Pax Ottomana

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Веселата първа валиде султанка Роксолана в началото на Pax Ottomana
Кьосем Султан управлявала на два пъти сама огромната Османска империя и крепяла Pax Ottomana един век преди Екатерина Велика да поеме управлението на другата евроазийска империя (нещо нечувано и на изток и на запад по него време - средата на 17 век)

Pax Ottomana (Пакс Отома́на, на латински: Отомански (османски) мир) е сравнително дълъг период (от края на XV век - до началото на XVIII век) на относителна стабилност и спокойствие в рамките на Османската империя. Това е времето на разцвет за тази империя (16 - 17 век).

Установяването на този период на вътрешен мир в обширни територии е обусловено от факта, че т. нар. османски турци[1] успяват да обединят под своя егида повечето от териториите, принадлежали някога на Източната Римска империя, "успокоявайки" по този начин обстановката на Балканите и в Близкия изток, където през изминалите столетия, непрекъснато се водят въоръжени конфликти. Османската хегемония в района прекратява и перманентно бушуващите граждански войни около центъра на този източносредиземноморски свят - Константинопол. Предходно, още от превземането на Константинопол от латинците през 1204 г. до времето на гражданските конфликти между дядо и внук при Палеолозите (с преди това опустошени крайстолични райони от каталунската компания), последвани от чумната пандемия известна като черната смърт, обезлюдяват района на Черноморските проливи, превръщайки го в пустош. В действителност, именно по време на управлението на османската династия през 16 - 17 век се стабилизират обществените отношения, настъпвайки и период на относителен стопански растеж и културен разцвет на тази територия. Въпреки че има официално вероизповедание — ислямът, Османската империя не е теокрация и като цяло е веротърпима (включително спрямо юдаизма, приемайки изгонените от Испания евреи).

През периода 16 - 17 век, Османската империя контролира огромни територии в Европа, Азия и Африка.

Разцветът на Pax Ottomana е управлението на Сюлейман Великолепни. Периодът продължава до времето на великите везири Кьопрюлю. Началото на края е загубата в т.нар. Голяма турска война от Свещената лига. След подписването на Карловецкия мирен договор и съответно Константинополския мирен договор мирното и спокойно време за поданиците на османския султан изтича. Настъпилата кратка стабилизация в Османската империя в началото на 18 век вдъхва известни надежди за излизане от притеснителното положение, в което се намира по това време империята, но то е краткотрайно и след Кючуккайнарджишкия и Свищовски мир настъпва смутното кърджалийско време, което окончателно предопределя бъдещето, слагайки края на спомена за Pax Ottomana в раята.

Оценки[редактиране | edit source]

От историческо естество периодът на Pax Ottomana се оценява като време на стабилен стопански и културен рзцвет преминаващ постепенно в застой. Известният антрополог и изследовател на цивилизациите Арнолд Джозеф Тойнби в своя Magnum opus "Изследване на историята" не разграничава отделна османска цивилизация през този период, а намира османската империя с найния разцвет като своеобразно продължение на предходната източноевропейска (византийска) цивилизация. Изследването на тази част от историята е предмет на специализирана хуманитарна дисциплина наречена османистика. Сред основателите ѝ е известния ориенталист Франц Бабингер.

И през 21 век продължава историческия спор за същността на тази империя, като по въпроса съществат две основни тези - първата е на онези, които отстояват предходния автономен произход на империята (най-вече културен и по-малко етнически, но не и верски), а втората е на застъпниците на хипотезата за приходящата от Средна Азия цивилизационна номадска струя огузи (виж и произход на турците и пантюркизъм).

Литература[редактиране | edit source]

  • Kemal Cicek (ed.). 2001. Pax Ottomana: Studies in Memoriam Prof. Dr. Nejat Goyunc (1925-2001). Ankara: Haarlem.

Вижте също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Името на турците се появява в българската книжнина едва през втората половина на XVIII век, т.е. след края на Pax Ottomana. До тогава, за означение на мюсюлманите в империята от българите са използвани думите "агаряни" и "измаилтяни", което ще рече че османските мюсюлмани са алегорично чада на библейската Агар, робиня на Авраам, и техния син Исмаил, т.е. че те са рожби на кръвосмешение или верско престъпление. ((bg)) Надя Данова. Османското време в българските текстове през ХІХ и ХХ век. // Посетен на 25 юни 2011 г..