, картина на Ярослав Вешин със сюжет от Балканската война
Период 26 септември 1912 г. - 17 май 1913 г. Място Балкански полуостров Резултат победа за Балканския съюз, Лондонски мирен договор, независимост на Албания, Междусъюзническа война Причина Повод Територия
Воюващи страни
Балкански съюз: • България • Гърция • Черна гора • Сърбия	Османска империя
Командири
Фердинанд I Михаил Савов Константинос I Никола I Радомир Путник	Назим паша Абдулах паша Зеки паша
Сили
България - 366 000 Сърбия - 190 000 Гърция - 120 000 Черна гора - 36 000	570 000 (максимален брой)
Жертви

Балканската война или, по-точно, Първата балканска война, е военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга, продължил от 26 септември (9 октомври по нов стил) 1912 до 17 (30) май 1913 г.

Победата на съюзниците слага край на близо петвековното османско господство на Балканския полуостров. Османската империя губи всичките си балкански владения, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Скоро след Лондонския мирен договор е създадена независима албанска държава, а Косово е включено трайно в пределите на Сърбия. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и Втората балканска война, която избухва само месец след приключването на Първата.

Съдържание 1 Причини за войната 2 Дипломатическа подготовка 3 Военна подготовка 3.1 Съотношение на силите. Демографски и икономически потенциал 3.2 Мобилизация и планове на Балканския съюз 3.2.1 България 3.2.2 Сърбия 3.2.3 Черна гора 3.2.4 Гърция 3.3 Мобилизация и планове на Османската империя 3.4 Въоръжение 4 Бойни действия до първото примирие (октомври - ноември 1912) 4.1 Настъпление на българите в Тракия 4.2 Завладяване на Вардарска Македония от сърбите 4.3 Господство на гръцкия флот в Егейско море 4.4 Гръцки и български операции за завладяване на Солун 4.5 Поражение на османците в Родопите и Западна Тракия 4.6 Съюзнически операции в Санджак, Косово, Албания и Епир 4.7 Блокада на българското Черноморие 4.8 Роля на военновъздушните сили 5 Чаталджанско примирие 6 Бойни действия (декември 1912 - март 1913 г.) 6.1 В Епир и Албания 6.2 В Източна Тракия 6.3 Действия на българските военновъздушни сили 7 Лондонски мирен договор 8 Последици 8.1 Жертви на войските 8.2 Участ на мирното население 8.3 Ескалация на конфликта между съюзниците 9 По-големи битки 10 Използвана литература 11 Бележки 12 Вижте също 13 Външни препратки

[редактиране] Причини за войната

Предпоставките за Първата балканска война, формулирани в Карнегиевата анкета, са:

• военно-политическото отслабване на Османската империя;
• потискането на християните в нейните европейски провинции;
• неуспехът на борбата на населението на Македония и Одринско за автономия;
• противоречията между големите европейски държави (т. нар. „Велики сили“), които не успяват да наложат реформи на режима в двете области;
• съюзът между балканските християнски държави в стремежа им за национално обединение и териториално уголемяване за сметка на Османската империя.^[1]

Берлинският договор от 1 юли 1878 г., с който е утвърдено възстановяването на българската държава и се дава независимост на Сърбия и Черна гора, оставя в османските предели значителна част от Балканския полуостров. Тези земи стават обект на противоборство между балканските държави.^[2] Договорът (чл. 23 и 62) задължава османското правителство („Високата порта“) да предостави самоуправление на европейските си вилаети и равноправие на поданиците си независимо от религията, която изповядват.^[3] Изработеният през 1880 г. от европейска комисия проект за реформи в Македония и другите балкански владения на Османската империя остава неосъществен. Със суспендиране на конституцията от 1876 г. в империята се установява авторитарен режим на султан Абдул Хамид II, който допуска само ограничени отстъпки за нетурските народности в църковната организация и училищното дело.^[4]

След първите безуспешни въстания (Кресненско-Разложкото от 1878-1879 г. и Мелнишкото от 1895 г.) през 1899 г. в Македония и Одринско започва въоръжена борба за автономия, ръководена от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Тази борба ескалира през 1902-1903 г. с Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстание. Въстанията завършват с поражение на революционерите, но подтикват Великите сили да наложат на Високата порта реформи в управлението на македонските вилаети. Целта на т. нар. Мюрцщегска реформена програма е запазване на териториалната цялост на Османската империя, като се премахнат част от причините за недоволство на християните и се намали по този начин обществената нагласа за въоръжена борба. Програмата се проваля поради несъгласието на Австро-Унгария с идеята за автономия на Македония, издигната от Великобритания и Русия през юни 1908 г.^[5]

През юли същата година в Османската империя избухва Младотурската революция. Младотурците идват на власт с възстановяване на конституцията и обещание за всеобщо равноправие в империята. От втората половина на 1909 г. обаче новото правителство повежда политика на „отоманизация“ – заличаване на националните институции и самосъзнание посредством административен, полицейски и икономически натиск и превръщане на всички жители на империята в османци.^[6] Реакция на това е възстановяването на ВМОРО (разпусната непосредствено след Младотурската революция) и четническото движение^[7], а също и поредица от въстания на албанците в Косово и същинска Албания, които започват през 1909 г. и стават все по-мащабни до навечерието на Балканската война.^[8]

[редактиране] Дипломатическа подготовка

В първите години на XX век отношенията на България със Сърбия и Гърция са враждебни, тъй като и трите страни се стремят да завладеят Македония. Белград има претенции за т. нар. „Стара Сърбия“ (Косово и Северна Македония, някогашни средища на царството на Стефан Душан), а Атина – не само към земите с етническо гръцко население (Епир, Южна Македония), но и към общините, подопечни на Цариградската патриаршия. Всяка от двете страни развива въоръжена пропаганда, за да прокара влиянието си в районите, които иска да присъедини (виж статиите Гръцка въоръжена пропаганда в Македония и Сръбска въоръжена пропаганда в Македония) и това води до непряк сблъсък с България, която поддържа четите на ВМОРО.^[9] Поотделно обаче балканските страни нямат сили за успешен военен сблъсък с Османската империя (сърбите търпят поражение в Сръбско-турската война през 1876 г., а гърците – в Гръцко-турската война от 1897 г.).^[10] Допълнително условие, което благоприятства сближението между България, Сърбия и Гърция, е промяната на международната обстановка в Европа. Към 1907 г. съгласието между Великите сили, чийто продукт е Берлинският договор, отстъпва място на два враждуващи военно-политически блока – Централните сили (Германия и Австро-Унгария) и Антантата (Русия, Великобритания и Франция). В желанието си да привлече нови съюзници Антантата стимулира обединяването на балканските държави в отбранителен съюз. От своя страна, Централните сили поддържат Османската империя.^[11]

Първия тласък за създаването на Балканския съюз дава анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария (23/24 септември 1908 г.). Под заплахата от военен конфликт с австро-унгарците и Германия, Русия е принудена да признае анексията без да добие компенсации за себе си и за съюзниците си Сърбия и Черна гора.^[12] Понеже руската армия все още не е подготвена за война с Централните сили, Санкт Петербург се заема да създаде съюз между балканските държави, който да възпрепятства по-нататъшното разширение на Австро-Унгария в региона. Сърбия, която е пряко застрашена от промяната в териториалното статукво, търси подкрепа последователно от Османската империя и България. Проектът за сръбско-османски договор се проваля, тъй като в началото на 1909 г. османското правителство постига споразумение с Виена по босненския въпрос.^[12] Балканската криза, предизвикана от обявяването на независимостта на България и анексията на Босна и Херцеговина, завършва негативно и за Гърция. Под натиска на Великите сили гръцкото правителство се отказва временно от намеренията си да присъедини автономния остров Крит, въпреки че критският парламент отхвърля османския суверенитет и се обявява за съединение с Гърция (вижте Критски въстания).^[13]

Подновяването на гоненията срещу българите в Македония (прекъснали за кратък период след Младотурската революция) и неуспешните опити за прекратяването им чрез дипломатическо въздействие върху Цариград подтикват България също да търси съюз със Сърбия и Русия.^[14] В продължение на близо три години (до есента на 1911 г.) преговорите са безуспешни по няколко причини. Една от тях е, че правителството на Александър Малинов, а на първо време и правителството на Иван Евстратиев Гешов, отхвърлят сръбските претенции за Северозападна Македония. Сръбското правителство иска да получи Скопие, Велес, Прилеп и Охрид като коридор към излаз на Адриатическо море.^[15] В този спор Русия застава на страната на Сърбия, в която вижда пряка преграда за австро-унгарската експанзия. Основната цел на България – война за освобождаване на Македония и Одринско, не съвпада с желанието на руската дипломация за запазване на териториалната цялост на Османската империя. Санкт Петербург настоява бъдещият съюз да има строго отбранителен характер и затова отказва да даде гаранции срещу румънско нападение, въпреки предупрежденията на Румъния, че няма да допусне разширение на България без отстъпки от българска страна.^[16]

Правителствената смяна в София, терористичните акции на ВМОРО в Македония (т. нар. „магарешки атентати“) и началото на Итало-турската война за Либия водят до пробив в сръбско-българските преговори през 1911 г. През март на власт в България идва кабинетът на Гешов, съставен от две крайно русофилски партии – Народната и Прогресивно-либералната. Под руско влияние новото правителство подновява преговорите с Белград.^[17] Италианското нападение срещу Османската империя през септември създава благоприятна възможност за военно решение на спора на Балканите. В стремежа си да ускори преговорите със сърбите правителството на Гешов за пръв път допуска подялба на Македония между България и Сърбия.^[18] Бомбен атентат в Щип през ноември 1911 г. предизвиква погром над местните българи с десетки загинали и стотици ранени, което засилва обществения натиск върху българското правителство да защити сънародниците си в Македония. (Същия ефект имат атентатът и клането в Кочани през юли 1912 г.)^[19]

На 29 февруари 1912 г. България и Сърбия сключват военен съюз, насочен срещу Австро-Унгария, Румъния и Османската империя. В тайно приложение към договора двете страни си разпределят териториалните завоевания от предстоящата война срещу турците. В Северозападна Македония е очертана спорна зона. Решението на кого ще принадлежи тя е оставено на руския император като арбитър между София и Белград. Българо-сръбското споразумение е последвано от интензивни преговори между България и Гърция с британско посредничество. За сближението между двете страни допринася преследването на българи и гърци в Османската империя от страна на младотурския режим. На 16 май министър-председателят Иван Евстратиев Гешов и гръцкият пълномощен министър в София Деметриос Панас подписват съюзен договор срещу Османската империя. Договорът оставя неуреден спора между двете страни за властта над Южна Македония и Солун.^[20] Балканският съюз е оформен окончателно с българо-черногорската спогодба от август 1912 г., с която Черна гора се съгласява да започне бойните действия преди останалите съюзници и в замяна на това получава парична помощ от България.^[21] Българските опити за разбирателство с Румъния не са достатъчно настоятелни, въпреки предупрежденията на руския външен министър Сергей Сазонов, че Русия няма да помага на България срещу румънско нападение.^[20]

През лятото на 1912 г. албански въстаници завземат Косово и Скопие. Османското правителство проявява склонност за отстъпки към исканията за албанска автономия. Опасението, че албанците ще посегнат на Косово и Македония, кара балканските съюзници да ускорят военните си приготовления.^[9][22] В края на септември 1912 г. са направени последни опити за избягване на въоръжен конфликт. На 25 септември, след началото на мобилизацията на войските на балканските страни, Австро-Унгария и Русия издават декларация, в която предупреждават, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите, и обещават, че ще подновят усилията за реформи в Македония. На следващия ден черногорската армия дава начало на бойните действия, като напада Шкодренската крепост. На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври.^[1][23] България и Гърция обявяват на свой ред война на 5 октомври, а Сърбия се присъединява два дни по-късно.^[24]

[редактиране] Военна подготовка

[редактиране] Съотношение на силите. Демографски и икономически потенциал

страни	площ (км2)	население (1912 г.)	мобилизационен резерв
България	96 345	4 430 000	714 000
Сърбия	48 303	2 910 000	400 000
Гърция	63 211	2 630 000	300 000
Черна гора	9 000	247 000	30 000
Балкански съюз	216 859	10 217 000	1 444 000
Османска империя	26 737 000	24 800 000	1 000 000

източник: Балканската война 1912-1913, Държавно военно издателство, Сф 1961, стр. 66, 70-74

Балканските съюзници са малки държави, зависими финансово от големите европейски страни (Франция, Германия, Австро-Унгария), с аграрна икономика (с изключение на Гърция, ориентирана изключително към външната търговия) и неразвита промишленост, неспособна да издържа дълготрайна война. Последното проличава по време на войната, когато българската и останалите съюзнически армии изпитват остър недостиг на облекло, снаряжение и боеприпаси.^[25] Османската империя страда от аналогични икономически и финансови слабости. Значителният ѝ превес в площ и население спрямо балканските държавици е подронен от слаба администрация, национални противоречия, изостаналата икономика и недоразвитата транспортна мрежа.^[26]

[редактиране] Мобилизация и планове на Балканския съюз

Балканският съюз обявява мобилизация на войските си на 17-18 септември.^[24] Четирите държави вдигат на оръжие повече от 1,2 милиона души с над 2 000 оръдия.^[27] За числеността на „действащите“ армии, които участват активно в бойните действия, се сочат твърде различни цифри – от 632 000^[28] до 750 000^[29] войници и офицери. Въпреки че военните конвенции на България със Сърбия и Гърция съдържат някои конкретни договорености за съгласуване на действията, съюзниците не разполагат с общ план за бойните операции, а всяка страна действа по собствено усмотрение. По тази причина разпределението на силите не е оптимално и основната тежест на войната срещу Турция се пада на българската армия в Източна Тракия. Сърби и гърци съсредоточават своите войски за действие в Западния оперативен театър, който поради отдалечеността си от центъра на османската държава е второстепенен от военна гледна точка, но има първостепенно политическо значение, защото от развоя на военните действия в него зависи кой ще владее Македония.^[30]

[редактиране] България

Първите оперативни планове на българското армейско командване за война с Османската империя са разработени през 1903-1904 г. Те предвиждат съсредоточаване на главните сили за стратегическа отбрана в Източна Тракия и провеждане на партизанска война в Македония, а при благоприятно стечение на обстоятелствата – и настъпление с редовни войски в тази област. Реорганизациите в българската войска и преоценката на силите налагат изменение на тези планове. През 1908 г. е възприета нападателна доктрина с настъпление на две армии срещу Одрин и една в Македония. През 1911 г. тя е преработена със съсредоточаване на голяма част от силите на източния, вместо на западния бряг на Тунджа.^[31]

На 29 април 1912 г. България и Сърбия сключват военна конвенция. С нея българското командване се съгласява да изпрати най-малко 100 000 бойци на Вардарския оперативен театър за съвместни действия със сръбската армия.^[32] Белград обаче отказва да се обвърже договорно с българското искане за три сръбски дивизии в Тракия, където се предполага, че ще бъде съсредоточен основният османски натиск. На 15 септември – непосредствено преди мобилизацията – генералните щабове на двете страни внасят последни промени в първоначалното споразумение. Вместо 100-хилядна армия, България оставя за действие в Македония само една 30-хилядна дивизия (7-ма Рилска дивизия в състава на 2-ра съюзна армия под сръбско командване) с изходна база района на Кюстендил и Дупница.^[31][33]

Българската армия, мобилизирана през втората половина на септември, наброява около 600 000 военнослужещи^{[34][35][36][37]} с 1 116 оръдия.^[38][39]. В Действащата армия, която провежда бойните операции, служат 366 000 войници и офицери. Останалите са разпределени в доброволческите, опълченските, допълващите и граничните части.^[40][41] Български бежанци от Османската империя, които не са приети в редовните войски, сформират Македоно-одринското опълчение с численост 14 670 души.^[42]

До 4 октомври главните сили на Действащата армия заемат позиции, както следва:

• Първа армия – 67 000 войници (към 8 октомври^[43]) под командването на генерала от пехотата Васил Кутинчев – е разположена по двата бряга на река Тунджа в района на Къзълагач, а щабът ѝ е в Ямбол. В състава ѝ влизат три пехотни дивизии: 1-ва под командването на генерал-майор Стефан Тошев, 3-та (генерал-майор Иван Сарафов) и 10-та (генерал-майор Стою Брадистилов).^[24][44]

• Втора армия, командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов, в състав две пехотни дивизии (8-ма, начело с генерал-майор Димитър Кирков, и 9-та на генерал-майор Радой Сираков), Хасковския отряд и Сборна конна бригада, заема изходни позиции в района заема Търново Сеймен-Харманли.^[24][45]

• Трета армия – над 83 000 войници (към 8 октомври^[43]) под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев – е съсредоточена източно от Ямбол - вляво и в отстъп от 1-а армия, с щаб в Стралджа. В състава ѝ влизат три пехотни дивизии: 4-та под командването на генерал-майор Климент Бояджиев, 5-та (генерал-майор Павел Христов) и 6-та (генерал-майор Православ Танев).^[24][44]

Окончателният план за българското настъпление в Тракия предвижда нанасяне на основния удар с 1-ва и 3-та армия в пространството между Одрин и Лозенград в общо направление Цариград. Командването разчита да постигне успех чрез изненада. Затова армията на Кутинчев е изнесена напред, на един преход от българо-турската граница, а войските на Димитриев са оставени на два прехода от границата, прикрити зад самостоятелната Конна дивизия (генерал Атанас Назлъмов). Задачата на 2-ра армия е да изолира Одрин и да нанесе (с Хасковския отряд) спомагателен удар към Кърджали. Общият фронт, който трите армии покриват, е с ширина от 120 км.^[24][31] Генералният щаб прави разчети и за негативен изход от приграничните боеве. В такъв случай се предвижда турското настъпление да бъде спряно пред укрепения Търново Сеймен и в района на Ямбол.^[46]

За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край българското командване отделя две дивизии и други части. Родопският отряд (генерал Стилиян Ковачев), в който влизат две бригади и полк от 2-а пехотна дивизия, е съсредоточен срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места.^[47] 7-а пехотна дивизия под комадването на генерал Георги Тодоров изчаква край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на Струма към Солун.^[24]

За разузнаване и диверсионни действия в тила на противника от 22 септември започва прехвърляне през границата на чети, организирани от Генералния щаб със съдействието на македоно-одринската общност в България. Броят на четите, изпратени от България, достига 59. Повечето от тях са пратени в Македония, където вече действат няколко десетки чети на ВМОРО. Общият брой на четниците достига около 3 000 души.^[48]

През октомври 1912 г. българският боен флот разполага с един крайцер и шест леки миноносеца.^[49] Главните пристанища Варна и Бургас са защитени от брегови батареи.

При обявяването на мобилизацията на 17 септември 1912 година, Въздухоплавателният парк на Царството се състои от Щаб на парка (с началник майор Васил Златаров), Балонно отделение (с командир поручик Йордан Казанджиев) и Аеропланно отделение (с командир поручик Симеон Петров). По това време българската армия разполага едва с два сферични балона („София 1“ и запасният „Годар“) и един самолет („Блерио XXI“).^[50] В хода на войната броят на самолетите в българската армия достига 29, а на летците – 26, в т. ч. 12 българи и 14 чужденци (от Русия, Италия, Франция и Великобритания).^[51]

Върховен главнокомандващ на българската армия е цар Фердинанд, но фактическото ръководство на войските е в ръцете на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и на началника на Генералния щаб генерал Иван Фичев, които се разполагат в Стара Загора.^[52]

[редактиране] Сърбия

Сърбия мобилизира 366 000 души с 544 оръдия, от които около 190 000 души в действащи подразделения.^[27] Тези сили образуват три армии и два самостоятелни отряда:

• Първа сръбска армия е концентрирана около Враня (най-южния район на тогавашна Сърбия, най-близко до Македония). Тя е най-силното сръбско съединение с приблизително 90 000 бойци. Те формират пет пехотни (Моравска І призив, Дунавска І, Дринска І, Дунавска ІІ призив и Тимошка ІІ) и една конна дивизия.^[53] Номинално командването принадлежи на престолонаследника Александър Караджорджевич, но фактическият командир е началникът на щаба генерал Петър Бойович).

• Втора съюзна армия е съставена от една сръбска (Тимошка I призив) и една българска (7-ма Рилска) дивизия с обща приблизителна численост от 50 000 бойци под командването на сръбския генерал Степа Степанович. Дислоцирана е в района на Дупница и Кюстендил.^[53]

• Трета сръбска армия на генерал Божидар Янкович заема с три дивизии (Шумадийска І, Моравска І, Дринска ІІ призив) и една бригада (общо 60 000 войници) района на Куршумлия и Медведжа.^[53]

• Ибърски отряд (Шумадийска дивизия I призив и др. части – около 12 000 войници) се разполага около Кралево, срещу Нови пазар и Косовска Митровица.^[53]

• Яворски отряд (една самостоятелна бригада – около 8 000 войници) заема позиции още по на запад, край Пожега.^[53]

При разпределението на тези сили сръбското Върховно командване (с началник-щаб генерал Радомир Путник) изхожда от предположението, че поне на първо време османците ще предпочетат пасивна отбрана на македонските и албанските си владения. Като най-удобно и стратегически важно за отбрана се оценява направлението от Враня през Куманово към Щип, отредено за 1-ва армия. 2-ра съюзна армия трябва да обходи от запад през Крива паланка и Кочани, а 3-та – от североизток през Прищина и Скопие. Тъй като 3-та армия трябва да измине повече разстояние, настъплението на 1-ва армия от Враня към Куманово е умишлено забавено. Ибърският отряд има за задача да нахлуе в Косово. Яворската бригада остава като заслон срещу Австро-Унгария, а впоследствие се включва в офанзивата в Новопазарския санджак.^[53][54]

Сръбската авиация набрява четири аероплана, които влизат в действие в последните дни на войната, при обсадата на Шкодра.^[55]

[редактиране] Черна гора

В началото на войната Черна гора изкарва на бойното поле 30 000 войници и 140 оръдия.^[24] Малко по-късно към тях се присъединяват около 4 500 доброволци от Босна и Херцеговина и други славянски области на Австро-Унгария. Основната цел на черногорската армия е овладяването на Шкодра, което би осигурило господство на Черна гора в Северна Албания и условия за жизнена икономика, независима от чуждестранни субсидии.^[56] За целта са отредени три от четирите ѝ дивизии – общо 22 000 войници, които настъпват към крепостта по северния и южния бряг на Шкодренското езеро. Четвъртата дивизия и една бригада са насочени към Новопазарския санджак, който отделя Черна гора от Сърбия.^[57][58]

[редактиране] Гърция

Гърция е смятана за ключов елемент от Балканския съюз, поради сравнително силния си военноморски флот. Българо-гръцката военна конвенция от 22 септември 1912 г. отрежда на гръцкия флот (в състав: един модерен тежък кръстосвач, три остарели броненосеца, четиринайсет ескадрени миноносеца и др. кораби, начело с адмирал Павлос Кунтуриотис) задачата да възпрепятства подвоза на османски войски на Балканите през Егейско море.^[59]

Гръцките сухопътни сили образуват две армии. Тесалийската армия (около 100 000 бойци начело с престолонаследника Константинос) е струпана около Лариса за офанзива в Южна Македония с главна цел – Солун. Епирската армия (13 000 войници начело с генерал Константинос Сапундзакис) е предназначена за настъпление в Епир и Южна Албания.^[60] Двете съединения разполагат общо с около 250 оръдия.^[27][61] До края на войната числеността на гръцките войски достига 215 000 души.^[62] Четири самолета са придадени към Тесалийската армия, а в хода на бойните действия флотата се сдобива с разузнавателен хидроплан.^[63]

[редактиране] Мобилизация и планове на Османската империя

В момента, в който съюзниците свикват войските си, част от османските сили вече са мобилизирани за войната срещу Италия. На 10 и 12 септември е разпоредена частична мобилизация на запасняци от Тракия, Македония, Косово и Албания, а на 18 септември е обявена обща мобилизация.^[64] На 5 октомври, когато България и Гърция нападат, в Лозана е сключен мирен договор с Италия^[65], което позволява на Османската империя да съсредоточи усилията си против балканските съюзници.

В плановете на османското командване се разчита на успех при обща численост на воюващата османска армия от 750 000 души. Поради лоша организация и проблеми в транспорта (недостиг на персонал в железниците и на товарни животни) обаче мобилизацията и съсредоточаването на войските напредва значително по-бавно, отколкото в България, Сърбия и Гърция.^[66] До началото на бойните действия османците успяват да съберат 430 000 войници^[67] с 930 оръдия (според някои източници – само 300 000 войници^[68]). Впоследствие силите им нарастват до 570 000 войници и 4 000 оръдия.^[27]

Османският план за война срещу балканските съюзници предвижда: 1) съсредоточаване на главните сили на север срещу българите и сърбите в Тракия и Македония, и 2) сдържащи операции срещу Гърция и Черна гора, за които са отделени по-слаби прикриващи части.

Срещу българите в Тракия е изправена Източната армия начело с Абдулах паша. Към 4 октомври тя наброява едва 128 000 вместо предвидените по план 342 000.^[69] В състава ѝ влизат непопълнените съединения на I, II, III, IV и XVII корпус, войски от Одринския укрепен район (шест дивизии и допълнителни части), самостоятелна конна дивизия и Кърджалийският отряд. До завършване на съсредоточаването северозападно от Виза Източната армия трябва да удържи Одринската крепост. Кърджалийският отряд (съставен от две дивизии и един полк) заема поречието на Арда, като прегражда пътя на българите към Егейско море и по този начин защитава сухопътните комуникации между Цариград и Македония. Българските войски, настъпващи между Тунджа и Странджа, трябва да бъдат подмамени да настъпят в дълбочина и да бъдат обкръжени с концентрични удари по фланговете.^[66] В случай на благоприятно стечение на обстоятелствата османското командване предвижда настъпление в Царство България по двата бряга на Марица, завземане на Хасково и Търново Сеймен (Симеоновград), и изтласкване на българските армии на север, към Стара планина.^[70] То обаче подценява размера на българските сили в Тракия и остава в неведение за разположението и задачата на 3-та българска армия, която настъпва срещу Лозенград.^[66]

Срещу сръбско-българското настъпление в Македония е съсредоточена Западната (Вардарска) армия начело със Зеки паша. Предвиждайки основния удар на сърбите откъм Враня, той събира главните си сили (V, VI и VII корпус – общо около 58 000 души) за насрещен удар от района между Щип и Куманово. Струмският корпус (28 000^[71]) трябва да нанесе спомагателен удар от Кресненския пролом по 2-ра съюзническа армия и така да подсигури десния фланг на османците в боевете около Куманово и Враня.^[72]

За защита откъм Гърция са определени Янинският корпус (22 000 души на Есат паша за отбрана на Епир и Южна Албания) и VIII корпус (29 000 души на Хасан Тахсин паша, прегражда планинските проходи между Тесалия и Солун).^[73] За прикритие на Северна Албания от черногорците в Шкодренската крепост са съсредоточени 25 000 войници.^[71]

Османският флот се състои от три броненосеца, два крайцера, една броненосна корвета, три миноносни крайцера, осем ескадрени миноносеца, единайсет миноносеца и четиринадесет канонерски лодки.^[49] Задачата на тези сили е да осигурят османските комуникации по Черно, Мраморно и Егейско море.

В началото на войната Османската империя разполага с десет самолета. Два от тях са базирани край Солун, а другите осем – в Йешилкьой.^[74]

[редактиране] Въоръжение

Основното огнестрелно оръжие на пехотата в Първата балканска война са австрийската пушка „Манлихер“ в няколко разновидности (в българската армия - образци от 1888 и 1895 г.^[75], в гръцката – „Манлихер-Шьонауер“^[76]) и германската „Маузер“ (в османската и сръбската армия^[77]). Масово се използват също „Хенри-Мартини“ (от османците), „Бердана“ (от българите и сърбите) и други модели с калибър между 6,5 и 7,62 мм. Конницата е въоръжена с карабини „Манлихер“ и „Маузер“.^[77] Балканските и османските армии са въоръжени и с тежки картечници „Максим“ (232 броя в българската армия), „Хочкис“ (420 османски), „Норденфелд“ и други системи.^[78][79]

Артилерията на воюващите страни е произведена от френската фирма „Шнайдер“ и германската „Круп“. В годините до войната „Шнайдер“ осигурява превъоръжаването на България, Сърбия и Гърция с модерни за времето си скорострелни полски и планински оръдия, основно в калибър 75-мм. (В периода 1897-1907 г. разходите на България за Шнайдерово оръжие са три пъти по-големи, отколкото за германско и австрийско. Оръжейните сделки са обвързани със заемите, които страната получава от френски банки.^[80]) Въпреки това голяма част от артилерията на балканските съюзници се състои от остарели, нескорострелни оръдия. Същото важи и за османската армия, но след 1908 г. тя успява да си набави над 800 модерни оръдия от „Круп“ (между 75 и 105-мм.).^[77]

[редактиране] Бойни действия до първото примирие (октомври - ноември 1912)

Географските особености и военно-стратегическите решения на противниците водят до обособяване на няколко театъра на бойните действия в периметъра между Цариград, акваторията на Варна, Шкодра и Арта (на Йонийско море). Опитите на османското командване да спечели стратегическата инициатива в първите дни на войната не сполучват, поради което теренът и интензивността на сраженията се диктуват от съюзниците. Българската армия нанася главния удар в Източна Тракия. По-малки съединения действат в Родопите и Западна Тракия. Български и гръцки войски настъпват срещу Солун, съответно от север, по течението на Струма, и от юг, по коритото на Бистрица. Тези операции са подпомогнати от гръцкия флот в Егейско море. Основната част на сръбската армия нахлува във Вардарска Македония. Заедно с черногорците, сърбите овладяват Санджак и Косово и си проправят път през Северна Албания. Борбата между гърци и турци за крепостта Янина оформя допълнителен театър на бойните действия в Епир.

[редактиране] Настъпление на българите в Тракия

Основни статии: Лозенградска операция, Люлебургаско-Бунархисарска операция и Чаталджанска операция

В Източна Тракия от началото на октомври до затишието в бойните действия през ноември се състоят три големи сражения между българските и турските войски. В хода на Лозенградската операция на 9-10 октомври турската Източна армия начело с Абдулах паша настъпва от Одрин и Лозенград на север, но преди да стигне границата се сблъсква с настъпващата насреща ѝ 1-ва българска армия, която отбива опита за излаз на Одринския гарнизон. Десният турски фланг попада под ударите на 3-та българска армия, извършила преход през Странджа иззад 1-ва армия. Основните боеве се водят край селата Муратчалъ и Кайпа, Гечкинли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Ериклер. Турските войски са обърнати в бягство и на 11 октомври българите завладяват без бой Лозенград и укрепленията му^[81].^[82][46]

След победата при Лозенград българите не преследват отблизо разбития противник. Това дава възможност на турските войски да се реорганизират и привлекат подкрепления на линията на река Караагач, която прегражда пътя към Цариград. Новосъздадената 1-ва Източна армия заема района около Люлебургас, а 2-ра Източна армия се разполага в околностите на Бунархисар. На 15 октомври те се сблъскват с напредващата 3-та, подкрепена по-късно и от 1-ва българска армия. Сражението продължава шест дни при числен превес на турците и променлив успех. Противниците от двете страни на фронтовата линия дават общо над 40 000 убити и ранени. Опитът на турския командващ Махмуд Мухтар паша да пробие левия фланг на българите, за да си върне Лозенград, е пресечен. Под общото командване на генерал Димитриев двете български армии постигат решителен успех с пробив в центъра на турската отбрана.^[52][83]

След Люлебургаско-Бунархисарската операция българските войски отново не преследват противника. Причини за това са: умората на войниците; тежкото състояние на пътищата, разкаляни от дъждовете; нерешителността на Главното командване; слабото разузнаване; влошаването на снабдяването поради разтягането на комуникационните линии в хода на настъплението; разпространението на холерата, която отнася хиляди жертви. Настъплението на 1-ва и 3-та армия към Цариград е подновено на 24 октомври. Два дни по-рано (на 22 октомври) новото турско правителство начело с Кямил паша се обръща към Франция и Русия с молба да посредничат за примирие, но цар Фердинанд пренебрегва както турското предложение, така и руското предупреждение да се въздържа от щурм на османската столица.^[84] На 4 и 5 ноември българските войски атакуват Чаталджанската укрепена позиция, която се простира между Черно и Мраморно море 40 км западно от Цариград. Въпреки отделни успехи, те не успяват да постигнат пробив и са отблъснати, губейки 12 000 души.^[85]

Междувременно, на 9 и 18 октомври, българските сили край Одрин отбиват два излаза на османския гарнизон. До средата на ноември 2-ра българска армия блокира напълно крепостта. Обсадата на Одрин трае още четири месеца.^[86]

Успешното настъпление на българските войски в Тракия кара турското командване да задържи подкрепленията, които са предвидени първоначално за борба срещу Сърбия и Гърция, и да ги пренасочи за отбрана на Тракия и столицата на империята от българите^[87].

[редактиране] Завладяване на Вардарска Македония от сърбите

Основни статии: Битка при Куманово и Битка при Битоля (1912)

Сръбската 1-ва армия преминава в настъпление на 7 октомври от района на Враня и навлиза в Македония^[88]. Ден по-късно Тимошката дивизия (от 2-ра съюзна армия) нахлува откъм Кюстендил, завзема Крива паланка, Страцин и Кратово, но на 10 октомври е спряна от османската 15-та дивизия на височините западно от този град.^[89] По същото време главните сили на турската Вардарска и на сръбската 1-ва армия се сблъскват в Кумановската битка. Предните сръбски части са силно притиснати, но удържат противниковия натиск. На следващия ден (11 октомври) 1-ва армия разгръща основните си сили и пробива турския център.^[90] Заедно с Куманово в сръбски ръце попада най-прекият път за Македония и жп линията, свързваща Солун и Косово поле. На 13 октомври сърбите начело с княз Александър Караджорджевич влизат в Скопие.^[91] След 3-дневни боеве (21-23 октомври) в планините северно от Прилеп те преодоляват съпротивата на заслоните, оставени от Зеки паша, и завземат града.^[92] Разбитите турски войски се оттеглят към Битоля. Една част от тях остава изолирана в долината на Черни Дрин. Тези в Битоля са притиснати от две страни с напредването на сърбите от север и на гърците откъм Острово и Лерин. В битката при село Екши Су, недалеч от Лерин, на 23-24 октомври гръцката 5-та дивизия е разгромена и отхвърлена към Кожани от турския VI корпус на Джавид паша. Но Битолското сражение със сърбите на 4 и 5 ноември завършва с поражение на Вардарската армия. Битоля пада в сръбски ръце на 7 ноември. След като губи по-голямата част от войските си, в началото на декември Зеки паша се добира през Корча и Берат до Южна Албания.^[93][94]

Операциите на сръбските и гръцките войски в Македония са улеснени от действията на ВМОРО в тила на турците. Заедно с милициите от местното население, които мобилизира, силите на Вътрешната революционна организация достигат около 15 000 души. Някои от отрядите, предвождани от Ефрем Чучков, Петър Чаулев, Методи Стойчев, Васил Чекаларов, Христо Силянов и други войводи, наброяват до няколкостотин души, в прилепската чета на Милан Гюрлуков влизат около хиляда бойци. Те освобождават редица градове (Велес, Кратово, Щип, Крушево, Охрид) още преди идването на сърбите. Част от четите на ВМОРО вземат пряко участие в битката при Куманово, а отрядът на Гюрлуков спомага за овладяването на проходите за Прилеп. Отрядите на Чаулев, Силянов и други войводи пленяват стотици турски войници в Охридско и 2 500 край Костур.^[95]

След разгрома на османската Вардарска армия и оттеглянето на остатъците ѝ в южна Албания сръбското командване отделя значителни сили в помощ на съюзниците в Тракия и Албания. Още през октомври 1912 г. – преди битката при Битоля – под стените на Одрин са прехвърлени Тимошката и Дунавската дивизия под командването на генерал Степа Степанович.^[96] Други три сръбски дивизии подсилват черногорската обсада на Шкодра в началото на 1913 г.^[97]

[редактиране] Господство на гръцкия флот в Егейско море

От октомври до средата на ноември гръцкият боен флот овладява редица егейски острови, в т. ч. Тасос, Самотраки, Тенедос, Хиос, Лесбос и др. Установявайки базата си на остров Лемнос на 14 октомври^[98], гръцкият адмирал Павлос Кунтуриотис блокира Дарданелите и прекъсва морските комуникации между османските владения в Мала Азия и Македония.^[99]

Гръцкият успех е улеснен от факта, че в първите седмици на войната османското командване отрежда главните сили на своя флот за охрана на войските и военните доставки през Черно море, а в началото на ноември и за отблъскване на пристъпа на българската армия срещу Чаталджа.^[100]

Опитите на турския флот да пробие блокадата са отбити в сраженията при Ели (3 декември 1912 г.) и Лемнос (5 януари 1913 г.).^[99] По този начин Гърция печели господство в Егейско море и не позволява прехвърляне на турски войскови подкрепления от Мала Азия за Македония. След завладяването на Македония съюзниците използват егейски маршрути (през солунското пристанище) за изпращане на свои войски в Източна Тракия (7-ма рилска дивизия)^[101] и в Албания (срещу Шкодра)^[97]. Запазвайки контрола си върху Дарданелите, турският флот пренася безпрепятствено войски срещу българите в Източна Тракия.^[83]

[редактиране] Гръцки и български операции за завладяване на Солун

Гръцката армия започва настъпление от Тесалия към Солун на 5 октомври. В боя при Еласона на следващия ден гърците отблъскват прикриващия турски отряд и напредват до прохода Сарандапоро. В битката при Сарандапоро на 9-10 октомври малобройните турски войски са разбити и гръцката Тесалийска армия навлиза в долината на река Бистрица (Халиакмон). На 19 и 20 октомври тя извоюва решителна победа край Енидже Вардар, която ѝ открива окончателно пътя към Солун. Седмица по-късно (27 октомври) османският командир Тахсин паша предава града на принц Константинос.^[102][103]

Настъпващата от север Седма Рилска дивизия достига Солун няколко часа след гърците. Нейната офанзива започва на 5 октомври с овладяване на Царско село и Горна Джумая. Последвалият опит на турския Струмски корпус за контраофанзива край Симитли е осуетен. Дивизията се развръща в три колони между Струма на изток и Брегалница на запад. На 10 октомври е завзето Пехчево. На следващия ден десният фланг на Рилската дивизия нанася поражение на 16-та низамска дивизия и завзема Кочани. В боеве край Крупник на 12-13 октомври лявата колона отблъсква Струмския корпус. Заплашени с обкръжение от запад (откъм Пехчево) и от изток (откъм Разлог), турците изоставят Кресненския пролом. Българите заемат пролома на 14 октомври.^[104]

На 15 октомври настъплението на Рилската дивизия е спряно със заповед на командващия 2-ра съюзна армия генерал Степанович. Това дава възможност на Струмския корпус да се изтегли необезпокояван на юг. Три дни по-късно заместник-главнокомандващият на българската армия генерал Савов отменя заповедта на сръбския генерал и нарежда на дивизията да настъпи към Солун. На 22-23 октомври българите преодоляват Рупелския пролом и завземат Демир Хисар при минимална съпротива от турския ариергард.^[105] На 25 октомври авангардът на 7-ма дивизия влиза в Кукуш заедно със сръбска конница (от Дунавския конен полк). Ден по-късно той наближава на 12 км северно от Солун. На 27 октомври – след споразумението между турци и гърци за предаване на града и гарнизона – части от дивизията водят бой край Айватово с турски заслон и го разбиват.^[106]

При тези операции източният фланг на Рилската дивизия е обезопасен от Родопския отряд. На 5 октомври командирът на отряда изпраща Трета бригада от Втора Тракийска дивизия от Лъджене и Ракитово през Якоруда към Мехомия. След победа в боя при Елешница, бригадата овладява Мехомия и Предела на 11 октомври. Седмица по-късно (18 октомври) тя завзема Неврокоп и поема към Солун по маршрут, паралелен на настъплението на Рилската дивизия.^[107] На 21-22 октомври 3-та бригада обхожда планината Боздаг и завзема прохода към Просечен. На 23 октомври е превзет гр. Драма, а железопътната линия между Тракия и Македония е прекъсната. На 25 октомври бригадата достига Сяр. След падането на Солун тя се съсредоточава за настъпление на изток, към Ксанти и Гюмюрджина.^[108]

[редактиране] Поражение на османците в Родопите и Западна Тракия

В първите седмици на войната българските съединения, дислоцирани в Централните и Източните Родопи – Хасковският отряд и левият фланг на Родопския отряд (1-ва бригада на 2-ра пехотна дивизия и 9-ти полк) – имат задачата да прикриват направленията през Чепеларе и Хасково за Пловдив срещу евентуална контраофанзива на османците, която би застрашила тила на настъпващите в Източна Тракия български армии.^[109] Затова до началото на ноември настъпателните действия на българите в Родопите са с ограничен обхват и целят завземане на по-добри позиции за отбрана.

На 8 октомври 1912 г. Хасковският отряд нанася поражение на турския Кърджалийски корпус и влиза в Кърджали. Турските войски под командването на Мехмед Явер паша се оттеглят в Мъстанли. Българите не го преследват, а след няколко дни по-голямата част от Хасковския отряд е прехвърлена към Одрин, за да вземе участие в обкръжаването на крепостта. За отбрана на средното течение на Арда са оставени малобройни прикриващи части (Кърджалийски отряд), но Явер паша не ги атакува.^[110]

До 8 октомври Родопският отряд завладява Дьовлен с цялата Тъмръшка област. Към 13 октомври отрядът овладява Пашмакли и околните села, а няколко дни по-късно прави неуспешен набег за прекъсване на железопътната линия при село Бук, между Драма и Ксанти. Отрядът се укрепява на достигнатите позиции и на 19-21 октомври отбива турското контранастъпление към Голям Палас и Смилян.^[111]

В началото на ноември – след овладяването на Солун от гърците и изтласкването на главните османски сили към Цариград – българското главно командване дава ход на операция за прочистване на Родопите от турски войски и завладяване на Беломорска Тракия. Кърджалийският отряд на генерал Никола Генев, подсилен с 3-та бригада от Македоно-одринското опълчение, предприема настъпление на 4 ноември и през следващите четири дни разбива турците при Мъстанлъ и на превала Балкан Тореси.^[112] На 8 ноември отрядът завзема Гюмюрджина^[113] и след кратка пауза продължава настъплението си към беломорското пристанище Дедеагач. Преследван от войските на генерал Генев, Явер паша се оттегля с главните си сили (над 9 000 войници и офицери с 8 оръдия) на югоизток с цел да достигне османската база на Галиполския полуостров. При Мерхамлъ, на десния бряг на Марица, на 14 ноември турският корпус е пресрещнат от отряда на полковник Александър Танев (Сборна конна бригада и една бригада от Македоно-одринското опълчение) и след кратко сражение е принуден да капитулира.^[114]

В резултат на победите при Балкан Тореси и Мерхамлъ българските войски завладяват Родопите и Западна Тракия. Така е подсигурен тилът на армиите при Чаталджа и Одрин и са осигурени снабдителни линии през пристанището Дедеагач и железницата през Димотика и Чорлу.^[115]

[редактиране] Съюзнически операции в Санджак, Косово, Албания и Епир

Основни статии: Обсада на Шкодра и Обсада на Янина

На 26 септември 1912 г. черногорските войски начело с престолонаследника княз Данило и генерал Митар Мартинович настъпват от двете страни на Шкодренското езеро и в началото на октомври достигат подстъпите на Шкодра, отбранявана от 24-хилядна османска армия и 5 хиляди албански доброволци начело с Хасан Риза паша и Есад паша Топтанъ. Първите два щурма (на 11 и 15 октомври) протичат некоординирано и са отбити с тежки загуби, тъй като черногорците не разполагат с достатъчно пехота и артилерия. Със сръбска помощ в началото на ноември те прекъсват връзките на Есад паша с Централна Албания, но не успяват да блокират напълно Шкодра и да спрат снабдяването на гарнизона.^[116]

Битката за Косово започва на 2 октомври с нападение на албански отряди срещу сръбски застави по границата. На 7 октомври 3-та сръбска армия на генерал Божидар Янкович си пробива път край Подуево през долината на река Лаб. На 9 октомври сърбите влизат в Прищина. Османският Прищински отряд (с много албански доброволци в състава) дава последен отпор в прохода при Качаник, но отстъпва при вестта за падането на Скопие (13 октомври).^[117]

В това време (до средата на октомври) черногорската Източна дивизия, командвана от генерал Янко Вукотич, в съдействие със сръбския Яворски отряд, завзема западната част на Новопазарския санджак с градовете Плевля и Бело поле. Сръбската Ибърска група завзема град Нови Пазар на 10 октомври. Малобройните османски войски се оттеглят към западно Косово, преследвани от черногорците. На 20 октомври преследвачите овладяват Печ, а два дни по-късно влизат в Дяково заедно с подразделения от 3-та сръбска армия.^[118]

Успехите в Македония и Косово и блокирането на шкодренския гарнизон позволяват на сръбските войски да нахлуят в северна и централна Албания. По пътя си те срещат съпротива само от албански партизани. На 4 ноември дясната колона на 3-та армия достига град Лежа (Леш, Алесио) и се съединява с черногорските сили в района. Лявата колона прониква до Тирана, а на 15 ноември овладява пристанището Дуръс.^[119] На същия ден (28 ноември по нов стил) албанско национално събрание във Вльора провъзгласява независимостта на Албания и призовава Великите сили на помощ срещу чуждестранните войски, навлезли в страната.^[120]

В Епир на 21 октомври гърците вземат под контрол изхода на Амбракийския залив, превземайки Превеза. Към средата на ноември те достигат подстъпите на Янина. След завземането на Солун в района са прехвърлени допълнително три дивизии. С тяхна помощ крепостта е блокирана от три страни.^[102]

[редактиране] Блокада на българското Черноморие

Основна статия: Битка при Варна (1912)

Въпреки че българският флот представлява по-малко от половин процент от българската армия през 1912, военните моряци участват активно в сраженията по море и суша. Изградена е първата в историята на България минно-артилерийска позиция във Варненския залив.

Турска ескадра налага блокада на Варна на 4 октомври 1912 г., задържайки товарни кораби на път за пристанището. На 6-8 октомври градът и военните съоръжения край него са подложени на артилерийски обстрел откъм морето. За да отвърне на бомбардировките, българското командване премества на крайбрежието тежка артилерия от Шумен. На 8 октомври е обстреляна Каварна, а на 18 октомври – и Бургас.^[100] Едновременно с тези действия турският флот прикрива доставките на оръжие от Германия през румънското пристанище Кюстенджа.^[121]

Опитът на група от четири български миноносци да прехване поредния конвой от Кюстенджа води до битка с турския крайцер Хамидие през нощта на 7 срещу 8 ноември. Товарните кораби се изплъзват, но Хамидие е тежко повреден от торпедо на миноносеца Дръзки и е спасен само благодарение на намесата на съпровождащите турски кораби.^[122] След тази битка блокадата на българското Черноморие е вдигната. Към 18 ноември турският флот се съсредоточава към Дарданелите^[123] и след безуспешните усилия да пробие гръцките заграждения западно от пролива се съсредоточава за поддръжка на сухопътните операции на турската армия в Източна Тракия.

[редактиране] Роля на военновъздушните сили

В Първата балканска война бойната авиация е все още в зародишно състояние. Самолетите се използват предимно за разузнаване на неголямо разстояние (до 60 км). Бомбардирането на вражеските позиции става с единични самоделни бомби и ръчни гранати и има по-скоро морално, отколкото физическо отражение върху противника.^{[51][55][63][74]} Въздушни боеве няма, тъй като самолетите не са оборудвани с бордово въоръжение.^[124]

Първи в действие влизат гръцките летци в Тесалия. На 6 октомври 1912 г. гръцки самолет бомбардира турските позиции. След завземането на Солун авиационните части са пренесени в Превеза, в помощ на войските, които действат срещу крепостта Янина.^[63]

Българското аеропланно отделение се базира на километър югоизточно от Свиленград. В периода от 16 октомври до 17 ноември самолетите на отделението извършват 15 излитания за изпълнение на бойни задачи, които включват предимно разузнаване в района на Одринската позиция, както и в района на Караагач, Юруш, Кадънкьой, Доганджа, Емекчикьой и ъгъла между Марица и Тунджа.^[125] Първата въздушна бомбардировка на османските позиции край Одрин е извършена на 17 ноември.^[51]

Първоначално Балонното отделение на Въздухоплвателния парк се командва от командира на 2^-ра бригада от 9^-та пехотна плевенска дивизия и извършва основно наблюдение на бойното поле в района на Одрин. Балонът „София-1“ е издигнат за пръв път на 15 октомври над позицията, на 2 км източно от Доганджа, като до първото примирие извършва наблюдения в продължение на 10 бойни дни. В периода 16-18 октомври балонът е изнесен при с. Кемал, след което поради лошите метеорологични условия е издигнат отново на 22 октомври. На 23 октомври е придаден към сръбската Тимошка дивизия, но отново поради лошите условия е издигнат чак на 30 октомври, когато освен за наблюдение на бойното поле се използва и за коригиране на огъня на артилерията.^[126]

[редактиране] Чаталджанско примирие

След неуспешната атака при Чаталджа България откликва на турското искане за примирие от края на октомври. София се възползва от предложението на Великите сили за посредничество, отправено непосредствено преди сражението, и установява контакт с османското правителство чрез руския посланик в Цариград. Преговорите за прекратяване на огъня започват на 12 ноември 1912 г. край залива Бююкчекмедже на Мраморно море, на южния край на Чаталджанската позиция. По предварителна уговорка между съюзниците българските делегати (Ст. Данев, генералите М. Савов и Ив. Фичев) представляват и интересите на Сърбия и Черна гора. Гърция изпраща свой представител – пълномощния министър в София Д. Панас. На 20 ноември е сключено споразумение за спиране на бойните действия между България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. Гръцкият делегат отказва да подпише примирието, поради отказа на османските представители (начело с главнокомандващия Назим паша) да предадат крепостта Янина. Други първоначални условия на съюзниците – османско оттегляне от Шкодра, Дуръс, Дебър, Одрин и Чаталджанската позиция – също не са удовлетворени. Договорен е срок от десет дни, в който да започнат преговори за мирен договор в Лондон. През това време войските на воюващите страни запазват позициите си. Османската страна се съгласява да вдигне блокадата на българското Черноморие и да позволи свободен железопътен превоз през Одрин.^[127]

Мирната конференция е открита в двореца „Сейнт Джеймс“ в Лондон на 3 декември. Участие в нея взема и Гърция, макар и да продължава бойните действия в Епир и Егейско море.^[127] Паралелно с конференцията в британската столица се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили. Техните решения поставят предели върху придобивките на балканските съюзници. Едно от тях е, че Османската империя трябва да запази цялото северно крайбрежие на Мраморно море, което ще подсигури контрола ѝ върху Дарданелите и Босфора.^[128] Второто (взето на 8 декември) е за създаване на албанска държава. Под натиск от Австро-Унгария и Италия Сърбия е принудена да се откаже от излаз на Адриатическо море, а Гърция – от аспирациите си към Вльора. В замяна на това на Белград са обещани икономически компенсации (безмитен транспорт и железница през Северна Албания), а на Атина – благоприятно решение за принадлежността на Крит и егейските острови (без Додеканезите).^[129][130]

Преговорите между османската делегация (ръководена от министъра на търговията Мустафа Решид паша) и балканските съюзници (Стоян Данев от българска страна, Стоян Новакович от сръбска, Лазар Миюшкович от черногорска, Елевтериос Венизелос от гръцка) се проточват заради неотстъпчивостта на османците по отношение на Одринска Тракия. На 15 декември Решид паша предлага Одринският вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, а на Албания и Македония да бъде предоставена автономия под суверенитета на султана.^[130] Съюзниците отхвърлят това предложение и приканват османците да се откажат от всякакви претенции за земите западно от линията Мидия—Енос и от островите. На 4 януари 1913 г. посланиците на Австро-Унгария, Германия, Италия, Франция и Англия в Цариград подават колективна нота до османското правителство, с която го приканват да отстъпи Одрин на България и да предостави егейските острови на разпореждане на Великите сили. Правителството на Кямил паша взема решение да се подчини на нотата, но ден по-късно (10 януари) е свалено в резултат на държавен преврат, извършен от младотурските дейци Енвер бей и Талаат бей. Новото османско правителство начело с Махмуд Шевкет паша протака отговора си на условията за мир и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.^[131]

[редактиране] Бойни действия (декември 1912 - март 1913 г.)

[редактиране] В Епир и Албания

След отказа на Гърция да се присъедини към Чаталджанското примирие нейните войски продължават настъпателните действия в Епир. В началото на декември Епирската армия, подсилена с една дивизия, предприема първия щурм на Янинската крепост, но е отбита. Силният османски гарнизон начело с Есад паша преминава в контранастъпление и изтласква гърците на юг.^[132] В първите дни на 1913 г. на подстъпите на Янина са прехвърлени значителни гръцки подкрепления от Солун и Хиос. С тях съотношението на силите се променя и, макар да търпят повторно неуспех, при втората си атака на крепостта (на 7 и 9 януари) гърците успяват да изтласкат част от защитниците от позициите им. Третият щурм (на 21 февруари 1913 г.) завършва с решителна гръцка победа, която изважда от строя 26-хилядна османска войска. По-голямата част от гарнизона начело с Есад паша се предава. След падането на Янина гърците завладяват цял Епир и навлизат в Южна Албания.^[133]

Примирието от 20 ноември 1912 г. не се спазва и в Северна Албания. След превземането на град Елбасан, в началото на декември Сърбия спира настъплението на войските си на река Шкумбини с намерението да анексира териториите на север от нея. Областта на юг от реката остава под контрола на остатъците от османската Вардарска армия (корпуса на Джавид паша), която се оттегля в Южна Албания след поражението при Битоля. В окупираните албански земи се развива силно четническо движение против сърбите.^[134] Междувременно турско-албанският гарнизон на Шкодра пробива неколкократно черногорската обсада, за да събира хранителни припаси от околностите, и принуждава обсаждащите да преминат към отбрана. Обсадата е заздравена с идването на две, а по-късно и на трета сръбска дивизия. На 25-27 януари и на 18-19 февруари 1913 г. съюзните войски (втория път под командването на генерал Петър Бойович) щурмуват шкодренските укрепления, но и в двата случая понасят тежко поражение.^[135] През март сръбските войски прекосяват Шкумбини в преследване на албански чети. Макар и подсилен с няколко хиляди бойци от янинския гарнизон, Джавид паша е разбит и отстъпва град Берат (30 март).^[134]

Сръбският излаз на Адриатическо море при протока Отранто създава потенциална заплаха за морските комуникации на Австро-Унгария. Затова Виена настоява за създаване на независима албанска държава с Шкодра в състава и заплашва с военна намеса срещу руските съюзници Черна гора и Сърбия. Против сръбския излаз на Адриатика е и Италия.^[136] За да предотвратят нов и по-мащабен въоръжен конфликт, в края на март 1913 г. Великите сили провеждат обща военноморска демонстрация по черногорското и албанското крайбрежие, прекъсвайки снабдяването на армиите край Шкодра. Веднага след примирието от 1 април Сърбия оттегля войските си от Албания. Черногорците влизат в Шкодра на 10 април, след като се съгласяват да пропуснат цялата турска войска и албанските добороволци да се оттеглят в неокупираните земи.^[137] Под натиска на европейските сили крал Никола е принуден да се оттегли от града в замяна на парична компесация.^[138]

[редактиране] В Източна Тракия

С прекратяването на лондонските преговори за мир младотурското правителство разчита на частичен обрат във войната, който да позволи на Османската империя да задържи контрола си върху Одрин и областта му. По време на примирието то струпва значителни войски на укрепените позиции край Чаталджа (при Цариград) и Булаир (на провлака на Галиполския полуостров). Планът на новия османски главнокомандващ, Ахмед Изет паша, за деблокиране на Одрин предвижда тройна атака. Основният удар трябва да бъде нанесен при Булаир от Галиполската армия. Той трябва да бъде подпомогнат с десант на брега на Мраморно море в тила на българските защитници. Чаталджанската армия получава за задача да нанесе втория спомагателен удар.^[139]

В очакване на османската контраофанзива българското командване подготвя укрепени позиции за 1-ва и 3-та армия при Чаталджа и по бреговете на Черно и Мраморно море. При Одрин 2-ра армия е подсилена с две дивизии и обсадна артилерия от Сърбия. За опазване на тила на трите армии, в средата на декември 1912 г. е създена Четвърта армия начело с генерал Стилиян Ковачев. В състава ѝ влизат двете пехотни дивизии, които през първата фаза на войната действат в Изтона Македония и Родопите – 7-ма Рилска и 2-ра Тракийска дивизия, а също Македоно-одринското опълчение, Конната дивизия и Сборната конна бригада.^[140]

На 26 януари 1913 г. османските войски преминават в настъпление от Галиполи. Едновременно с това край Шаркьой е стоварен 8-хиляден турски десант. В решителната битка при Булаир Галиполската армия е разгромена от 7-ма Рилска дивизия. Два дни по-късно османският 10-ти корпус (Хуршид паша) се оттегля по море от плацдарма, зает при Шаркьой (Бой при Шаркьой). Българската брегова охрана отблъсква още няколко по-малки десанта в Източна Тракия. Османското настъпление при Чаталджа започва три дни преди офанзивата при Булаир (на 23 януари).^[141] След боеве с променлив успех, в началото на февруари българските войски се оттеглят планомерно с 10-20 км на запад до предварително подготвените укрепени позиции.^[142]

След тези сражения в Източна Тракия настъпва затишие. Поражението при Булаир принуждава османците да се откажат от настъпателни действия. Влошените климатични условия в разгара на зимата и продължаващите епидемии намаляват дееспособността на българските войски. В началото на февруари на фронта пред Булаир 7-ма Рилска дивизия губи 3 000 души заради измръзвания. Недостигът на топло облекло и гориво вади от строя 17 000 войници от 2-ра армия край Одрин.^[143]

На 11-13 март 1913 г. българо-сръбските войски щурмуват и превземат Одринската крепост. Комендантът Шукри паша се предава в плен с 60-хилядната си армия.^[144] Едновременно с щурма на Одрин, 1-ва и 3-та българска армия настъпват срещу Чаталджа и отблъскват турците от териториите, завзети през януари, обратно на укрепената им позиция. Втората битка при Чаталджа се проточва от 11 до 21 март и приключва с частичен успех за българите.^[145] На 31 март воюващите страни сключват примирие, което влиза в сила от следващия ден, 1 април.^[146]

[редактиране] Действия на българските военновъздушни сили

През втория период на войната Въздухоплавателния парк на Царство България се състои от 3 аеропланни и 2 балонни отделения.

Първо аеропланно отделение е придадено към Втора армия и изпълнява задачи в района на Одрин, като основно се използва за разузнаване на отделните сектори на крепостта, както и за хвърляне на бомби и позиви.^[147] През периода отделението извършва 19 бойни полета.^[148] Второ аеропланно отделение е придадено към Трета армия (на практика се ползва от съединените армии), базирано е в Черкезкьой и се използва за разузнаване на Чаталджанската позиция, между Мраморно и Черно море.^[149] През периода отделението извършва 27 бойни полета.^[150] Трето аеропланно отделение е придадено към Четвърта армия и изпълнява задачи в района на Галиполския полуостров. След затихване на бойните действия на галиполското направление отделението се използва за наблюдение на Булаирската позиция.^[151] През периода то извършва 9 бойни полета.^[152]

Двете балонни отделения през този период от войната извършват ограничена бойна дейност, като 1-вото отделение е придадено към Първа армия, а 2-рото към, Трета.^[153]

[редактиране] Лондонски мирен договор

Основна статия: Лондонски мирен договор

Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април (1 май нов стил) 1913 г.^[154] Преговорите се проточват, поради конфликта за Шкодра и споровете за подялбата на Македония. Още през март по настояване на Австро-Унгария Великите сили се договарят градът да влезе в пределите на бъдещата албанска държава. В края на същия месец те (без Русия) устройват военноморска демонстрация край брега на Черна гора. Въпреки това на 10 април (23-ти по нов стил) черногорските войски влизат в крепостта, опразнена от турския гарнизон. В отговор Австро-Унгария заплашва, че ще прати войски в Северна Албания, и, по съвет на руския император, черногорският крал Никола отстъпва от Шкодра.^[155]

Отрязването на Сърбия от Адриатика засилва сръбските аспирации към Вардарска Македония. Белград настоява да запази в свое владение всички територии, завзети от войските му, в т. ч. Скопие, Прилеп, Велес и Охрид. България на свой ред иска буквално прилагане на българо-сръбския договор от 29 февруари 1912 г. и дълго време се противопоставя на натиска на Великите сили да отстъпи от северния бряг на Мраморно море, като настоява Русия да се намеси като арбитър в спора със сърбите. България влиза в конфликт и с Гърция заради Солун, остров Тасос, Корча, Воден и Лерин, които са превзети от гръцки войски през есента.^[156] Еднакво застрашени от българските претенции, на 22 април 1913 г. сърби и гърци сключват таен протокол за отбранителен съюз, който е оформен няколко седмици по-късно.^[157] В началото на май българското командване прехвърля големи войскови части (2-ра армия) на долното течение на Струма за офанзива към Солун. На 9-10 май край река Ангиста (до Сяр) се стига до сражение между български и гръцки войски.^[158]

При назряващата междусъюзническа война британският външен министър Едуард Грей поставя ултиматум за приключване на преговорите с Османската империя до края на месеца. Мирният договор е подписан на 17 май (30 май нов стил) 1913 г. в двореца „Сейнт Джеймс“.^[154] Той слага край на войната между Османската империя и Балканския съюз. Империята се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия — Енос, прокарана в Източна Тракия, и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, но оставя неуредени други въпроси – подялбата на Македония, статута на островите в Егейско море, военните репарации, и др.^[158][159]

По време на преговорите в британската столица Румъния настоява да бъде компенсирана за териториалното разширение на България, като ѝ бъде отстъпена Южна Добруджа (земите северно от линията Тутракан — Балчик. Поради опасността от българо-румънски военен конфликт, който може да прерасне в общоевропейска война (Румъния е съюзник на Германия и Австро-Унгария, а България като член на Балканския съюз е покровителствана от Антантата), Великите сили се заемат да уредят въпроса. На 26 април 1913 г. конференция на посланиците в Санкт Петербург издава протокол за удовлетворяване на част от румънските претенции. Протоколът задължава България да отстъпи на Румъния град Силистра и да предостави самоуправление на куцовлашките училища и църкви в Македония.^[160]

Статутът на егейските острови е решен през март 1914 г. Тогава Великите сили предават островите на Гърция (без разположените до Дарданелите Имброс и Тенедос) срещу ангажимента ѝ да оттегли войските си от Южна Албания.^[161]

[редактиране] Последици

[редактиране] Жертви на войските

Човешките загуби на съюзническите войски за всяка страна по отделно са:

• България – близо 87 000 души^[162], в т. ч. 14 000 убити в сражения, 19 000 починали от болести, 50 000 ранени^[163] и над 3 000 безследно изчезнали^[162];
• Сърбия – 41 000 души^[163];
• Гърция – близо 29 000 души (около 5 000 убити и над 23 000 ранени)^[163];
• Черна гора – близо 8 500 души (в т. ч. 2 800 убити).^[163]

Загубите на османската армия в убити и ранени (без пленниците) са трудно изчислими, поради недостига на достоверна статистика. Приблизителният им размер е около 100 000 души.^[163]

[редактиране] Участ на мирното население

Първата балканска война нанася големи щети на жителите на районите, през които преминават войските. В Тракия и Родопите са опустошени редица села (турски, гръцки, българомохамедански и българохристиянски).^[164][165] От Лозенградски окръг бягат 50 000 турци. Десетки хиляди българи са принудени да търсят закрила в районите, завзети от техните сънародници.^[166] Мюсюлманското население в Македония е подложено на репресии от местните християни и от съюзническите войски, което води до многохилядни бежански вълни към големите градове (Скопие, Битоля и Солун) и към Мала Азия.^[167] Опустошенията, прекъсването на търговията и репресиите срещу мирното население (извършени и от двете воюващи страни) водят до масов глад през зимата и пролетта на 1913 г., който обхваща Одринско, части от Родопите и района на Гюмюрджина.^[168][169] Епидемии от холера и дизентерия струват живота на много жители на Източна Тракия и в България през есента на 1912 г., а след Втората балканска война се разпространяват от бежанците по целия полуостров.^[170]

Победителите повеждат политика на национална и религиозна асимилация в новопридобитите територии. Под ръководството на Българската православна църква през януари-февруари 1913 г. са покръстени хиляди помаци от Родопите (включително и от старите предели на Царство България) и от поречията на Места и Струма.^[171] Албанците в Косово и Македония, които се противопоставят на сръбските и черногорските войски, са подложени на масови кланета.^[172] Във Вардарска Македония още от есента на 1912 г. сръбските окупационни власти подлагат на натиск местните българи да се обявят за сърби. Управлението, установено от ВМОРО в Охрид, Велес и други градове, е разтурено, много дейци на революционната организация са арестувани или убити. На гонения са подложени и екзархийските свещеници и българските учители, на тяхно място идват сръбски. Българските училища са закрити. Сръбски чети извършват насилствено разоръжаване на селските милиции, съпроводено с побои и убийства.^[173] Гърците в Югозападна Македония провеждат аналогична политика спрямо местните българи.^[174]

[редактиране] Ескалация на конфликта между съюзниците

Пренебрегването на българо-гръцкия спор за Южна Македония и отказът от принципа за неделимост на областта при преговорите за изграждане на Балканския съюз довеждат до разпадането му веднага след сключването на мира с османците. Усилията на Русия да изпълни ролята на арбитър, заложена в договора между България и Сърбия, се провалят.^[175] На 19 май 1913 г. (два дни след подписването на Лондонския мир) е сключен гръцко-сръбски договор, с който двете страни гарантират общата си граница в Македония срещу опити от българска страна за промяна на статуквото. На 16 юни българската армия атакува позициите на сърби и гърци и с това дава началото на Втората балканска война.^[176] Тя завършва с победа и допълнителни териториални придобивки на Сърбия и Гърция за сметка на България. Османската империя се възползва от междусъюзническия конфликт и си възвръща Одринска Тракия, а Румъния завладява Южна Добруджа.^[177]

[редактиране] По-големи битки

Битки от Балканската война
Име	Атакуващ	Командир	Защитаващ	Командир	Дата	Победител
Сражение при Сарандапоро	Гърция	Крал Константинос I	Османска империя		9-10 октомври 1912	Гърция
Лозенградска операция	България	Ген. Васил Кутинчев, Ген. Радко Димитриев	Османска империя	Махмуд Мухтар паша, Абдулах паша	9-11 октомври 1912	България
Битка при Куманово	Сърбия	Ген. Радомир Путник (повишен до Войвода след битката)	Османска империя	Генерал Зеки паша	10-11 октомври 1912	Сърбия
Люлебургазко-Бунархисарска операция	България	Ген. Радко Димитриев	Османска империя	Абдулах паша	15-20 октомври 1912	България
Сражение при Енидже Вардар	Гърция	Крал Константинос I	Османска империя	Хасан Тахсин паша	19-20 октомври 1912	Гърция
Битка при Пенте Пигадиа	Османска империя	Есад паша	Гърция	Генерал-лейтенант Константинос Сапундзакис	21-23 октомври 1912	Гърция
Битка при Прилеп	Сърбия		Османска империя	Зеки паша	21-23 октомври 1912	Сърбия
Битка при Баница	Гърция		Османска империя	Джавид паша	23-24 октомври 1912	Османска империя
Битолска битка	Сърбия	Ген. Петър Бойович	Османска империя	Зеки паша	3-4 ноември 1912	Сърбия
Битка при Чаталджа (1912)	България	Радко Димитриев	Османска империя	Назим паша	4-5 ноември 1912	Османска империя
Битка при Варна (1912)	България	Кап. Димитър Добрев	Османска империя	Хюсеин Рауф бей	8 ноември 1912	България
Морска битка при Ели	Гърция	Контраадмирал Павлос Кунтуриотис	Османската империя	Адмирал Рамиз бей	3 декември 1912	Гърция
Бой при Булаир	Османска империя	Фети бей	България	Ген. Георги Тодоров	26 януари 1913	България
Бой при Шаркьой	Османска империя	Енвер бей	България	Ген. Стилиян Ковачев	26-28 януари 1913	България
Морска битка при Лемнос	Гърция	Контраадмирал Павлос Кунтуриотис	Османска империя		5 януари 1913	Гърция
Превземане на Янина	Гърция	Крал Константинос I	Османска империя	Есад паша	20-21 февруари 1913	Гърция
Превземане на Одрин	България и Сърбия	Ген. Никола Иванов	Османска империя	Ген. Шукри паша	11-13 март 1913	България и Сърбия
Битка при Чаталджа (1913)	България	Васил Кутинчев	Османска империя	Ахмед Изет паша, Ахмед Абук паша	11-21 март 1913	България
Обсада на Шкодра	Черна гора и Сърбия	Петър Бойович	Османска империя	Есад паша Топтанъ	октомври 1912 - април 1913	Черна гора и Сърбия

[редактиране] Използвана литература

• Атанасов, Щ. и др. Българското военно изкуство през капитализма, Държавно военно издателство при МНО, София 1959
• Балканската война 1912-1913, Държавно военно издателство, София 1961
• Балканская война 1912-1913 годов на море (сборник), ЛеКо, Санкт Петербург 2005, ISBN 5-902236-20-72
• Войната между България и Турция през 1912-1913 год. (ВБТ), Том I, II, VI, VII, Министерство на войната, София 1928-1937
• Въчков, Ал. Балканската война 1912-1913, „Анжела“, София 2005
• Гиза, А. Балканските държави и македонският въпрос, София, 2001, Македонски Научен Институт (от сайта „Книги за Македония“, 06.05.2009)
• Георгиев, В.; Трифонов, Ст. История на българите 1878-1944 в документи, том II, „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3
• Гоцев, Д. Национално-освободителната борба в Македония 1912-1915, Издателство на БАН, София 1981
• Димитров, Б. Войните на България за национално обединение, НИ ПЛЮС, София 2006, ISBN 954-91652-7-2
• Димитров, Стр.; Манчев, Кр. История на Балканските народи, том II, „Парадигма“, София 1999, ISBN 954-9536-19-X
• Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни (Карнегиева анкета), отпечатан в: Другите Балкански войни, Фондация „Свободна и демократична България“, изд. К & М, София 1995, ISBN 954-593-006-3 (от сайта „Книги за Македония“, 30.04.2009)
• Елдъров, Св. Балканската война. От „сега или никога“ до „всичко или нищо“, Военноисторически сборник, 2006/4, с. 3-11 (от сайта на „Военно издателство“, 20.04.2009)
• Енциклопедия „България“ (ЕБ), Издателство на БАН, том I, IV, VII, София 1978-84
• Иванов, Н. Балканската война 1912-1913. Действията на II армия. Обсада и атака на Одринската крепост, София 1924
• История на българите, Том IV: Българската дипломация от Древността до наши дни (колектив), ИК „Труд“, София 2003, ISBN 954-621-213-X
• История на Българите, том V: Военна история (колектив), ИК „Труд“, София 2007, ISBN 954-528752-7
• Крапчански, В. и др. Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944 г., Държавно военно издателство, София 1961
• Криворов, И. Плановете на воюващите страни за Първата балканска война 1912-1913 г., Военноисторически сборник, 2006/4
• Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913 г., София 1989 (от сайта „Книги за Македония“, 20.04.2009)
• Миланов, Й. Въздушните сили на България през войните 1912-1945, София, 2008, Издателство „ЕЪР ГРУП 2000“
• Михов, Д. (превод) Балканската война 1912-1913 – Военните действия в Тракия до Чаталджанското примирие, издание на Генералния щаб на германската армия, Военноисторическа секция, Печатница на С. М. Стайковъ, София 1914
• Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, Македонски научен институт, София 1997, ISBN 954-8187-32-9, том III
• Пейчев, А. и др. 1300 години на стража, Военно издателство, София 1984
• Рябинин, А. Малые войны первой половины XX века. Балканская война, Terra Fantastica, Санкт Петербург 2003 (електронно издание Проект „Военная литература“, 21.04.2009)
• Саздов, Д.; Лалков, М., др. История на България (681-1960), том 2, „Аргес“, София 1995
• Сборник договоров России с другими государствами, 1856-1917, Государственное издательство политической литературы, Москва 1952, стр. 181-206 (цитиран по: Электронная библиотека Исторического факультета МГУ им. М. В. Ломоносова, 30.04.2009)
• Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3
• Трифонов, Ст. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912-1915, Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, 1992 (онлайн от „Книги за Македония“, 11.05.2009)
• Фуракис, П. Участие на гръцкия флот в Балканските войни, публикувано във: Военноисторически сборник, 2006 (кн. 4) (27.2.2008)
• Boeckh, K. Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg: Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan, Oldenbourg Wissenschaftsverlag, 1996, ISBN 3486561731
• Erickson, E. Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003, ISBN 0275978885
• Hall, R. The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000, ISBN 0203138058
• Stickney, Southern Albania, 1912-1923, Stanford University Press, ISBN 080476171X

[редактиране] Бележки

[редактиране] Вижте също

• Междусъюзническа война
• Първа световна война

[редактиране] Външни препратки

• Project Guttenberg: The Balkan Wars: 1912-1913
• Замисълът на действие на страните през Балканската война (карта)
• Карта на немски
• Атаката на „Дръзки“ срещу „Хамидие“
• Отон Барбар. Моите спомени отъ войните 1912—1918, част I Спомени от Балканската война 1912—1913, София 1923

	Войни в модерната българска история
Руско-турска освободителна война (1877–1878) • Сръбско-българска война (1885) • Балканска война (1912–1913) • Междусъюзническа война (1913) • Първа световна война (1915–1918) • Втора световна война (1941–1945) • Война в Афганистан (2001–2002) • Война в Ирак (2003–днес)