История

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
ЧОВЕШКА ПРАИСТОРИЯ И ИСТОРИЯ
Праистория
Homo, Homo erectus,
Homo sapiens
История
вижте също: Историческа периодизация, Футурология, Съвременна епоха
Бъдеще

Тези, които не си спомнят миналото, са обречени да го повторят.

- Джордж Сантаяна
Historia (алегория на историята) от Никола Гисис (1892)
Gesta Danorum („Дела на датчаните“), стр. 1 от Саксо Граматикът, 12 век

История (от гръцки: ιστορία„проучване, познание, придобито чрез изследване“[1] ) е хуманитарна наука, занимаваща се с изучаване на миналото, фокусирана върху човека и неговите действия, състояния, мирогледи, социални взаимоотношения и организации от миналото до наши дни. Резултатът от историческото изследване обикновено е систематичен наратив (разказ), излагащ и анализиращ поредицата от събития, като в някои случаи се опитва да търси и обективните причинно-следствени връзки, които ги определят.[2][3]

Хората, професионално занимаващи се с изучаването, изследването и записването на история, се наричат историци. Историците използват разнообразни източници, наричани още извори, включително писмени и печатни сведения, интервюта (устна история) и археология. В определен контекст понятието „история“ може да обозначава и времето след появата на писмеността в противовес на събитията, случили се преди това, които са известни като праистория (т.е. предистория).

В по-широк смисъл понятието може да се използва и за теми, които не са предмет на историята в тесен смисъл, а са изучавани от природните науки като геоложка история, история на Вселената, еволюционна история и други. Към историята не се отнасят и историческите традиции на дадена култура, които не са подкрепени с проверими източници като например историческите легенди и митове.[4][5]

Етимология[редактиране | edit source]

„История“, мозайка от Фредерик Дилман

Древногръцкото ἱστορία (istoria) означава „изследване“ или „знание от изследване“, от ἵστωρ (hístōr) "познавач" (от прото-индоевропейското съществително *wid-tor: "някой, който знае"). [6] В този смисъл е използвано например от Аристотел в неговата Περὶ Τὰ Ζῷα Ἱστορίαι (Perì Tà Zôa Ηistoríai „Изследване за животните“).

Все още в този гръцки смисъл Франсис Бейкън използва термина през късния XVI век, когато пише своята "Естествена история". За него историята е имала значение на „знание за обектите, определени от време и пространство“, такъв тип знание, който е осигурен от паметта (докато науката е била резултат от мисленето, а поезията — от фантазията).

В Европейските езици днес история има едновременно значението на последователност от събития, както и тяхното описване, като второто често бива означавано с историография.

Историография[редактиране | edit source]

Историографията като термин има няколко основни значения. Тя може да се отнася до развитието на историята като наука: разказ за развитието на методологията и практиките (например преминаването от кратък биографичен очерк към продължителен тематичен анализ). Освен това историографията може да се отнася за създадените творби: специфичен исторически труд (например „средновековна историография през 60-те години на 20 век означава творбите върху средновековна история, написани през този период). Като трето значение може да се означи смисълът на историята - философия на историята (все по-често се използва теория на историята). Като мета-описания на минали събития, третото значение често се позовава или използва предните две, като анализът обикновено се фокусира върху разказите, интерпретациите, мирогледа, употребата на доказателства или методите на представяне на други историци. Историците също спорят дали историята може да се изучава като единичен свързан разказ или като множество отделни и отчасти независими истории.

Методи на историята[редактиране | edit source]


Основи на историческия метод

Съвременните историци поставят пред себе си следните въпроси:

  1. Кога е написан историческият източник?
  2. Къде е създаден?
  3. От кого?
  4. На какъв по-ранен материал се основава автора?
  5. Каква е оригиналната форма на източника?
  6. Доколко източника заслужава доверие?

Историческият метод се заключава в следването на принципите и правилата на работа с първоизточниците и другите доказателства, открити в хода на изследванията и използвани при написването на исторически труд.

Херодот (484—425 г. пр.н.е.)[7] се счита от мнозинството историци за „баща“ на тази наука:

Херодот от Халикарнас събра и записа тези сведения, за да не

потънат миналите събития в забрава, и великите и достойни за удивление деяния, като на елините, така и на варварите да не останат в неизвестност,

най-вече, понеже са воювали помежду си.[8] .

Въпреки това, началото на използването на научните методи в историята се свързва с друг негов съвременник, Тукидид, и книгата му „История на Пелопонеските войни“. За разлика от Херодот и религиозните му колеги, Тукидид разглежда историята като продукт на избор и действия не на боговете, а на хората, у които търси всички причини и следствия.[7].

Собствени традиции и развитие на методите на историческото изследване съществуват в древен и средновековен Китай. Основите на професионалната историография там са заложени от Сима Циен (145—90 г. пр.н.е.), автор на „Исторически записки“. Последователите му използват този труд като образец за исторически и биографични съчинения.

Върху християнската и въобще върху западната историография голямо влияние оказва Аврелий Августин. До 19 век историята обикновено се разглежда като резултат от линейно развитие по план, който е определен от Бог. Хегел също следва тази идея, макар да ѝ придава по-светски вид.[9] От философията на Хегел, идеята за линейния исторически прогрес преминава в марксистката философия на историята.

Арабският историк Ибн Халдун през 1377 г. анализира грешките, които често извършват историците. Той подчертава културните различия между съвременност и минало, и затова е нужно внимателно отношение към източниците, разпределяне на принципите, съгласно които може да им се даде оценка и накрая — да се интерпретират събитията и културата на миналото. Ибн Халдун критикува предразсъдъците и лековерието на историците.[10] Неговият метод залага основите за оценката на ролята на държавата, пропагандата, средствата за комуникация и на систематичните предразсъдъци в историографията.[11], във връзка с което Ибн Халдун се счита за „баща на арабската историография“.[12][13][14] Голямо значение има разработването от Ибн Халдун на концепцията за политико-демографски цикли, представляваща един от първите опити за научно описание на историческата динамика.[15]

Сред другите историци, оказали влияние за въвеждането на методология в историческите изследвания, могат да се споменат Леополд фон Ранке, Джордж Тревелян, Фернан Бродел, Марк Блок, Люсиен Февр, Роберт Фогел. Против използването на научна методология в история излизат такива автори като например Хю Тревор-Ропер. Те заявяват, че за разбирането на историята е нужно въображение, затова историята трябва да се счита не за наука, а за изкуство. Не по-малко спорният автор Ернст Нолте, следвайки класическата немска философска традиция, разглежда историята като движение на идеи. Марксистката историография, представена на запад (в частност работите на Ерик Хобсбаум и Исак Дойчер), има за цел да потвърди философските идеи на Карл Маркс. Техните опоненти, представляващи антикомунистическата историография, като Ричард Пайпс и Робърт Конкуест, предлагат интерпретация на историята, противоположна на марксистката.

Съществува дори и обширна историография от гледна точка на феминизма. Редица постмодернистични философи пък изцяло отричат възможността за непредубедена интерпретация на историята и съществуването на научна методология. В последно време все по-голяма сила набира клиодинамиката — математическото моделиране на историческите процеси.

Философия на историята[редактиране | edit source]

Философия на историята е дял от философията, който се занимава с възможната значимост на човешката история. Допълнително тя е свързана и с дискусията относно телеологичния завършек на нейното развитие; това ще рече, че размишлява над това дали има цел, директен принцип или завършеност в процесите на човешката история. Философия на историята не бива да се бърка с историографията, която изучава историята като академична дисциплина и поради това се отнася до нейната методология и практика, както и развитието на историята като дисциплина през годините. Философия на историята не бива да се смесва и с история на философията, която е наука за историческото развитието на философските идеи.

Историците водят дебати по въпроса дали историята е наука или своеобразно изкуство. Наскорошни доводи за превръщането на историята в наука са повдигнати от Пьотр Турчин в неговата статия „Възходът на клиодинамиката. Това разделение е в значителна степен изкуствено, тъй като историята като област на знание обикновено се раглежда в различни аспекти.[16][17][18]

Към основните подходи на развитието на философията на историята могат да се отнесат следните:

Закономерности на историческите процеси[редактиране | edit source]

В началото на 19 век, основателят на позитивизма Огюст Конт обещава да докаже, че „съществуват закони при развитието на обществата, толкова сигурни, колкото и законите за падането на камъка.“. Но да се установят законите на историята се оказва не толкова лесно. Когато немският историк Карл Лампрехт се опитва да защити мнението на Конт, Едуард Майер, друг немски историк, отвръща, че в течение на многогодишните си научни изследвания, самият той не е могъл да открие нито един исторически закон и не е чул някой друг да е успял. Макс Вебер счита за безсмислени опитите за откриване на исторически закономерности. Философът Карл Ясперс пише: „Историята има дълбок смисъл. Но той е отвъд човешкото разбиране.“ Едуард Кар твърди, че на Запад повече не се говори за „исторически закони“, че самата дума „причина“ е излязла от мода.

Така отричането на причинно-следствената връзка на минали събития поставя под съмнение правото на историята да се счита за наука. Философът Бертран Ръсел казва: „Историята — това още не е наука. Тя може да се направи да изглежда като наука само с помощта на фалшификации и пропуски“. Социологът Емил Дюркхайм смята, че „историята може да се счита наука само в степента, в която обяснява света.“

За разбирането на законите на историята претендира марксизма, който издига теорията на обществено-икономически системи и смята, че развитието на производителните сили води до промяна в производствените отношения, които определят естеството на всяка система. Но този подход не обяснява дълбоките различия между характерите на развитие на социалните отношения при различните народи.

Хърбърт Спенсър и Освалд Шпенглер разглеждат човешкото общество като сходно на биологичните организми, които се раждат, живеят и умират. Арнолд Тойнби извършва колосален труд, описвайки в 12 тома историята на 21 цивилизации (първия том е публикуван през 1934 г.). Той се опита да сравни развитието на тези цивилизации и стига до заключението, че цивилизацията се заражда като „отговор“ на „предизвикателство“ пред дадено общество — от страна на природата или на други общества. „Предизвикателство“ може да бъде пренаселване, инвазия на врагове или друго събитие, поставящо под заплаха съществуването на обществото, а „отговор“ - социална организация или технически нововъведения, които позволяват на обществото да оцелее.

В средата на 20 век, най-популярната теоретична концепция за историческото развитие става теорията за модернизация. По определението на един от основателите ̀, Сирил Блек, модернизацията е процеса на адаптация на традиционното общество към новите условия, породени от Индустриалната революция.[19]

Въпросът за разпространението на различните социални системи до голяма степен се свежда до проблема с разпространението на техническите иновации, културната дифузия. Най-отчетливо идеите на дифузионизма са формулирани в т.нар. теория на културните среди. Нейните автори, Фридрих Ратцел, Лео Фробениус и Фриц Гребнер, смятат, че сходните явления в културите на различните народи могат да се обяснят с произхода на тези явления от един обш център, че най-важните елементи на човешката култура се появяват само веднъж, и то само на едно място. Те дават на народа-първооткривател решаващо предимство пред другите народи.

През 1963 г. Уилям Макнил, един от учениците на Тойнби, публикува монографията „Възходът на Запада“ . Той детайлно описва фундаменталните открития от Античността и Средновековието, които да предизвикали радикални промени в обществената структура.

Области на изучаване[редактиране | edit source]

Периодизация[редактиране | edit source]

Историята често се фокусира върху събития и процеси, случили се през определени части време. Историците именуват тези части (дялове) време, за да се получи „организираност на идеите и класификационни обобщения“, които улесняват и подпомагат изучаването на историята. Имената на периодите могат да се различават на различните географските места; често се различават и датите за начало и край на периодите. Вековете и десетилетията са най-често употребяваните единици време. Повечето периоди се конструират ретроспективно и по този начин изразяват стойностни преценки за миналото. Начинът, по който периодите се отделят, и имената, който им се дават, могат да повлияят на общото възприемане на даден период или неговото изучаване.

Съществуват и алтернативни периодизации на световната история. Например, в западната историография краят на Средновековието се свързва с 16 век, след което започва общ период на съвременна история.

Географски места[редактиране | edit source]

Определените географски места могат да бъдат основата за исторически изследвания, например континенти, държави или градове. Да се разбере причината за дадени исторически събития, е фундаментална цел на историята. За да се извърши това, историците често се обръщат към географията. Климатични промени, снабдеността с вода и релефът на дадено място имат голямо влияние върху живота на тамошното население. Например за да се разбере защо древните египтяни развиват тъй успешна цивилизация, е задължително изучаването на географията на Египет. Египетската цивилизация се развива на бреговете на река Нил, които биват ежегодно наводнявани, при което се отлага почвен слой. Богатата почва е причината фермерите да успяват да отглеждат достатъчно храна, че да изхранват населението в градовете. Това от своя страна значи, че не всички хора са били задължени да обработват земята, което оставя възможност на другите да се занимават с друга дейност, спомагаща развитието на цивилизацията.

История на света[редактиране | edit source]

Световната история представлява изучаването на големите цивилизации за последните приблизително 30 века. Това води до спорни интерпретации, направени от Оскар Шпенглер, Арнолд Тойнби и др. Световната история е изключително важен учебен предмет. Тя навлиза все по-силно в университетите на САЩ, където историята се е концентрирала върху Западните цивилизации и Съединените щати. Световната история добавя голямо количество нов материал за Азия, Африка и Южна Америка.

Регионална история[редактиране | edit source]

Дипломатическа история[редактиране | edit source]

Военна история[редактиране | edit source]

Военната история изучава конфликтите в човешките общества, като обикновено се концентрира върху войни и военни действия, включително битки, военни стратегии и оръжия. Военните историци се занимават със събитията от военната история.

Социална история[редактиране | edit source]

Социалната история изучава как обществата са се адаптирали и променяли в исторически план. Социалната история е дял от историята, която мнозина смятат за социална наука, опитваща се да погледне на историческите доказателства от гледната точка на социалните тенденции. Тази гледна точка може да съдържа икономическа история, правна история и анализ на други аспекти от цивилизованото общество, които обозначават еволюцията на социалните норми, поведението и други.

Полова история[редактиране | edit source]

Исторически дисциплини[редактиране | edit source]

  • Археография — теория и практика на издаването на писмени източници.
  • Археология — изучаването по веществени източници на историческото минало на човечеството.
  • Архивистика — изучаването на въпроси по комплектуване на архиви и съхраняването и използването на архивни документи.
  • Архонтология — изучаването на историята на длъжностите в държавни, международни, политически, религиозни и други обществени структури.
  • Бонистика — изучаването на историята по печатането и обръщението на книжни парични знаци.
  • Вексилология — изучаването на флагове, знамена, щандарти, вимпели и други подобни предмети.
  • Генеалогия — изучаването на родствените взаимовръзки между хората.
  • Генетична генеалогия — изучаването на родствените взаимовръзки между хората по пътя на използване на методите на генетиката.
  • Хералдика — изучаването на гербове, както и на традицията и практиките на използването им.
  • Дипломатика — изучаването на исторически актове (юридически документи).
  • Документознание — комплексна наука за документите и документно-комуникационната дейност, изучаваща в исторически, съвременен и прогнозен план процесите на създаване, разпространение и използване на документни източници на информация в обществото.
  • Еортология — изучаването на църковни празници.
  • Епиграфика — изучаването на надписи върху твърди материали (камъни, керамика, метал и пр.)
  • Историография — изучаването на историята и методологията на историческото познание, както и изучаването на възгледите и трудавете на различни историци.
  • Историческа география — наука,съчетаваща история и география.
  • Историческа демография — наука за демографската история на човечеството.
  • Историческа метрология — изучаването на употребяваните в миналото мерки — за дължина, площ, обем, тегло — в историческото им развитие.
  • Източникознание — изучаване на историческите източници.
  • Историческа методология — изучаването на различни системи от методи, които могат да бъдат използвани в процеса на историческото изследване и спецификата на различни исторически научни школи.
  • Нумизматика — изучаването на историята на сечене на монети и паричното им обръщения.
  • Палеография — изучаването на историята на писмени знаци, закономерността при развитието на графичните форми, както и паметници на древни писмености.
  • Папирология — изучаването на текстовете на папирусите, намиращи се предимно в Египет.
  • Сфрагистика — изучаване на печати (матрици) и отпечатъците им на различни материали.
  • Фалеристика — изучаването на наградни знаци и отличия.
  • Хронология — изучаването на последователността на исторически събития във времето.

Дисциплини, свързани с историята[редактиране | edit source]

  • Антропология — изучаването на човека и неговото взаимодействие със света.
  • Полова история — история на взаимодействието на мъжкия и женския опит като един от най-важните аспекти на социалната организация.
  • Социокултурна антропология — наука за културата като съвкупност от материални обекти, идеи, ценности, представи и модели на поведение във всичките ѝ форми на проява и на всички исторически етапи от развитието ѝ.
  • Културология — наука, изучаваща културата и най-общите закономерности от развитието ѝ.
  • Краезнание — изучаването на архитектурата, биологията, географията, историята, културата, литературата, медицината, религиозните култове, управлението, селското стопанство, спорта, топонимията, фортификациите, екологията на конкретен регион.
  • Психоистория — изучаването на психологическата мотивация за постъпките хората в миналото.
  • Етнология и етнография — изучаването на народите и етносите, техният произход, култура и поведение (определенията на предметите на изучаване на двете дисциплини, както и връзката им със социокултурната антропология са дискусионни).

Сродни дисциплини[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Joseph, Brian и др. The Handbook of Historical Linguistics. Blackwell Publishing, 2004. ISBN 978-1405127479. с. 163.
  2. ((en)) Evans, Richard J. The Two Faces of E.H. Carr. // History in Focus, Issue 2: What is History?. University of London, 2001. Посетен на 10 ноември 2008.
  3. ((en)) Munslow, Alun. What History Is. // History in Focus, Issue 2: What is History?. University of London, 2001. Посетен на 10 ноември 2008.
  4. ((en)) Seixas, Peter. Schweigen! die Kinder!. // Knowing Teaching and Learning History, National and International Perspectives. New York & London, New York University Press, 2000. ISBN 0-8147-8141-1. с. 24.
  5. ((en)) Lowenthal, David. Dilemmas and Delights of Learning History. // Knowing Teaching and Learning History, National and International Perspectives. New York & London, New York University Press, 2000. ISBN 0-8147-8141-1. с. 63.
  6. ((en)) history. Online Etymology Dictionary Etymonline.com. Retrieved 2010-05-16.
  7. а б Lamberg-Karlovsky, C. C. and Jeremy A. Sabloff. Ancient Civilizations: The Near East and Mesoamerica. Benjamin-Cummings Publishing, 1979. с. p. 5.
  8. Геродот. История. / Пер. и прим. Г. А. Стратановского. Статья В. Г. Боруховича. (Серия «Памятники исторической мысли».) Л.: Наука, 1972.
  9. Graham, Gordon. Chapter 1. // The Shape of the Past. Oxford University, 1997.
  10. Ibn Khaldun, Franz Rosenthal, N. J. Dawood (1967), The Muqaddimah: An Introduction to History, p. x, Princeton University Press, ISBN 0-691-01754-9.
  11. H. Mowlana (2001). «Information in the Arab World», Cooperation South Journal 1.
  12. Salahuddin Ahmed (1999). A Dictionary of Muslim Names. C. Hurst & Co. Publishers. ISBN 1-85065-356-9.
  13. Enan, Muhammed Abdullah (2007), „Ibn Khaldun: His Life and Works“, The Other Press, p. v, ISBN 9839541536 
  14. Dr. S. W. Akhtar (1997). «The Islamic Concept of Knowledge», Al-Tawhid: A Quarterly Journal of Islamic Thought & Culture 12 (3).
  15. Коротаев А. В. Долгосрочная политико-демографическая динамика Египта: Циклы и тенденции. М.: Восточная литература, 2006. ISBN 5-02-018526-4
  16. Elizabeth Harris, In Defense of the Liberal-Arts Approach to Technical Writing. College English, Vol. 44, No. 6 (Oct., 1982), pp. 628—636
  17. Arise Cliodynamics. Nature 454, 34-35 (3 July 2008) | doi:10.1038/454034a; Published online 2 July 2008
  18. Arise Cliodynamics. sott.net/articles
  19. С.Нефедов, доктор исторических наук, старший научный сотрудник Института истории и археологии Уральского отделения РАН. Постижение истории.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „History“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.  

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за