Жан Иполит

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Жан Иполит
Jean Hyppolite
френски философ
Бюст на Жан Иполит от Жан-Мари Меслен пред лицея „Жан Иполит“ в Жонзак
Бюст на Жан Иполит от Жан-Мари Меслен пред лицея „Жан Иполит“ в Жонзак

Роден
Починал
Париж, Франция

Учил вЕкол нормал (Париж)
Висше училище за обществени науки
Лицей Анри IV
Философия
РегионЗападна философия
ЕпохаФилософия на XX век
ИнтересиИстория на философията
ПовлиялМишел Фуко, Жил Дельоз, Жак Дерида, Жерар Гранел, Етиен Балибар
Жан Иполит в Общомедия

Жан Иполит (на френски: Jean Hyppolite) е френски философ, известен с доброто си познаване на творчеството на Хегел и на други германски философи, и с това, че преподава и образова някои от най-известните мислители от периода след Втората световна война.

Биография и идеи[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 8 януари 1907 г. в Жонзак, департамент Шарант Маритим, Франция. Завършва Екол Нормал Сюпериор почти по същото време като Сартър. След като завършва предприема сериозно изучаване на Хегел, самообучавайки се по немски език, като чете „Феноменология на духа“ в оригинал. През 1939 г. той излиза със собствен превод – първия на френски език и неговите коментари след това ще станат основа за книгата „Генезис и структура на Феноменология на духа“ (1947).

Веднага след края на Втората световна война Иполит става професор в Университета в Страсбург, а след това се премества в Сорбоната през 1949 г.[1] От 1963 г. до края на живота си е титуляр на Катедрата по история на философията в Колеж дьо Франс.

През 1952 г. публикува Logique et existence, работа, която най-вероятно има стартиращ ефект за това, което по-късно става известно като постмодернизъм. Тази книга се опитва да свърже хегеловата Феноменология с неговата Логика. С това тя повдига въпроси като тези за езика, битието и различието, които по-късно ще станат запазена марка за новата френска философия в края на 20 век.

Мишел Фуко дори посвещава встъпителната си лекция в Колеж дьо Франс на Жан Иполит като изтъква значимостта на неговите анализи за конституирането на модерната френска мисловност.[2] Фуко споменава и че немски изследователи се обръщат към превода на Иполит, за да разберат писаното от Хегел – показателен анекдот, който по-късно Ален Бадиу разказва като личен опит.[3]

Жан Иполит умира на 26 октомври 1968 г. в Париж на 61-годишна възраст.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • 1944 – Introduction à la philosophie de l'histoire de Hegel
  • 1946 – Genèse et structure de la Phénoménologie de l'esprit de Hegel
  • 1953 – Logique et existence; essai sur la logique de Hegel
  • 1955 – Études sur Marx et Hegel
  • 1963 – Sens et existence dans la philosophie de Maurice Merleau-Ponty
  • 1971 – Figures de la pensée philosophique

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • Hegel et la pensée moderne; séminaire sur Hegel dirigé par Jean Hyppolite au Collège de France (1967 – 1968) par Jacques d' Hondt
  • Giuseppe Bianco (éd.), Jean Hyppolite, entre structure et existence, Paris, Presses de la rue d'Ulm, 2013.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Heckman, John. 2000 (1974) Introduction. In: Hyppolite, Jean. Genesis and Structure of Hegel's Phenomenology of Spirit. Northwestern University Press: Evanston. pp. xv-xli.
  2. Foucault M., L'Ordre du discours, Paris: Gallimard, 1971, p.79 – 82 (липсващи в българския превод)
  3. ((fr)) Foucault M., loc. cit. p. 81; Badiou А., Jean Hyppolite, Un style philosophique, конференция 27 юни 2006.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Jean Hyppolite в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​