Гложене (област Ловеч)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Гложене (Област Ловеч))
За другото българско село вижте Гложене (Област Враца).
Гложене
България
42.9902° с. ш. 24.1865° и. д.
Гложене
Област Ловеч
42.9902° с. ш. 24.1865° и. д.
Гложене
Общи данни
Население987 души[1] (15 март 2024 г.)
15,9 души/km²
Землище62,163 km²
Надм. височина323 m
Пощ. код5740
Тел. код06901
МПС кодОВ
ЕКАТТЕ15165
Администрация
ДържаваБългария
ОбластЛовеч
Община
   – кмет		Тетевен
Мадлена Бояджиева-Ничева
(ГЕРБ; 2015)
Кметство
   – кмет		Красимир Николов (ГЕРБ)[2]
Гложене в Общомедия

Гло̀жене (стара форма на името – Гложане[3]) е село в Северна България. То се намира в община Тетевен, област Ловеч. Разположено е в подножието на връх Камен Лѝсец, по десния бряг на река Вит.

История[редактиране | редактиране на кода]

Кръст-свещник из църквата „Свети Никола“. Четирикрилен; горните му 3 крила са разширени (с нарези на кукла); долното е над многоъгълна ябълка, продължава надолу в колонка с подставка. Изработен е от меко желязо през 1836 г., когато е обновена църквата. Скициран от Иван Енчев – Видю през 1916 г.

Древност и Античност[редактиране | редактиране на кода]

Следите от човешко присъствие в земите на днешно Гложене, намерени в пещерата Моровица, подсказват, че местността е била обитавана още през късния палеолит (старокаменната епоха), предпоставки за което не липсват – горски масиви, пълни с дивеч, пълноводна река, удобни пещери. Открити са кремъчни оръдия, мелнични камъни, глинени съдове и др.

По-късно районът е населен от траките (в музея на Гложене могат да се видят някои от находките). От римската епоха все още личат пътища, които са водели покрай реката и през Балкана – по билото на Васильовската планина през Връа (върха) над селото, останките на крепост, стражева кула на левия бряг на реката.[4]

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

Според едно предание в далечното минало селото е било разположено малко по̀ на север на левия бряг на реката и се наричало Чѝрен пазар. В началото на XIII век киевският княз Георгий Глож дошъл в България, гонен от татарите, и цар Иван Асен II му предложил тук земя. Според друг вариант на преданието князът с дружината си помогнал на Иван Асен II да свали възкачилия се на престола Борил и в знак на благодарност получил тази земя. На нея, на днешното място, през 1223 г. основал селище и то било наричано по неговото име. Високо на една скала построил и манастир, приличащ на непристъпен средновековен замък-крепост – Гложенския манастир. И друго селище, от западната страна на вр. Камен Лисец – Киевски изво̀р. Преданието казва, че то било на майсторите-руси, които градили манастира.[5][6][7] Исторически факт е, че Иван Асен II си възвръща бащиния престол след около 10-годишно изгнание главно в руските земи, тръгвайки от Киев към 1217 г., с помощта на руски (киевски) дружини, и че те поне частично остават в България.[8] Възможно е също землището да е било част от личните владения на някой от царската фамилия Асеневци и названията в района да са свързани с даренията, които Иван Асен II е правил на Гложенския манастир. Във всички случаи топонимията на района се свързва с времената на Асеневци: гората Азаница (Асеница) край Гложене, махалата Ъсен (Асен), наблизо старинната чешма Царичин (царска).[4] А селището Киевски изво̀р е съществувало много векове, имало е дори вилает Киево; по кърджалийско време част от жителите му се разпръсват и основават две други села – Голям извор и Малък извор, а старото си място почват да наричат Старо село.[5]

По време на османското иго село Гложене се е запазило от потурчване за разлика от други села в този край, които насила приели исляма. Гложенци са били освободени от някои данъци и задължения поради войнишкия статут на селото. По това време то се състояло от отдалечени една от друга махали – Кълбочка, Топилища, Ревентà, Зореница, Клисура, Средно бърдо, Няголова вòда, Молевец, Руновица.[9][10] Според турски регистри от XV век в Гложене е имало 87 български къщи и само 4 турски.[9]

От село Гложене са излезли много хайдути. Известни войводи са Кара Георги, синът му Стоян войвода, Нягол войвода. Народна песен разказва как Стоян станал хайдутин и отмъстил на турците за убийството на баща си – войводата Кара Георги.[11] Предание разказва и за Дели Рада Байрактарка от дружината на Страхил войвода, която загинала в гората край Камен Лѝсец (местността Радино селище).[4]

Възраждане[редактиране | редактиране на кода]

Тясната връзка на селото с Гложенския манастир – голям просветен център през Възраждането, оказва огромно влияние върху гложенци. Около 1820 г. е открито училище, а през 1873 г. двама учители обучават 220 ученика.[12] Неслучайно Стоян Заимов пише:[13] „По интелигентност и численост начело на селата в Тетевенско и Орханийско стои Гложане. Това чисто и голямо българско село има̀ важно значение за първите дни на комитетското дело“. Той посочва, че много гложенци прекарвали в търговия по няколко месеца годишно във Влашко и Сърбия, където явно се революционизирали, но и че основна роля изиграл Васил Йонков – Гложенеца.

През 1870 г. Васил Левски основава в Гложене местен революционен комитет, който става един от най-многочислените.[14][15] Председател е Васил Йонков – Гложенеца, един от най-близките приятели и сътрудници на Левски за цяла България. След Арабаконашкия обир, който той не одобрява, е арестуван и поради многото свидетелски показания за революционната му дейност получава една от най-тежките присъди. Другите членове на Гложенския комитет се спасяват, защото Васил Йонков не издава никого, а те успяват да изгорят архива на комитета.[15]

В четата на Христо Ботев има двама участници от Гложене – Димитър (Дако) Йонков Вутков (брат на Васил Йонков) и Илия Милчев Пандурски.[16][17]

В Българското опълчение взимат участие 12 души от Гложене, от които двама загиват – Никола Митев Милкоев, убит в битката при Стара Загора на 19 юли 1877 г.,[18] и Йото Димов, изчезнал безследно на Шипка, 12 август 1877 г.[10][19]

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

Гложене има свой представител в Учредителното събрание през 1879 г. – Иван Диков Влахов, участник в националноосвободителното движение.

При първото преброяване на населението на Княжество България (1 януари 1881) в Гложене има 241 частни къщи и 4 – общи. Домакинствата са 252. Жителите са 1323 души (681 мъже и 642 жени). От тях двама са на възраст 91 – 95 г. (мъже), трима са на 96 – 100 г. (един мъж и две жени), а над 100-годишни са също трима души (двама мъже и една жена). Майчиният език на всички е български, с изключение на един мъж с гръцки. По религия православни християни са 1294 души, мохамедани – 27, а непознати – 2. По месторождение освен местните хора има и 10 души от Тракия и Македония (6 мъже и 4 жени), един мъж от друга държава и един неизвестен.[20]

При избухването на Балканската война в 1912 г. 5 души от Гложене са доброволци в Македоно-одринското опълчение[21] – Деко (Дянко, Дечо) Велков[22] (Вълков [23]), 39-годишен от Гложене, Тетевенско, живеещ в с. Хайредин, Оряховско, 1-ва и 3-та рота на 1-ва дебърска дружина, 27 септември 1912 – 8 август 1913 г., награден с орден „За храброст“ IV степен[22], Пейо (Пею) Генов, 3-та рота на 1-ва дебърска дружина; 1 октомври 1912 – 10 август 1913 г.[24], Тодор Нейков, 3-та рота на 1-ва дебърска дружина, 1 октомври 1912 – 10 август 1913 г., награден с орден „За храброст“ IV степен[25], Лило Петков, 3-та рота на 1-ва дебърска дружина, 1 септември 1912 – 10 август 1913 г. [26], Дако Христев, продоволствен транспорт – МОО, 23 октомври 1912 – 10 август 1913 г.[27]

Още през 1910 г. започва, макар и частична, електрификацията на Гложене: Димитър Петков Диков – Дюлфера и Иван Кутевски откриват цигларско и дъскорезно предприятие, като за движеща сила била използвана водна турбина, към която имало монтирана малка динамомашина. С нейната електроенергия се осветявала част от селото. Мечтата на Димитър Петков обаче била да построи ВЕЦ и да електрифицира цялото Гложене и той започва това предприятие. Реализира го неговият син, предприемачът Петко Димитров Диков, който построява и през 1937 г. пуска в експлоатация водноелектрическата централа „Лисец“. С построяването на ВЕЦ „Лисец“ Гложене е напълно електрифицирано.[10][12]

На 8 март 2007 г. към Гложене са присъединени Зоренишки дол, Лозето, Топилища и Асен.[28]

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Източно православие. В Гложене има 2 църкви.

  • „Св. Никола“, датирана от Късното средновековие, обновена през 1836 г., сега полуразрушена. Има статут на архитектурно-строителна и художествена недвижима ценност от Възраждането и е с категория от местно значение.[29] Нуждае се от спешна консервация и реставрация. Еднокорабна, едноапсидна църква без притвор. Градена от ломен и обработен камък, включително бигор в ъглите. В долните части на апсидата и на стените в олтарната част има долен слой стенописи, датирани най-общо от Късното средновековие. Горният слой стенописи е от обновяването през 1837 г. Иконостасът на църквата е демонтиран и се съхранява в новата църква на Гложене „Св. Димитър“; дърворезбата му е в стила на Тревненската школа, а иконите вероятно са от 1835 – 1836 г.[30]
  • „Св. вмчк Димитър“, осветена на 21 септември 1919 г. Действаща само на големи религиозни празници.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

  • Кметството се намира в центъра на селото, на ул. „Йото Николов Врачев“ 50, 2-ри етаж. Телефон-факс: 06901-22-40.
  • Читалище „Цачо Ненов – 1897 г.“ До 1948 г. носи името на търновския митрополит Антим Брегалнишки, роден в Гложене; преименувано е под външен натиск (от Върховния читалищен съюз).

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Манастирът „Св. Георги“ – изглед от Гложене
Гложенски водопад „Вара“
  • Гложенски манастир „Свети Георги Победоносец“
  • Гложенски музей
  • Карстов извор и водопад Вара (Въръ) – непостоянен. Неколкостотин метра по-надолу от извора водите му образуват при пълноводие красив 40-метров водопад сред карстови образувания в травертинови скали (бигор). Защитен природен обект. Когато изворът пресъхне се открива голяма водна пещера, от която са проучени едва 175 м.[6]
  • Връх Камен Лѝсец (1095 м н.в.) – спуска скални отвеси (около 250-метрови) на север и североизток, северозападните склонове са с вековни гори, по билото има обширни поляни. Гледката от Камен Лисец е изключително панорамна. Гложенският манастир е построен на скален рид, спускащ се от върха.[4][7]
  • Пещера Моровица – двуетажна, дължина на пещерните галерии 3250 м (17-о място в България)[31]
  • Местност Нягулова вода
  • Местност Ямата
  • Бездънният пчелин – пропастна пещера
  • Драганчовица – гигантски кратер с дълбочина повече от 35 м, обрасъл с напомняща джунгла растителност. Това е била огромна пещерна зала, чийто таван е пропаднал и се образувала днешната пропаст.[6] Свързана е с легенда за красива девойка, която отказала на влюбения в нея змей. Той я вкаменил и сега тя стои на дъното, а около нея – сълзите ѝ-езерца.
  • Местност Стефанец
  • Местност Връа (т.е. върха)
  • Местност Воднà пещ

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

  • 01.05 – Празник на с. Гложене
  • 24.05 – Традиционен „Връовски оброк“
  • 02.08 – Летен панаир
  • 31.10 – Годишнина от освобождението на с. Гложене (1877 г.)

Личности[редактиране | редактиране на кода]

 Вижте също: Опълченци от с. Гложене (област Ловеч)
Родени в Гложене

Преди XX век:

  • Васил Йонков – български националреволюционар, участник в Първата българска легия (1862 г.) и Втората българска легия (1867 – 1868), един от най-близките сътрудници на Васил Левски не само за районите на Ловеч, Троян, Орхание и Етрополе, но и в Южна България, заточеник в Диарбекир, опълченец, участник в Сръбско-българската война. Първи кмет на с. Гложене.
  • Димитър (Дако) Йонков Вутков – брат на Васил Йонков. Участник в четата на Христо Ботев; след разгрома ѝ достига до Сърбия и се включва в Сръбско-турската война. Загива в боя при Ново село, Видинско, на 22 юли 1876 г.
  • Ица Йонковица Вуткова – членка на местния революционен комитет, създаден от Левски в с. Гложене, майка на Васил и Дако Йонкови.[15]
  • Илия Милчев Пандурски – националреволюционер. През 1875 г. няколко пъти преминавал Дунав с важни поръчения на БРЦК за дейците в страната;[10] участник в четата на Христо Ботев, загинал в местността Десеткар, с. Черни Вит.
  • Йото М. Мазаджиев – български националреволюционар, участник в Сръбско-турската война (1876) в четата на войводата Филипович.[32]
  • Иван Диков Влахов (1844 – 1919) – член на местния революционен комитет в с. Гложене, търговец, избран за народен представител в Учредителното събрание, I велико народно събрание, IV ОНС, III ВНС и IV ВНС.
  • Антим Брегалнишки –Търновски митрополит

През XX век:

  • Петко Димитров Диков (1904 – 1994) – предприемач, осъществил построяването на ВЕЦ „Лисец“ и електрифицирал Гложене през 1937 г.
  • Йото Николов Врачев – партизанин. Командир на чета в партизански отряд Георги Бенковски, загинал в Брусенската битка
  • Никола Милчев Нешев (Соколов) – партизанин. Командир на II чета в партизански отряд „Георги Бенковски“, загинал в Отечествената война
  • Милчо Соколов (1933 - 2011) – зам.-окръжен началник на МВР - Ловеч, полковник, кмет на село Гложене
  • Иван Генов (1916 – 1984) – сърдечно-съдов хирург, професор, дмн, ръководил първата в България клиника по съдова хирургия на Трета градска болница – София
  • Димитър Клисурски (1933 – 2021) – академик, професор, химик
  • Димитър Братанов (1909 – 1996) – български политик от БКП и дипломат
  • Васил Нешев – генерал, началник танкови войски
  • Павлин Димитров – заместник-министър на вътрешните работи (2009 – 2010)
  • Петър Хубчев – бивш футболист – национал, четвърти в света на първенството в САЩ през 1994 г., треньор на националния отбор
  • Дачо Николаев Тодоров – доктор на ветеринарно-медицинските науки
  • Данчо Николов – военен инженер, летец. Випуск 1992 г. на ВВВУ „Георги Бенковски“, гр. Долна Митрополия.
По произход от Гложене

Спорт[редактиране | редактиране на кода]

Селото разполага с футболен стадион „Соколов“, на който играе едноименният отбор. Към стадиона има две прилежащи баскетболни и едно волейболно игрище. В Гложене има и открит плувен 25-метров басейн, който се нуждае от ремонт, за да функционира.

Кухня[редактиране | редактиране на кода]

Разпространени ястия в района са от традиционната българска кухня. Характерно ястие: мора (рибена супа).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ www.grao.bg
  2. ↑ ЦИК. Резултати от местните избори 2019
  3. ↑ Преброяване на населението в Княжество България. Списък на населените места (1880).
  4. ↑ а б в г Данов, Георги. Гложене и Гложенският манастир. С., Медицина и физкултура, 1970 (Малка туристическа библиотека)
  5. ↑ а б Ганев, Сп., В. Найденов. Гложенски манастир „Св.в.м. Георги Победоносец“. Ловеч, 1937.
  6. ↑ а б в Николова, Р. и Н. Генчев. Книга за България. Хермес, 2008, с. 263 – 267.
  7. ↑ а б Тодоров, Йото. Тетевенският край. Пътеводител. С., 1994.
  8. ↑ Павлов, Пламен. Руски „бродници“, политически бегълци и военачалници през XII-XIV в.. – В: Бунтари и авантюристи в средновековна България. LiterNet, 2005.
  9. ↑ а б Маринов, Хр. и др. Ловеч. Пътеводител. 1989.
  10. ↑ а б в г Аначков, М., Г. Милчев и К. Йотов. Гложене. Исторически очерк. С., ОФ, 1981. (Извадки в сайта на Гложене)
  11. ↑ Сб. Народно песенно творчество от Ловешки окръг, 1970.
  12. ↑ а б 120 години читалищна дейност в село Гложене. Състав. Ваня Давидова. 2017.
  13. ↑ Заимов, Стоян. Миналото. С., БЗНС, 1983, с. 191 – 192.
  14. ↑ Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. С., Наука и изкуство, 1980
  15. ↑ а б в Страшимиров, Д.Т. Васил Левски. Живот, дела, извори. Том 2. Извори. № 536.
  16. ↑ Стоянов, Захари. Христо Ботйов. Опит за биография. С., Изд. на БЗНС, 1980.
  17. ↑ Унджиев, Иван и Цвета Унджиева. Христо Ботев – живот и дело. С., Наука и изкуство, 1975.
  18. ↑ Българско опълчение 1877 - 1878. Т. 1, I, II и III дружина. Национален парк-музей Шипка - Бузлуджа (колектив). Изд. Казанлъшка Искра-ЕООД, [1997]. с. 358, № I.635.57.
  19. ↑ Руменин, Румен. Българското опълчение 1877 – 1878 г. Личен състав. По документи на ЦВА В.Търново. С., Военно издателство, 1978.
  20. ↑ Първо преброяване на населението в България, 1 януари 1881. Преброяване на населението в Княжество България (1880) Архив на оригинала от 2017-03-03 в Wayback Machine.
  21. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 837.
  22. ↑ а б Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 123.
  23. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 131.
  24. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 141.
  25. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 491.
  26. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 550.
  27. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 757.
  28. ↑ Решение №139 на Министерски съвет. Държавен вестник, бр. 24 от 20 март 2007
  29. ↑ Заповед на МК от 24.04.2017
  30. ↑ Куюмджиев, Александър и други. Корпус на стенописите от първата половина на XIX век в България. София, Българска академия на науките. Институт за изследване на изкуствата, 2018. ISBN 978-954-8594-73-8. с. 333 – 338.
  31. ↑ Списък на пещерите в България
  32. ↑ НБКМ-БИА, П.д.-б.п. 954

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Населени места в община Тетевен
Град
Тетевен (общински център)
Села
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Гложене_(област_Ловеч)&oldid=12173064“.